В Беларус текат привидни промени, но дали нещо наистина се е променило? Ако става въпрос за вътрешна политика, икономика, език, с който си служи Лукашенко в контактите си с общество – всичко си е по старому. Затова пък външно – охо! Всички от германският канцлер Меркел до лидерите на страните от Централна и Източна Европа трябва тревожно да гледат към Минск – там израства нова велика сила!
Това разбира се не е вярно, но точно такива амбиции демонстрира Лукашенко. Навсякъде се представя като изключително важен фактор, който вече може да раздава картите на европейската сцена.
Политиката на Александър Лукашенко отдавна се основава на баланса между Изтока и Запада. Не знам дали това е по модела на Виктор Янукович в Украйна, или по някой друг, но фактът е факт. Поговорката хем на нашите, хем на вашите изглежда е канон във външната политика на Беларус.
В това няма нищо лошо, но при условие, че се спазва дистанцията между единия и другия антагонистичен лагер, при което ролята на балансьора е много важна. С други думи, балансиращата държава трябва да бъде важен фактор и за единия и за другия лагер, и същевременно страните да могат да разчитат на нея. Реализация на такава стратегия обаче изисква някакъв специален потенциал. Беларус предлага сътрудничество без какъвто и да е коз в ръката, и така става за подигравка.
Ако икономиката куца, то тогава може да се разчита на политическа позиция. Изглежда че именно този път е избрал Лукашенко. Не случайно Минск е мястото, където двете враждуващи в Украйна страни трябваше да се споразумеят, а след това по мирен начин да продължат да решават конфликта. Това не се получи.
Разбира се, търсейки причините за неуспешните опити да влязат в сила споразуменията в Минск, не бива цялата вина да се стоварва на гърба на домакините. Трябва да се търси отговорност и от властите в Киев и сред политическите котерии на сепаратистите в Донецк и Луганск. Все пак, съществен дял за неуспеха е от страна на самия президент на Беларус. Неговата позиция вътре в страната и на международната арена е доста слаба. Големите лидери в света смятат Минск за одая, където се влиза и излиза и където не е задължително да се разчита на домакина. Това не е учудващо, защото домакинът си има доста свои проблеми, за да бъде въвличан в разговор, който не би трябвало да го засяга.
През 2015 г. екипът на Лукашенко не успя да промени негативните икономически тенденции. През 2016 г. се задълбочи отрицателното салдо във външната търговия, промишленото производство продължи да намалява, дългове да се увеличават. Брутният вътрешен продукт намаля с повече от 2%. Нерентабилно е всяко пето предприятие в страната. В продължение на една година доходите на гражданите са намалели със 7%. И нищо чудно, че и настроението се влошава. Огромните – като за Беларус – протести през март тази година са в резултат от тези тенденции.
Полицията тогава се намеси – не толкова брутално, колкото обикновено, но все пак бяха задържани около 800 демонстранти. Хората излязоха да протестират не само срещу срива на жизнения стандарт, но и срещу неразумните решения на властта, като например въвеждането на данък върху т. нар. обществени паразити. Този данък в размер от около 200 долара (значителна сума в Беларус) трябва да се плаща от всеки, който през годината е работил по-малко от 183 дни. Къде е логиката в случая? С какво да плаща, ако не работи? Голяма част от безработните имат сериозни трудности да намерят работа, с която да могат да издържат себе си и семейството си на задоволително ниво. Експертите сочат, че скритата безработица в Беларус е над 10%.
Хората, които излязоха през февруари и март по улиците, не постигнаха много. Лукашенко остана равнодушен относно предложенията за поне някои основни реформи – включително приватизация. Повече от ясно е, че управляваната еднолично икономика на Беларус не само няма да пострада, а и ще спечели от частична, разумно проведена и ограничена приватизация. Проблемът обаче е, че потенциалните партньори предявяват големи искания, а Беларус няма с какво да отговори. Президентът разгръща пред обществото перспективи за просперитет, в който никой, дори най-големите му привърженици, не вярва. Той прибягва дори до абсурдни за всеки наблюдател наредби: „трябва да бъде така, защото аз го казвам“.
Избледняващият образ на добър и предвидлив стопанин, Лукашенко компенсира с потоци от визии за външната политика.
„Днес, с цел укрепване на доверието към страната, трябва да разширим кръга от бизнес партньори и надеждни съюзници. Не трябва да се караме и да влизаме в конфликти, а трябва да поддържаме приятелство с всеки. Важно е в същото време да развиваме сътрудничество и с Изтока и със Запада, без да избираме страна. Трябва да установяваме контакти навсякъде за да ни опознаят, да ни разбират и в крайна сметка да ни приемат. Едва тогава може да разчитаме на взаимоизгодни отношения с партньорите“, заявява Лукашенко. Чудесно звучи, но с реализацията на тези идеи е по-трудна.
Отношенията с Русия, на която Беларус дължи 6,5 млд. долара, се определят като хладно коректни. При тези обстоятелства властите започват да мамят ЕС с обещания. Декларират, че са готови да разговарят за премахване на смъртното наказание, за правата на човека, подчертавайки веднага, че за това е нужно време. С други думи искат да кажат – дайте ни пари, а ние обещаваме да разгледаме вашите ценности и вашия модел на демокрация. Западът вече многократно беше заблуждаван по този начин, за да повярва сега за пореден път.
Беларус дори предлага инициатива за подписване на ново споразумение за Организация за сигурност и сътрудничество в Европа (OSCE). Странна идея. Ако това е хрумка на самият Лукашенко, то може да се каже без преувеличение, че той е загубил контакт с околната действителност. ОSСЕ – плод на споразумението през 1975 г. в Хелзинки, наистина работи слабо, но продължава да бъде сравнително добър инструмент, способстващ за отслабване на напрежението между Изтока и Запада. При сегашните обстоятелства на нова студена война, всякакви комбинации свързани с ОSСЕ могат ефикасно да намалят дори ограничените ѝ компетенции. Дали президентът на Беларус си дава сметка, че по този начин обективно тласка Европа към опасни граници, зад които чака война?
Не се знае дали неговите предложения играят самостоятелна роля, или реализира чужди поръчки, подмамен от обещания за поредни заеми, кредити или помощи, които ще му позволят да запаси поста си поне за следващ мандат.
Амбициите да превърне страната във фактор в тази част на Европа и същевременно да си осигури трайна позиция в днешния политически ред, са достойни за уважение – ако всичко това не изглеждаше на игра на малко момченце, което с плътен глас крещи на двора, убедено, че всеки ще го смята за възрастен. А в същото време съседите добродушно му се надсмиват.
