Заводски сгради, сиви жилищни блокове и носещи следите на времето складове се сливат в една картина в покрайнините на китайския мегаполис Шенжен. Огромната фабрика Лунхуа на корпорацията Foxconn е основен производител на продуктите на Apple. Това вероятно е най-известната фабрика на света – същевременно е сред най-потайните и затворени места по света. Охранители са разположени на всеки изход. Служителите не могат да влязат, без да покажат документи за самоличност. Шофьорите на камионите за доставки са проверявани със скенери за пръстови отпечатъци. В един случай журналист от Reuters е извлечен от колата и бит, защото е снимал фабриката отвън. Предупредителните знаци около завода са по-застрашителни от тези на някои китайски военни обекти: „Зоната на фабриката е законно установена с одобрението на държавата. Забранено е преминаването без разрешение. Нарушителите ще бъдат предадени на полицията”.
Оказва се обаче, че има таен път до сърцето на тази скандална операция – през тоалетните. Не можех да повярвам – благодарение на чист късмети и хитрост от страна на човека, който ми помагаше, успях да вляза надълбоко в т. нар. „Град Foxconn”.
На гърба на всеки iPhone е написано; „Проектиран от Apple Калифорния, сглобен в Китай”. Законът в САЩ изисква продукти, произведени в Китай, да бъдат обозначени като такива. Изписването на тази фраза върху продуктите на Apple я превръща в уникална илюстрация за едно от най-ярките икономически разделения на планетата – върховните технологии са създавани и проектирани в Калифорния, но произвеждани на ръка в Китай.
Голямата част от фабриките, които произвеждат компонентите за iPhone и извършват финалното сглобяване на смартфоните, се намират в Китайската народна република, където ниските разходи за труд и голямата маса квалифицирани работници правят държавата идеално място за производство на смартфони и всякакви други джаджи.
Огромните, безпрецедентни производствени способности на страната – според някои изчисления там има над 99 млн. фабрични работници – спомогнаха Китай да се превърне във втората най-голяма икономика в света. Още откакто първия iPhone бе пуснат в продажба, компанията, която отговаря за голямата част от производството, е тайванската Taiwanese Hon Hai Precision Industry, по-известна като Foxconn.
Foxconn е най-големия частен работодател в континентален Китай с около 1.3 млн. служители. В световен мащаб само корпoрациите Walmart и McDonald дават работа на повече хора. Работниците на Foxconn са колкото жителите на страни като Естония.
Днес iPhone се произвежда в редица различни заводи в цял Китай, но в годините, в които се превърна в хит по световните пазари, смартфонът на Apple се сглобяваше основно в главната фабрика на Foxconn, разположена върху 3.6 кв. км. в покрайнините на Шенжен. В миналото в нея са работели 450 хил. души. Смята се, че днес броя на служителите е по-малък, но това остава един от най-големите подобни производствени центрове в света.
Ако човек е чувал за Foxconn, то е много вероятно да е заради самоубийствата на работници. През 2010 г. работници от поточните линии на Лунхуа започнаха да посягат на живота си. Работник след работник се хвърляха от извисяващите се сгради на общежитията, понякога посред бял ден. Това бе трагична проява на отчаяние – и протест срещу условията на работа вътре. Има 18 регистрирани опита за самоубийства и 14 потвърдени смъртни случая. Други двадесет служителя се съобщава, че са били разубедени да не го правят от представители на Foxconn.
Тази епидемия от самоубийства предизвика медийна сензация – самоубийства и експлоатация в дома на iPhone. Предсмъртните бележки и разказите на оцелелите разкриват една картина на огромен стрес, дълги работни смени и груби мениджъри, които са склонни да унижават работници за допуснати грешки, както и несправедливи глоби и неспазени обещания за подобряване н условията.
Отговорът на корпоративното ръководство предизвика допълнително възмущение: Главният изпълнителен директор на Foxconn Тери Гу нареди да се опънат големи мрежи около сградите, които да хващат падащите тела. Компанията нае специални консултанти, а работниците бяха накарани да подписват декларации, че няма да се опитват да се самоубият.
