След десетилетия последните документи, свързани с убийството на Джон Кенеди, най-после биват разсекретени. Това трябва да отговори веднъж завинаги на редица парещи въпроси. Наистина ли Лий Харви Осуалд е действал самостоятелно? Бил ли е Джак Руби част от по-голяма конспирация? Заговорничела ли е мафията да убие Кенеди?
Човек обаче може да си зададе и друг въпрос – всъщност това има ли някакво значение?
Разсекретяването на документите без съмнение е добро нещо – не само като въпрос на прозрачност на управлението, но и защото обществото има право да знае всичко за този съмнителен инцидент, който десетилетия наред бе скандално замазван и мистифициран от страна на правителството.
В публикуваните документи наистина има важни разкрития – като се започне от подробностите за антикомунистическите мероприятия на ЦРУ в САЩ и се стигне до плановете за убийства на различни световни лидери (обикновено Кастро). Сред разкритите от документите планове на ЦРУ е и такъв за извършване на бомбен атентат в Маями и убийство на бежанци, за което да бъде обвинен Кастро и така да се оправдае „смяна на режима”.
Убийството на Кенеди и всевъзможните теории на конспирацията, които процъфтяват около него, са заели толкова несъразмерна роля в общественото въображение – и имат толкова изкривяващ ефект върху разбирането ни за история – че е трудно човек да не е циничен по отношение на цялото нещо.
Повечето конспиративни теории се коренят в идеята, че храбрият, прогресивен Кенеди е бил посечен на върха на силите си от зловещ заговор на десни войнолюбци, отричащи миротворческата му визия. Това служи за основа на филма на Оливър Стоун JFK, в който убийството на Кенеди се представя като преврат, дължащ се на желанието му да се изтегли от Виетнам и да разбие ЦРУ. Както го представя покойният сатирик Бил Хикс: „овладяване на демокрацията от едно тоталитарно правителство” . Или както написа един от изявените автори, известни с обсесията си от убийството: „Новите документи ще помогнат да се обясни защо на Кенеди е гледано като на съперник на мощни елементи от върхушката в системата за национална сигурност”.
Нека да бъдем прями – това са пълни глупости. Кенеди наистина взема няколко решения, които разяряват една или друга фракция от върхушката в системата за национална сигурност. Почти всеки президент го е правил в някакъв момент. Като цяло обаче Кенеди е дар за елитите – той е войнолюбив, антикомунистически ястреб, облечен в меките одежди на сладкодумния, вдъхновяващ либерализъм. Кенеди подклажда мита, че САЩ изостават от СССР по отношение на ядрените ракети, за да спечели изборите през 1960 г. – макар че почти със сигурност е бил информиран, че такова нещо няма. (Или по-точно – имало е изоставане на ракетното въоръжение, само че то е било в полза на САЩ). След като вече е на власт, той увеличава рязко военните разходи, разширява ядрения арсенал на САЩ и разполага ядрени ракети по цял свят.
Кубинската ракетна криза е можело да бъде избегната ако Кенеди бе спрял катастрофалната операция на ЦРУ за смяна на режима в Куба, включваща многобройни опити за убийството на Фидел Кастро. Кенеди наистина оказва съпротива на някои от най-екстремистките елементи от службите за сигурност, но си остава надежден войн на Студената война. И макар да има доказателства, че на лично ниво е имал съмнения за Виетнам, това се отнася за почти всеки управленец, замесен в тази катастрофа. На практика Кенеди първоначално разширява присъствието на САЩ там, въпреки двойствеността на личната му позиция.
Всичко това показва, че убийството на Кенеди и конспиративната индустрия, развила се около него, са помогнали за хигиенизирането на имиджа му и изкривяване на реалната му биография. Но в крайна сметка конспиративните теории винаги функционират по такъв начин.
От една страна конспирациите са странно утешителни, те предлагат един злокобен, но все пак разбираем ред на хаотичните, разхвърляни и понякога случайни събития. Те също така ни убеждават, че реалните проблеми са някак си извън нас, че злото бива увековечавано от някакви сенчести „други”. Така че проблемът не са ястребските политики на либералния Кенеди, самите те резултат от по-широка, заразно ястребска и антикомунистическа култура. Проблемът всъщност е сатанисткото, „безконтролно” ЦРУ.
От друга страна конспиративните теории служат като удобно разсейване, предпазен клапан, към който може да бъде насочвано вниманието и енергията на обикновените хора. Вместо да забелязват ежедневните безчинства на тези с власт, ограничената политическа ангажираност на хората бива насочвана към шантави теории с малко осезаемо въздействие върху света.
Няма по-добър пример за това от зомби теорията „11 септември е вътрешна работа” – безсмисленото твърдение, че атаките срещу Световния търговски център са оркестрирани от правителството на САЩ с цел да се оправдае инвазията в Афганистан и Ирак. Едно от най-необяснимите неща в тези теории е защо администрацията на Буш инсценира връзка на собственият си съюзник Саудитска Арабия, а не на някоя от двете страни, които са цел на заговора.
До някаква степен тази конспиративна теория представлява криво огледало на съвсем истинската нечестност и поквара на администрацията на Буш. Но също така е странно отвличане на вниманието от също напълно истинските и прикрити нарушения на властта около 11 септември. Като се почне от това, че президентът Буш е останал в отпуска през целия месец август, докато са идвали предупреждения за атаките (някои от които са били просто игнорирани), и се стигне до съвсем истинската конспирация на тази администрация да лъже, за да започне войната в Ирак. На практика нелепостта на теориите за „вътрешна работа” донякъде помогна да се делегитимират критиките към това управление.
Докато някои хора продължиха да се втелясват в конспиративните теории и да отделят невероятни количества време и енергия за „разкриване на истината”, те игнорираха безбройните безчинства на администрацията на Буш – от унищожаването на околната среда, корупцията и корпоративния контрол, атаките срещу социалните придобивки, до буйстващото беззаконие на фронта на „националната сигурност”.
На военно-промишления комплекс – без съмнение много силно лоби – не му се налага да убива президент, за да го накара да споделя правилния светоглед – както видяхме с Барак Обама. Нито пък на администрацията се налага да организира безсмислени атаки на родна територия (макар че както посочихме ЦРУ не се е притеснявало да го обмисля), за да заблуди обществото и да вкара страната във война (с помощта на „експертите”, които винаги се опияняват от войната). Само погледнете измисления инцидент в залива Тонкин, благодарение на който САЩ официално влизат във Виетнам.
От стремежа на елитите да манипулират световните политически системи, до съвсем истинските и ужасяващи неправди, налагани върху по-слабите, светът е пълен с предостатъчно реални заговори. Нека се фокусираме да сложим край на тях, преди да обърнем погледа си към измислените.
