Кой жив човек е направил най-много за унищожението на околната среда и пряко е работил срещу бъдещето на цялото човечество? Скоро отговорът ще бъде Доналд Тръмп – стига той да успее да разгърне целия си хаотичен и вредоносен потенциал. Засега обаче верният отговор е друг – Ангела Меркел.
Какво? Изгубил ли съм си умът? Та нали Ангела Меркел е „най-зеленият канцлер“? Та нали в качеството ѝ на министър околната среда тя договори първото споразумение на ООН за климата? Канцлерът, който убеди лидерите на Г7 да обещаят да се откажат от употребата на изкопаеми горива до края на този век? Архитектът на немския „Energiewende“ – преходът към масовото използване на енергия от възобновяеми източници? Да, същият този човек.
За разлика от Тръмп, тя не е злонамерена. Тя не пожела да унищожи споразуменията, в чието създаване сама участваше. Но истината е, че екосистемите на Земята не реагират на речи, на обещания и на заявени цели. Те реагират единствено на студените и сурови факти. И докато Меркел е на път да стане канцлер за четвърти път, трябва да я оценяваме спрямо фактите – спрямо това, което тя е направила, а не спрямо онова, което е обещала да направи. Само по този обективен начин може да си проличи, колко катастрофална е била ролята на Меркел.
Ангела Меркел има една фатална слабост – слабостта ѝ спрямо лобистката сила на немската индустрия. Всеки път, когато трябва да се направи важно решение, Меркел поставя на кантар своята етика срещу евентуалните политически ползи. И всеки път се оказва, че за нея политическите ползи тежат повече. В голяма степен това е причината, поради която днес Европа се задушава в дизелови изпарения.
Решението на ЕС от края на миналия век да замени бензиновите двигатели с дизелови, макар и прокарано с помощта на немски автопроизводители, предшества лидерството на Меркел. То бе плод на класическите европейски приказки – средство за предотвратяване на промени в системата, което създава впечатление, че нещо се прави и предприема. Решението се базираше на твърдението (което се оказа напълно невярно), че дизеловите двигатели изхвърлят по-малко вредни газове от бензиновите. Когато обаче Меркел стана канцлер, тя направи всичко по силите си – честно или не, за да запази това смъртоносно „постижение“.
Най-добрият пример за това е от 2013 година, когато след 5 години на преговори, страните от ЕС се съгласиха да въведат нови екологични стандарти относно изгорелите газове – до 2020 година колите трябваше да отделят не повече от 95 грама CO2 на километър. Меркел обаче се намеси и провали споразумението.
Твърди се, че тя е заплашила тогавашния президент на Европейския съвет, ирландския премиер Енда Кени, с отмяната на ирландските фондове за спасяване. На Унгария и Холандия бе заявено, че германските автомобилни заводи в техните страни ще бъдат затворени. Меркел сключи и цинична сделка с Дейвид Камерън, предлагайки да осуети европейските банкови правила, ако той ѝ помогне да блокира регулациите за горивата.
В крайна сметка бруталната стратегия на Меркел даде резултат и споразумението бе провалено. Дарението от 700 000 евро, което партията ѝ получи от основните акционери в BMW предполага, че Християндемократическият съюз не е бил недоволен от постиженията на своя лидер.
През 2014 година Европейската комисия предупреди германското правителство, че замърсяването на въздуха от дизеловите двигатели е много по-голямо, отколкото твърдят автомобилните концерни. Правителството пренебрегна предупреждението. Дори сега, две години след „Дизелгейт“, Меркел продължава да защитава дизеловите двигатели. Така например, тази година тя обяви, че „ще използва цялата си власт, за да не допусне“ немските градове да забранят дизеловите коли и да ги заменят с електромобили. „Грешката“, направена от производителите на дизелови двигатели – настоява Меркел – „не ни дава правото да лишим цялата индустрия от бъдещето ѝ“. Вместо това нейната политика лишава хиляди хора от техния живот.
Но това може би е най-незначителното от екологичните катастрофи, подпомогнати от Меркел. Смъртоносната концесия, направена пред немските автомобилни концерни, е предшествана от нещо доста по-лошо. През 2007 година нейният глупав отказ да приеме предложените подобрения в еко стандартите за двигатели принуди Европейската комисия да намери друго средство за намаляване на парниковите газове. ЕК избра, катастрофално, да замени изкопаемите горива с биогорива. Нещо станало с обичайния дипломатически натиск и тормоз, употребен от Меркел. Всъщност канцлерът беше гласовит поддръжник на решението.
Меркел и Европейската комисия пренебрегнаха многократните предупреждения, че вероятните последици ще включват недохранване и масово унищожаване на околната среда, тъй като земята, заета от горите или засята с хранителните култури, ще бъде трансформирана в земя за гориво. Европейското правило за биогоривата сега е основен фактор при една от най-големите екологични катастрофи в света – унищожението на индонезийските тропически гори и замяната им с плантации от маслодайна палма.
Това решение не само разруши огромните и величествени екосистеми, домове на тигри, орангутани, носорози, гибони и хиляди други видове, но и доведе до производството на вредни емисии далеч по-високи от тези, причинени от изкопаемите горива. Това стана благодарение на изгарянето на огромната дървена маса на джунглата, както и заради нейния оксидиращ торф. Онова, което прави тази история така горчива е, че постигнатото през 2007 година, за пръв път е предложено през 1994 година от един германски министър на околната среда. Неговото име е… нека помисля… а, да – Ангела Меркел.
Това ли е най-лошото? Трудно е да се класират такива престъпления срещу биосферата, но може би най-срамното е шокиращият неуспех на Германия да декарбонизира своята електроенергийна система, въпреки инвестирането на стотици милиарди евро в тази цел. Докато емисиите на парникови газове в други европейски страни са паднали рязко, в Германия тяхното количество почти не се е променило.
Причината за това – поредното отстъпление на Меркел пред лобистите на големите индустрии. Нейният кабинет многократно е блокирал усилията на министерството на околната среда да определи краен срок за прекратяване на въгледобива. Въглищата, особено лигнитни въглища, се съревновават с канадски катранени пясъци за титлата „най-мръсното гориво на планетата“. Въпреки това, те все още съставят 40% от добива в Германия. И тъй като Меркел отказва да ограничи използването им, специфичният ефект на германската програма „Energiewende“ е намаляването на цената на електроенергията, което от своя страна стимулира преминаването от природен газ към лигнитните въглища, които са по-евтини. (В Германия наричат това парадоксът „Energiewende“). Но изглежда на Меркел не ѝ пука. Тя обяви, че „въглищата ще останат стълб на германската електроенергия за продължителен период от време“.
Не трябва ли Eвропейската схема за търговия с емисии (ЕСТЕ) да се намеси и да направи цената на въглищната електроенергия неизгодна за пазара? Да, трябва. Но през 2006 г. ЕСТЕ бе саботирана от немски политик, който издаде толкова много разрешителни на индустрията, че цената буквално удари дъното. Мисля, че може да се сетите кой е този политик.
Всичко това оказва реално въздействие върху околната среда, за разлика от споразуменията, които Меркел урежда, но които остават само на хартия, заради мръсните игри и тъмни сделки, споменати в статията. И все пак, някак си Меркел успява да запази своята аура на непорочност. А това си е сериозно постижение за най-големия еко-вандал в света.
