Виктория Стойчу е координатор на програмите на Фондация „Фридрих Еберт“ – Румъния. Публикувала е статии в списание Dilema Veche, на лявата платформа Critic Atac и във в. România Liberă. Между 2001 и 2006 г. работи в Академичното общество на Румъния. Стипендиантка е на Трансатлантическия форум по миграция и интеграция (GMF) и е завършила Европейското училище за демокрация към Европейския съвет.
Госпожо Стойчу, защо е необходим нов Закон за социалния диалог в днешна Румъния?
Законът, който регламентира социалния диалог, т.е. начина, по който се формират и действат организациите, представящи служителите (синдикатите) и работодателите, бе модифициран през 2011 г. при правителството на Емил Бок. Тази последна промяна бе част от мерките на неговия кабинет в подкрепа на икономиите и на структурните реформи. Те бяха направени под натиск на едрия капитал, представляван от мултинационалните компании. Целта на промените тогава беше ясна – да се отслаби представителството на служителите. Донякъде е парадоксално, защото в 2011 г. и без тези промени румънските синдикати бяха в криза. Сблъскваха се със структурни проблеми, с криза на легитимността, със спад на броя на членовете си, но изглежда, че дори и в тогавашния си вид дразнеха много работодателите. Макар и слаби, те успяваха да договорят колективни договори на ниво предприятие, сектор, дори на национално ниво.
Какво е колективен договор? Това е договор между представителите на служителите и на работодателите, който определя нива на заплащане, работната програма, условията на труд, заплащането за допълнителните часове работа и т.н. Индивидуалният трудов договор, сключван между служителя и неговия работодател, трябва да отчита задължително разпоредбите на колективния трудов договор. Логично е един колективен трудов договор да дава по-изгодни условия на служителя, защото споразумението е резултат на преговори за разлика от индивидуалния трудов договор. Както знаем, последният представлява условия, наложени от работодателя на неговия служител, който или ги приема, или си търси работа на друго място. Изглежда, че практиката на колективните трудови договори дразни работодателите, които искаха да я елиминират. И така ние се озовахме през 2011 г. с един закон, направен под натиска и с приноса на работодателите. Той бе приет от правителството с т.нар. процедура на „поемане на отговорността“, т.е. – като се избягват парламентарните дебати и стандартната законодателна процедура, при която парламентът приема законите. Тогавашната правителствена коалиция, доминирана от Демократичнолибералната партия, имаше голямо мнозинство в парламента. Затова правителството на Бок си позволи „да поеме отговорност“ за поредица от закони, (вкл. и този закон за социалния диалог, който днес искаме да променим).
Кои организации излязоха с тази инициатива и кого представляват те?
Инициативата е двойна. От една страна са синдикалните конфедерации, поддържани от няколко НПО-та, които искат промяната на закона за социалния диалог. Петте синдикални конфедерации представляват около 1,5 млн. свои членове. Това означава, че те са обхванали една четвърт от общия брой трудещи се в Румъния. Петте конфедерации създадоха с помощта на НПО-тата и на експертите законопроект за социалния диалог, който е в полза на служителя, а не на работодателя, и позволява защитата на наемниците.
От друга страна, има подобна инициатива, която е на нивото на правителството и идва от Министерството за социален диалог. Да не забравяме, че когато през 2011 г. правителството на Бок промени Кодекса на труда, а след това и закона за социалния диалог, Социалдемократическата партия – тогава във формата Социалнолиберален съюз, подписа договорка със синдикатите, задължавайки се, ако вземе властта, да промени трудовото законодателство и закона за социалния диалог. През 2012 г., след като Социалдемократическата партия състави правителство (на власт е и в момента), тя не спази обещанието си. Наруши го независимо от настояването на синдикатите и на доказателствата от практиката, показващи, че промените от 2011 г. в Закона за социалния диалог бяха опустошителни. Мотивът на социалдемократите за това бездействие беше старият аргумент – да не си отидат инвеститорите, понеже хората ще останат на улицата…
Тази година правителството си спомни старото обещание към синдикатите и започна работа по законопроект за промяна на закона за социалния диалог. За съжаление актуалната версия на този законопроект отчита само малка, дори почти никаква част от предложенията на синдикатите и е по-лоша от действащия в момента закон. Тоест, ако бъде приет правителственият законопроект, той ще ощети още повече служителите.
