Много неща могат да се кажат за новосформирания “Комитет за разследване на Русия” (Committee to Investigate Russia), който цели да “помогне на американците да разпознаят и разберат мащаба на продължаващите атаки на Русия срещу демокрацията ни”. Вероятно най-удивителната особеност е, че в него не участват никакви експерти по Русия – което се вписва в духа на времето.
Раждането на комитетa бе широко отразено в САЩ заради участието на двама известни актьори – Роб Райнър и Морган Фрийман. Последният представи новата организация във видео, деклариращо, че “ние сме във война”. Райнър не изглежда да е имал какъвто и да е контакт с Русия през дългата си кариера. Фрийман е участва в два филма на руския режисьор Тимур Бекмамбетов, включително провалилият се в боксофиса римейк на “Бен Хур” от 2016 г.
Консултативният съвет към комитета включва един човек, роден в Москва – консервативният коментатор и военен историк Макс Бут. Той обаче живее в САЩ от малък, а никое от големите му изследвания не е фокусирано върху Русия. Бившият шеф на Агенцията по национална сигурност Джеймс Клапър вероятно е имал контакт с експерти по Русия по време на службата си, но той самия не е такъв. Никой друг член на съвета не демонстрирал дълбок интерес към Русия в миналото. Тези хора разбира се не са истински “разследващи” – липсват им подходящи биографии за това. Организацията обаче е създадена, за да събира публично достъпните доказателства, и както изглежда – да продава един предразсъдъчен наратив, вместо да предлага безпристрастна оценка.
Способните на по-нюансиран подход по темата се срещат все по-рядко в САЩ. Според Асоциацията по модерни езици, студентите в САЩ, минали през курсове по руски език през 2013 г. са били с една трета по-малко, отколкото през 1960 г. Интересът към Русия достига пикови нива през 1990 г., когато Съветският съюз се отваряше към света и така даваше нови причини за изучаване на езика. Вече не като езика на врага, а като такъв, говорен в един вълнуващ нов пазар. Но годините на ниско финансиране и слаби кариерни възможности доведоха до изтъняване на общността от експерти по Русия.
Ситуацията е подобна и в останалата част от англоезичния свят – само малък брой почитатели на Достоевски бяха заинтересувани от държава, която често бе описвана като западаща регионална сила.
Дори и така обаче, високопрофилният “Комитет за разследване на Русия” – както и други групи, интересуващи се от руската намеса в щатската демокрация – можеха да намерят някакви квалифицирани хора да ги съветват, ако наистина се интересуват от въпроса. Вместо това се случва друго, като ситуацията бе добре описана от Самюел Грийн, директор на Руския институт към Кралския колеж в Лондон:
“Твърде много руски приятели и колеги, живеещи в Америка – имигранти и граждани на САЩ, професионалисти, журналисти, учени, всички те пламенни опоненти на Путин – държат главите си сведени и не говорят публично. Твърде много американски анализатори се чувстват принудени да запазят несъгласието за себе си. Прекарах повече от десетилетие да обяснявам на руски политици, журналисти и обикновени граждани, че рефлексът на американската русофобия от Студената война отдавна е погребан – само за да видя как се съживява”
Грийн страстно призовава за по-задълбочен подход в наблюдението на Русия. Но както един друг изявен експерт по Русия – Марк Галеоти, който е преподавал в Нюйоркския университет, а сега работи в Института по международни отношения в Прага – написа наскоро: “очевидно всеки опит за въвеждане на нюанси е равносилен на измяна”.
“Експертите”, които се търсят, са от типа на Моли Маккю, бивш съветник на бившия грузински президент Михаил Саакашвили. Нейните писания са цитирани на видно място в сайта на “Комитета за разследване на Русия”. Според нейните твърдения, които са повтаряни многократно по медии и форуми, Русия води информационна война срещу САЩ. “В нашето стратегическо мислене информационните операции от този тип имат за цел да допълват военните операции. В руската доктрина е на обратно: военните операции допълват информационните. Фокусите с дим и огледала са основно средство за проекция на сила”, заяви наскоро тя пред щатската Комисия за сигурност и сътрудничество в Европа. Това твърдение е едновременно опростенческо и погрешно насочено. Проблемът обаче е в това, че липсва пазар за енергично опровергаване на тези концепции.
Валерий Герасимов, началник на руския Генерален щаб, чието име многократно се споменава във връзка с приемането на “хибридни” военни тактики, отбеляза в своя реч през 2013 г., че е нужно Русия да обърне сериозно внимание на начина, по който САЩ съчетават военни действия с информационни кампании, дипломация и икономически санкции. Роджър Макдермът, експерт по въпросите на военните и сигурността в Русия, развенча приказките за съществуването на “Доктрина Герасимов” в изчерпателен доклад, публикуван през миналата година. “Вероятно най-опасният аспект на сегашната пропаст, разделяща Русия и НАТО, е митологизираната интерпретация, според която Москва е разработила нова и смъртоносна доктрина за хибридна война”, пише той.
Тези гласове обаче трудно биват чути. Всякакво предположение, че Кремъл не е достатъчно силен или усъвършенстван, за да преобърне изборите в САЩ, че руската външна политика (и мисленето на Герасимов) реагира на случващото се, а не се основава на някакъв солиден дългосрочен план, или че руските пропагандисти са по-добри в оправдаването на бюджетите си, отколкото да пробутват руските позиции на западната публика, бива замитано под килима
Аз правя и трите предположение на основата на опита си от ръководенето на независима, западна медия в Русия, докато това бе възможно, от участието си в журналистически разследвания, и от работата ми с правителствени източници. Но в днешно време е лесно моята преценка да бъде отхвърлена, както се отхвърля академичното познание за родната ми страна. Самата Маккю отбелязва, че все по-малко хора се образоват за руския език и култура, но тя изглежда приема за даденост, че всеки, който е образован по въпроса, незабавно ще стигне до същите изводи като нея.
В своята статия Самюел Грийн пише следното:
“Можем ли да се научим да слушаме гласовете на руснаците без първо да ги натикваме в опаковки, отразяващи повече нашата собствена несигурност, отколкото тяхната сложна реалност? Можем ли да се научим да вярваме на проницателността на хора, които са прекарали живота си в изучаване на езика, културата, хората, икономиката и политиката на тази страна, без да ги обвиняваме, че някак си са били заразени заради близостта до обекта на изучаване?”
Откакто бе публикуван първият доклад за руската намеса в щатските избори през миналата година, в американското политическо съзнание термините “пропаганда” и “хакване” се сляха във ”война”. САЩ знаят как да воюват, войната изключва нюанси и двусмислици. Войната се нуждае от добре репетираната сериозност на Морган Фрийман.
Русия обаче ще продължава да бъде там и след като свърши тази фаза – засегната и жадна за западно признание, дръзка и объркана, грубиянска и остроумно интелектуална, мускулеста и агресивна, но и отслабена от подкупи и некомпетентност. Някой ден ще има нужда строшените парчета да бъдат събрани, и само хора, способни да говорят с нюански ще са способни да го направят. Тези хора винаги са “разследвали Русия”. Само че по-непремисленото и по-политизираното “разследване” временно е изместило тяхната работа.
