Александър Николов е идеален: умен, красив, млад космополит с впечатляваща кариера, активна гражданска позиция и чувство за хумор. Създава фирмата „Еспас Медия”, чиято основна цел е да развиe сайта http://e-spaces.eu, впоследствие номиниран за .eu Web Awards. Александър е родом от Благоевград, но според информацията в блога му Неполиткоректно, живее в Австралия, докато според Фейсбук се намира в Париж. Споделя за себе си[1]: „Социализма за мен е нелечима болест, силно засягаща мозъка… Бях на барикадите през 97, бягахме от училище за да ходим…Лепил съм плакати на СДС, когато беше едно, а не част от традиционната десница. Участвал съм в щаба на Саркози, когато спечели президентския си мандат. Обама го избраха без мен J Като част от екипа на световна PR-агенция съм съветвал гръцката Нова демокрация и Народната партия на Аснар. Не харесвам партии, харесвам отделни политици”. Негови онлайн приятели са някои от най-видните и уважавани български общественици, които пишат коментари в блога му, харесват и коментират Фейсбук статусите му, сътрудничат си с него, канят го за изяви по национални медии и понякога дори го молят за услуги. Единственият проблем е, че Александър Николов не съществува. Но нека не се формализираме. Все пак човекът е основал независима медия, лепил е плакати и е участвал дейно в протестите от 2013г. (летните, разбира се).
Според последната информация зад фалшивата личност на Александър Николов стои Спас Василев от малкия град Кочериново. Спас е използвал фалшивия профил, за да взема данните на кредитните карти на приятелите си под предлог, че ще им купи самолетни билети. Случаят все още се разплита и предстои да се изясни как е действала схемата, но е факт, че покрай измамите, той действително е осигурявал билети на много хора. Кочериново се намира на около 90 километра от София. Някога Никола Вапцаров е работил там. Големият завод за хартия и опаковки на негово име, който е бил основен източник на работа за хората в града, отдавна вече не функционира. За сметка на това, там има шивашки цех, сладкарски цех и фабрика за брикети. Условията за работа в цеховете в Югозападна България са добре известни: извънреден труд, назначаване на работници на минимална заплата и експлоатация. Но Спас не включва някое от тези предприятия в CV-то си.
Като истински предприемач той прави проактивен ход: създава си социален капитал чрез фалшивия онлайн профил на Александър Николов, който после осребрява.
Несъществуващият Александър е идеалният тип на българската средна класа в социологическия смисъл на думата – абстрактен хипотетичен конструкт, който обединява множество разпръснати индивидуални характеристики и извежда вътрешната им закономерност. Кой е Александър Николов като идеален тип? Успешен предприемач, той винаги е в движение, постоянно се връща отнякъде или точно заминава (в профила му има дори снимка от Северния Полюс!), напуснал е България, защото хората тук са мързеливи, а и не може да имаме толкова много висшисти, но с много ниско качество. Както сам отбелязва: „Много от фирмите, с които работя отдавна се отказаха да си търсят евтина работна ръка в България. Имаше време, в което българският ми беше предимство. Вече звъним основно в Индия, Тунис… Последният път, когато възложихме нещо на българска фирма, тя ни уведоми един ден преди крайният срок, че ще закъснеят с няколко месеца. С изречението “Ами батка сорка, ма тука праихме едни неща за един авер на шефчето”…
Мързелът, некомпетентността и некадърното управление вбесяват Александър Николов. Почти толкова, колкото комунистите. В блог пост с красноречивото заглавие „Средната класа или червените Боклуци” той пише: „Не съм ляв. Не съм и десен. Консерва съм. Ама такава консерва, че Маргарет Тачър е лява в сравнение с мен. Затова и псевдодесните не ме представляват. Затова не съм в България! Защото социалната справедливост я разбирам по друг начин. Защото аз се трепя като луд, навъртял съм над 500 хиляди километра от началото на годината. Последният ми почивен ден беше 1 януари. Затова своите около 500 хиляди евро годишна заплата си ги харча както искам. Аз помагам и финансово (а шефа ми с доста повече от мен), и с лична ангажираност в кампанията “Вода за всеки” на Уницеф в Африка. Няма ли проблеми в България ще кажат някои. Да, има. С разликата, че проблема в Африка е в природата. А хората имат нужда от малко помощ за да живеят нормално. Проблемът в България е в хората. В “южняшкия манталитет” както се изрази един фрустриран депутат”. Александър Николов подчертава, че средната класа повече няма да търпи глупостите на „червените боклуци” и на тези, които гласуват за тях: „…средната класа няма да ви търпи. Ще отиде там където ценят поне малко работещите, честните, интелигентните, хората търсещи успех, чрез работа, а не чрез триене на билетчета от националната лотария. Ще си останете Вие с левите идеи за социална справедливост,…”
Но Александър не се ограничава само с коментари за вътрешната политика и за опасностите от социалната справедливост. Той следи внимателно международната обстановка и кариерата на Григор Димитров, обича Макрон и често публикува задълбочени анализи на политиката на Меркел. Мрази националистите почти толкова, колкото мрази чалгата. Понякога публикува постове, свързани с благотворителни каузи, но те почти не получават лайкове. Особено показателен е първият пост на блога му: „Защото аз не съм расист. Не мразя негрите. Обичам ги, когато отида в Африка. Пращам ги да ми наберат банани. Хубаво е човек да тренира добрите си навици. Нямам нищо против арабите, стига да си стоят в Арабия. Нито срещу индийците, китайците, виетнамците. Трябва да има евтина работна ръка. Евреите според мен са необходими. Ако Хитлер се беше справил с тях, сега нямаше да има кой да ни е виновен. Виж с циганите ми е по-трудно. Все ще се намери някой от тях да ми налети с агресия. Доближава ме наскоро един с въпрос “Извинете, колко е часа?” Бам! Агресия! И после открадна автомобил.” Противно на твърдения, че Александър Николов е таргетирал главно представители на „Да, България”, подобни постове показват ясно, че таргет групата му е била българската десница като цяло – преди да се обедини, разцепи и може би в близко бъдеще отново обедини. Какво е разделението между либерали и консерватори между приятели?