Кои са основните искания и какво се стреми да разреши законопроектът, предлаган от синдикатите?
Има много промени, искани от синдикатите. Законопроектът е от над 100 страници. Ако трябва да го кажа с една дума, той се стреми да повиши преговорната и представителната сила на работещите. Например, предвижда да се намали до трима броя на необходимите членове, за да се създаде синдикално дружество. В момента законът постановява, че трябва да има 15 наемници, за да създадат синдикат за дадена фирма. Това е ясно ограничение на свободата за сдружаване. В Румъния има над един милион служители, които работят във фирми с под 10 служители. Автоматично на тях се забранява правото да се организират в синдикати. Да не забравяме, че за да се създаде политическа партия, има нужда от трима желаещи, а за синдикат трябват 15. Това е неприемливо, особено като се отчете структурата на румънската икономика.
Освен това, законопроектът цели да деблокира колективните преговори, така че да стане възможно да се подписват трудови колективни договори, особено на секторно ниво. Тези договори са важни, защото ако имаме колективен трудов договор на ниво компания, преговорната сила на синдиката в дадена компания е малка. Лидерът на синдиката е в уязвима позиция. В голямата част от случаите тези лидери са служители на същата компания. Тоест е възможно да бъдат подложени на натиск от работодателя, ако станат неудобни за него или ако имат много искания.
Представете си следната ситуация. Лидерът на синдиката на една компания в сферата на шивашката промишленост е жена на 50 години, чието съществуване зависи на 100% от работното място в съответната фабрика, тъй като е прекалено възрастна, за да намери друго работно място. Мислите ли, че тя ще удари с юмрук по масата и ще притисне работодателя по време на преговори? За съжаление натискът над синдикалните лидери е практика в много компании в Румъния.
Този недостатък обаче липсва, когато преговорите се водят на ниво сектор. Там синдикатите са представени от федерации, чиито лидери са платени от федерациите и не зависят по никакъв начин от работодателите. Тогава преговорите по колективните трудови договори на секторно ниво са много важни. Разпоредбите на тези трудови договори ще се прилагат за всички служители в съответния сектор – например в шивашката промишленост, в туризма, в търговията.
За съжаление, след 2011 г. в Румъния не е сключван нито един колективен трудов договор на секторно ниво. Действащият в момента Закон за социалния диалог има напълно абсурдни разпоредби в това отношение. Липсата на въпросните договори се отразява негативно на заплатите на служителите и на условията за труд.
Защо този закон е важен и за кого е от значение?
Важен е за всички нас, които трябва да работим, да имаме работа, за да си осигурим съществуването. Самият закон звучи технически. Има специализирана лексика. Затова и по-трудно предизвиква интереса на обществеността. Въпреки това той е от голяма важност за всички работещи. Според мен, залогът на този закон е много по-висок, отколкото например залогът на извънредния указ 13, заради който стотици хиляди хора излязоха на улицата през февруари. От моята гледна точка е много по-важно да имам добри условия на труд, да получавам адекватно възнаграждение, да бъда представлявана в отношенията си с работодателя в случай на злоупотреба, отколкото да видя социалдемократическия лидер Ливиу Драгня или други политици зад решетките. С корупцията се сблъсквам веднъж годишно, но на работата си прекарвам пет от общо седем дни в седмицата и поне осем часа на ден. Поставяна съм в ситуация, в която ми се иска подкуп веднъж на няколко години, но трябва да си плащам сметките ежемесечно и трябва да се храня всеки ден.
За съжаление, в Румъния развихме много снизходително, дори пренебрежително отношение към икономическите искания, сякаш сме нация от ангели или от същества, хранещи се с въздух, обич и идеи. Не е така, един активен гражданин е гражданин, който не се притеснява за утрешния ден, който не си блъска главата какво ще сложи на масата на децата си за вечеря. Да не забравяме: либералните демокрации се базират на средна класа, а бедните, за съжаление, участват по-малко и гласуват по-рядко на изборите от ситите.
