В края на всяка година е време за равносметки, а още в навечерието на новогодишната нощ и особено в първите дни на януари по традиция „теглим чертата“ и кроим планове за бъдещето. Подобен беше пейзажът в българските медии, нивото на които традиционно не им позволи да надскочат дребнотемието. Освен жаждата за клюки, спорни сензации и преувеличения, все по-често медиите не само у нас разчитат и на мултиплицирането на страха – за радост на политици и фанатици, които се хранят с него.
Освен традиционните видеоравносметки на големите телевизии, в последните секунди на отиващата си година своето обобщение и очерк за бъдещото предоставя и държавният глава. И ако в предходното половин десетилетие новогодишното слово беше най-интересно с това какво ново географско откритие ще направи президентът Плевнелиев и колко пъти ще бъде спомената „енергийната ефективност“ и Русия, то в първото си Новогодишно слово Румен Радев успя да привлече вниманието (поне на по-внимателните и не толкова развеселени зрители) по различен начин.
За разлика от своя предшественик, който вече се изявява в предавания като „На кафе“, вместо в официалните моменти, Радев се опита да вложи повече смисъл в речта си, явно с надеждата да накара обществеността да забрави реда от общи приказки и ялови стрели към Москва – отличителна черта на Росен Плевнелиев.
Вместо това, макар и засега единствено под формата на новогодишна реч, Радев говори открито за бедност, социално разделение и емиграция. От психологията е известно, че когато човек слуша нечия реч, то първите секунди са решаващи за въздействието и върху публиката и от тях зависи дали последващите редове ще се възприемат или не. Едно такова въведение може да се тълкува различно, но е фак, че в този момент, когато почти цялата страна се намира пред телевизорите, вниманието на зрителите бе приковано именно към трите най-остри социални проблеми у нас в момента.
Следващото твърдение, че „истината, справедливостта и законността остават несбъднати очаквания“, бе очевидно насочено към медиите и политическите кръгове, които стоят зад тях, а в момента държат и юздите на властта.
Кулминация в беше заключението, че „новата година ще е изпитание за българската демокрация“. Макар да не звучат като велико откритие, тези думи без съмнение бяха предупреждение към кабинета „Борисов 3“ и в някакъв смисъл оценка на дейността му до този момент. С тях Радев показа, че доверието му в кабинета е разклатено, а докато общественото доверие към държавния глава е на доста високи нива, подобен сигнал не бива да се игнорира и неглижира.
Противно на превръщането на предстоящото европредседателство почти в „национална кауза“, в цялата реч нямаше и дума, посветена на тази тема. Като се има предвид граничещата с истерия кампания в последните седмици, поемането от страна на България за първи път на председателството на Съвета на ЕС – един от двата законодателни органа на съюза – ако човек не е запознат с естеството на работа, би си помислил, че пред нас стои някаква колосална историческа задача.
Но реалността е малко по-различна. Основните задачи на България през идните месеци ще бъдат по-скоро логистични и техническо-организационни. В действителност към нашата страна ще бъде насочено голямо медийно внимание. Очаква се също на българска територия да бъдат вземани и реални законодателни решения, касаещи цяла обединена Европа.
Да не забравяме обаче, че живеем във време, в което естеството на дипломацията е доста променено. Времената, когато понятието Конгрес /Summit/ е означавало домакинът не само да осигури локацията и логистиката, но и да предостави базата за преговорите, отдавна са отминали. Днес „силните на деня“ разчертават „графика“ и очакват единствено останалите да се съгласят с него. Най-доброто, което България може да очаква от своето всъщност техническо европредседателство, е да осигури едно безпроблемно провеждане на работните сесии и да лобира доколкото е възможно за своите национални интереси.
Уви дефиниция на реалните приоритетите на нашето общество не беше съставена, така че остава да се надяваме поне „да не се изложим пред чужденците“ по отношение на логистичната и техническа организация на събитията, които предстои да се състоят на родна територия в следващите месеци.
Дали защото е усетил температурата и посоката на социалният вятър, президентът далеч по-успешно акцентира върху наистина значимите проблеми, които стоят пред България. За разлика от него, изпълнителната власт и управляващата коалиция изглеждат почти хипнотично обсебени от предстоящото европредседателство – самоцелно, заради самото него – без идея как този механизъм да бъде използван за подобряване на живота на хората. А не е ли именно това в крайна сметка задачата, която стои пред всеки един политик?
За първи път от много години насам президентската институция се опитва да бъде коректив на властта. Истината е, че едно такова противопоставяне може да бъде от полза за всички ни. Насрещният вятър дава възможност на капитана да прецизира своя курс и да не се остави течението да го отведе без да се усети в погрешна посока, без възможност за корекции и промяна на курса.
About The Author