Александър Николов експлоатира несъзнаваното на българската средна класа, всичките ѝ фобии, фантазии, илюзии и клишета – от вярата в уеб технологиите като източник на икономичски растеж (софтуеър + „автентично дясно” = cutting edge капитализъм) до възхвалата на Макрон като единствен защитник на Европа от мракобесието на комунизмо-фашизма. В пристъп на гениална ирония, Александър Николов дори публикува на Фейсбук страницата си материал, който критикува българските медии, че допускат фалшиви новини и не проверяват източниците си. Фалшивият човек, който е говорил по медиите, критикува фалшивите новини!
Схемата „Александър Николов” донякъде напомня ироничните провокации на активистите от Yes Man, например презентацията, в която се предствят за служители на Dow Chemical и пожънват успех с неполиткоректната си концепция за златния скелет: известен риск за населението е допустим, стига да носи печалби. Слушателите са впечатлени и им предлагат поздравления и визитки. Само че в случая на Спас става дума за по-традиционна измама. Как е възможно толкова много хора да повярват на Александър и да му дадат поверителни данни? Истината е, че те се разпознават в него, приемат са го за един от „своите”. И затова му имат доверие.
Много коментатори правилно отбелязват, че човек с такава висока интелигентност е можел да бъде уеб дивелъпър, блогър и политически деец и без да прибягва до фалшива самоличност. Уменията, стоящи зад профила, са напълно реални. И тук се крие разковничето. Дали красивите и умни българи щяха да дадат детайлите на кредитните си карти на Спас от Кочериново? Най-вероятно не. Защото той не е един от тях. Това, което казусът „Александър Николов” разкрива безпощадно, е, че не са важни уменията, важно е кой има начален капитал – символен, образователен, икономически. И за някои хора единственият начин да прескочат разстоянието между малкия град Кочериново и центъра на столицата е измамата.
Не е случайно, че повечето измами на Спас се въртят около самолетни билети. В страна на емигранти, в която оставащите трупат символни дивиденти от пътуванията си в чужбина, всички имат нужда от самолетни билети. Защо успелите българи се опитват също да спестят пари от билети е друг въпрос. Дори средната класа в България не може да си позволи да пилее, постоянно застрашена от риск да загуби статуса си. От друга страна, исторически средната ни класа винаги се е опитвала да спестява, да минава тънко. Както Николай Генчев отбелязва в своя анализ на българския буржоа като социално-психологически тип, нашата буржоазия до последно остава от посреднически тип, без собствен размах и самочувствие като западните капиталисти, вечно внимателна.
Един последен щрих в казуса „Александър Николов” и може би най-важният е моментът, в който този фалшив профил започва да набира скорост – протестната 2013г. Това е годината, в която се създават десетки т.нар. „независими български медии”, някои от които легитимни, но повечето – анонимни и ясно обслужващи определени политически интереси. Олигархичните кръгове в страната създават свои вселени от уеб сайтове, които препращат едни към други, цитират се взаимно и водят до дълбока фрагментация на публичното пространство. Вместо да коригират процесa на концентрация на офлайн медиите и падащото ниво на българската журналистика, онлайн медиите задълбочават проблема и правят достъпа до проверена информация още по-труден. Феноменът „Александър Николов” е част от този процес и може би най-добрата критика на прекомерната вяра в дигиталните медии. Интернет, и особено платформите-монополи Фейсбук и Туитър, не водят до всеобщ консенсус и хармонично гражданско участие, а точно обратното, радикализират ни все повече, като ни затварят в собствените ни приятелски кръгове – и отляво, и отдясно на политическия спектър. Интернет не води и до „края на географията”. Част от потърпевшите се усъмняват в измамата, когато виждат, че IP-адресът на Александър Николов е в България. Географията е по-жива отвсякога. За да впечатли хората от жълтите павета, Спас от Кочерниво измисля образ, който пътува от Париж до Ню Йорк.
Ако има някаква важна поука от измамата, тя е, че българската средна класа се интересува повече от имагинерните образи на хвърчащи Александровци, отколкото от своите сънародници в собствената си страна. Докато това не се промени, тя няма как да участва в управлението, колкото и да е активна във Фейсбук и Туитър. Що се отнася до практическия и морален казус с измамата и правата на ощетените, държавата е поела в свои ръце случая на Спас. Както един онлайн потребител е отбелязал в коментар към разследване на случая, „правосъдието е такава система, при която крадците на едро пазят крадците на дребно да не почнат да крадат на едро!”.
[1] Всички цитати от блога на Александър Николов са със запазен оригинален правопис.
„Барикада“ призовава всички свои читатели да подкрепят петицията за промяна на несправедливата и неработеща данъчна система в България. Подпишете се тук:
About The Author