Защо тогава не протестира никой?
Имахме един протест, организиран от Картел Алфа в Букурещ на 4 октомври. На него дойдоха няколко хиляди души, само че всички бяха членове на синдиката. Там не беше гражданското общество и не бяха активистите, онези, които излязоха на улицата през февруари, през 2013 г. против златодобивния проект „Рошиа Монтана“, през 2015 г. във връзка с пожара в клуб „Колектив“. За да протестират, явно трябва един по-ясен и по-добре дефиниран мотив. Казах вече – законът е написан с термини на технически език, но това не трябва да бъде проблем. Извънредният указ 13 също не беше поезия, която да разбират дори и децата. Но тогава имаше комуникатори, които го обясниха в интерес на всички.
В случая със законодателството за социалния диалог няма много кой да даде обяснения. Синдикатите, за съжаление, са блокирали в своя специфичен жаргон. Те просто не успяват да изразят послания вън от тези, които се движат по вътрешните им кръгове.
Пресата и хората, формиращи общественото мнение, имат силно антисиндикално настроение. То е заложник на неолиберален дискурс, който ни казва, че всеки служител се справя по-добре сам, че синдикатите пречат на добрия ход на икономиката и че са спънка по широкия път на свободния пазар. Така че ние като общество сме пленници на един хегемонистичен дискурс, в който индивидуализмът и принципът на ненамеса в пазара са издигнати до ранга на закони от злато. Казва ни се, че единственият ни проблем е, че имаме корупция. Само че много от нашите проблеми нямат връзка с корупцията. Бедността, например, не е следствие на корупцията, а на недостатъчното развитие, на ролята, която Румъния винаги е играла в световната икономическа система. Италия е корумпирана, но богата. Южна Корея имаше забележително развитие при корумпирани правителства. Не казвам, че корупцията не е проблем и че не е нужно да се борим против нея. Но тя не е единствената, която ни подкопава. За съжаление, ни се заявява, че тя е проблемът, докато реалността има по-малко значение. А доминиращите институции съжителстват много добре във фабрикуването на проблеми, които не застрашават статуквото…
Мислите ли, че има шансове да бъде приет този закон? Какви стъпки трябва да се следват?
Мисля, че в момента има малко шансове за това. Няма влиятелен съюз от обществени сили, които да подкрепят промяната на закона. В този момент синдикатите сами нямат нужната сила, за да окажат необходимия натиск на правителството. Влиянието на капитала, на работодателите, е много по-голямо. Намираме се пред асиметрия на властовите баланси.
Въпреки това не трябва да се отказваме. Трябва да се опитаме да наложим проблема в обществения дневен ред, така че всички властимащи да го отчетат. Искаме ли да не работим допълнително, без да ни плащат? Ако не искаме, ни трябват синдикати, колективни трудови договори и т.н. Настоявам, че част от ключа за успеха на инициативата е в комуникацията, в създаването на алтернативен дискурс на настоящия. Да не забравяме, че нещата еволюират по начин, че ще ни е по-лесно да намерим съюзници. Трудът в Румъния става все по-несигурен. Младите, завършили училища, вече не разполагат с трудовите условия отпреди десет години. Има много повече непредвидимост на труда и те попадат в състояние на прекариат. Трябва да се поддържа и да се увеличава натискът върху правителството чрез различни средства: от лобиране до излизане на улицата и дори гражданско неподчинение. Трябва да разберем, че водим борба. Нито една отстъпка, направена на работещите, не е извършена заради любов към изкуството. Винаги компромисите на работодателите са били резултат на последователни усилия и дори на проливане на кръв и жертви. Не трябва да преоткриваме колелото. Историята на човечеството е пълна с битки за права. Трябва само да разберем, че тази борба е в ход и да се включим в нея.
„Барикада“ призовава всички свои читатели да подкрепят петицията за промяна на несправедливата и неработеща данъчна система в България. Подпишете се тук:
About The Author
