По-рано този месец бях в Багдад. Докато седях в хотела си и пишех за шансовете за стабилност в Ирак, изведнъж стените се разтресоха, сякаш стаята бе каюта в лодка при бурно море.
Първата ми объркана мисъл беше – тъй като това бе Багдад – че движение около мен това трябва да е резултат от избухване на голяма бомба. Почти веднага обаче осъзнах, че не съм чул звук на експлозия, така че по-доброто обяснение би било земетресение – макар да не бях мислел за Багдад като за земетръсна зона.
Резките движения на стените и тавана бяха толкова впечатляващи, че се зачудих дали сградата няма да падне. Започнах да пълзя към банята, която се предполага да е най-безопасното място в случай на експлозия, като предположих, че това се отнася и за земетресения.
Бях изминал половината разстояние, когато земетресението спря. Осветлението работеше, което бе добър знак. Седнах отново пред лаптопа и потърсих в Google „Багдад земетресение”, след което прочетох серия от притеснени туитове, които потвърдиха, че точно това се е случило.
Епицентърът на земетресението с магнитуд от 7.3 по Рихтер бе на 30 км от Халабия – малък град в Иракски Кюрдистан, намиращ се в близост до границата с Иран. Девет души загинаха в Ирак, но в Иран щетите бяха катастрофални и 530 намериха смъртта си.
Едно време подобно земетресение щеше да се приеме като поличба: предупреждение, че идват лоши времена. Произведенията на Шекспир са пълни с такива мрачни предсказания, които обикновено предшестват убийство или разгром в битка. Би било жалко такъв да е случаят в днешен Ирак, защото за пръв път, откакто Садам Хюсеин започна войната си с Иран през 1980 г., перспективите пред страната изглеждат позитивни.
Централното правителство е по-силно от преди, след като победи ИДИЛ в продължилата девет месеца обсада на Мосул и сложи край на движението за отделяне на Кюрдистан като си върна контрола над Киркук и други спорни територии.
Това са значителни успехи, но причината за промяната в политическия пейзаж е другаде. Вече няма общност, партия или фракция, бореща се срещу централното правителство с финансова и военна подкрепа от чужбина. Ирак най-после има добри отношения с всички съседни държави.
Земетресението може и да не предвещава ново вътрешно насилие в Ирак. В реалния свят обаче то може да служи като полезно припомняне, че заедно с останалата част от Близкия Изток, страната е уязвима от неочаквани и непредсказуеми събития. Разбира се такива събития са възможни винаги и навсякъде, но в момента непредсказуемостта в Близкия Изток е по-голяма от всякога. Причината са странните промени в поведението на две традиционни консервативни сили, влияещи върху региона – САЩ и Саудитска Арабия. Ако преди те бяха посветени на поддържането на политическото статукво, днес и двете жизнерадостно се опитват да отрежат клона, на който седят.
Малко преди земетресението обяснявах гледната си точка за стабилизирането на Ирак пред един европейски дипломат. Той заяви, че това може и да е така, но реалната заплаха за мира „идва от комбинацията между трима души: саудитският престолонаследник Мохамед бин Салман, зетят на Тръмп и пратеник на САЩ за Близкия Изток Джаред Кушнер, и премиерът на Израел Биби Нетаняху”.
Саудитците и американците вероятно преувеличават желанието на Нетаняху и Израел да водят война. Нетаняху винаги е бил силен във войнствената реторика, но предпазлив относно реалните военни конфликти (като се изключи Газа, което беше повече клане, отколкото война).
Израелската военна мощ също обикновено се надценява, а армията на страната не е печелила решително война от 1973 г. Предишните сблъсъци с Хизбула се развиха зле. Израелските генерали са наясно, че заплахата от военни действия може да е по-ефективна от реални такива за постигането на максимален ефект за израелското политическо влияние. Влизането в истинска война означава да се изгуби контрол над ситуацията. Израелските военни трябва да са чували сентенцията на Хелмут фон Молтке, че „никакъв план не оцелява след срещата с врага”.
Но дори ако израелците не възнамеряват наистина да се бият с Хизбула и Иран, това не означава, че не би им харесало някой друг да го направи вместо тях. Иракският премиер Хайдер ал-Абади ми каза по време на интервю по-рано този месец, че най-големият му страх е конфронтация между САЩ и Иран, разиграваща се на територията на Ирак. Това може да се случи директно или чрез проксита, но при всички случаи би означавало край на сегашния крехък мир.
Ако гледаме оптимистично, политиката на САЩ в Ирак и Сирия минава основно през Пентагона, а не през Белия дом, и не се е променила особено от времето на президента Обама. Може да се каже, че тя е успешна в целта за унищожаване на самопровъзгласения халифат на ИДИЛ.
Победителите и победените във войните в Ирак и Сирия вече са ясни. Президентът Башар Асад остава на власт в Дамаск, както и доминираното от шиитите правителство в Багдад. Оформила се е една подкрепяна от Техеран, предимно шиитска ос, обхваща четири държави – Иран, Ирак, Сирия и Ливан, и се простира от границата на Афганистан до Средиземно море. Това е резултатът от водените след 2011 г. войни, който няма как да бъде преобърнат, освен с наземна инвазия на САЩ – както се случи в Ирак през 2003 г.
Най-голямата заплаха за Близкия Изток днес е това, че принц Салман и Джаред Кушнер изглежда имат изкривено и нереалистично разбиране за света около себе си. Инспектор Клузо от „Розовата пантера” изглежда има повече влияние върху саудитската политика от Макиавели, ако се съди по нелепиците около принудителната оставка на ливанския премиер Саад Харири. Подобни неща няма да уплашат иранците или Хизбула.
Засега сигналите са, че Иран е решен да отиде далеч, за да избегне конфронтация със САЩ. За Ирак съобщенията са, че Техеран ще подкрепи преизбирането на Абади за премиер, което съвпада с желанията на Вашингтон. Иран знае, че се е оказал на печелившата страна в Сирия и Ирак и няма нужда да парадира с успеха си. Иранците също така може би вярват, че саудитският престолонаследник използва анти-иранската реторика за подсигуряване на собствената си власт в Риад и не възнамерява реално да направи кой знае какво.
Никой няма да спечели от една поредна война в Близкия Изток, но войните обикновено биват започвани от тези, които преценяват погрешно собствените си сили и интереси. САЩ и Саудитска Арабия се превърнаха в непредсказуеми играчи за региона. Същите неоконсервативни и десни тинк-танкове, които през 2003 г. обясняваха как войната в Ирак ще е лесна работа, днес са по-силни от всякога и натискат за война с Иран.
Войните в Близкия Изток би трябвало да са към края си, но може би само навлизат в нова фаза. Лидерите в САЩ и Саудитска Арабия може би не искат наистина нова война, но могат да бъдат подхлъзнати към такава.
About The Author