Когато покойният Стив Джобс бе попитан за случващото се той заяви, че „въпросът вече е приключен”, и посочи, че нивата на самоубийства във Foxconn са в рамките на средното за страната. Критиците обявиха тези коментари за коравосърдечни, макар че технически не бяха грешни. Фабриката на Foxconn бе толкова голяма, че би могла да се счита за град-държава, като нивата на самоубийства бяха сравними с тези в Китай. „Град Foxconn” обаче е град-държава, управлявана изцяло от една корпорация, която произвежда един от най-печелившите продукти на планетата.
Таксито ни остави пред входа на фабриката. Охранителите ни изгледаха, донякъде със скука, донякъде с подозрение. Помагаше ми журналистка от Шанхай, която ще наричам Уанг Янг. Двамата решихме да се поразходим в околностите на завода и първо да говорим с работниците, и да разберем дали има начин да влезем вътре.
Първите хора, които спряхме, се оказаха двама бивши работници във Foxconn. „Това не е добро място за човешки същества”, каза единият от младите мъже. Той е работел във фабриката около година, и по думите му условията вътре продължават да са ужасни. „Няма никакво подобрение след медийния шум”, заявява той. Работата е изключително натоварена, а 12 часовите смени са обичайни. Поведението на ръководството е едновременно агресивно и измамническо – публично хока работниците, защото са твърде бавни, и им дава обещания, които не спазва, разказва той. Другият бивш работник, който е бил служител на компанията в продължение на две години, разказва как му е било обещавано двойно заплащане за извънредните смени, което никога не е получил.
Те описаха фабриката като място, където условията са тежки, експлоатацията е обичайна, а депресията и самоубийствата са нормализирани. „Няма да е Foxconn, ако не умират хора. Всяка година хора се самоубиват там, което се приема за нещо нормално”, казва първият работник.
След посещения в различни фабрики за сглобяване на iPhone в Шенжен и Шанхай, ние интервюирахме десетки други работници като тях. Разбира се за да се направи наистина представителна извадка за живота в тези фабрики, това би изисквало огромни усилия и систематични, тайни интервюта с хиляди служители. Така че тук става въпрос по-скоро за опити за разговори с работници – често уплашени, подозрителни и отегчени – които излизат от фабриките за обедната си почивка или след края на смените си.
Представата за живота във фабрика за iPhone, която произлезе от тези разговори, имаше вариации. Някои от хората намираха работата за поносима; други бяха яростни в критиките си; някои споделяха, че са преживявали отчаянието, с което е известен Foxconn, други обаче казваха, че са се хванали на работа, само за да се опитат да си намерят гадже. Повечето са знаели за лошите условия преди да се присъединят към фирмата, но или са се нуждаели от работата, или това не ги е притеснявало. Почти навсякъде хората казваха, че работната сила в заводите е от млади хора, и че текучеството е голямо. „Повечето служители изкарват само една година” бе обичайна реплика. Сред служителите имаше широко съгласие, че работното натоварване е безмилостно, а културата на управление е жестока.
Тъй като iPhone е толкова компактна и сложна машина, правилното ѝ сглобяване изисква мащабни поточни линии, на които стотици хора сглобяват, инспектират, тестват и пакетират всяко устройство. Една работничка разказа, че 1700 смартфона минават през ръцете ѝ всеки ден – тя отговаря за полагането на специален лак върху дисплея. Тя трябва да обработва средно по три екрана в минута, по 12 часа дневно.
Работата, изискваща повече педантичност и точност, като например закрепването на чиповете и други електронни компоненти, върви по-бавно. Тези работници имат по една минута за всеки отделен iPhone. Това прави по 600-700 смартфона на ден. Ако не успееш да изпълниш квотата си, или направиш грешка, можеш да си докараш публично порицание от висшестоящите. Същото се отнася и за искане да отидеш до тоалетната. Често се очаква работниците да мълчат, докато работят.
„Хората наричат Foxconn капан за лисици, защото примамва много хора да се присъединят”, казва един от двамата бивши работници, които срещнахме пред фабриката Лунхуа. Той разказва как им е било обещано безплатно жилище, но после е трябвало да плащат надути сметки за електричество и вода. В момента в една стая в общежитията спят по осем души, като според работниците в миналото са били по 12. Foxconn често избягва плащането на социални осигуровки и закъснява, или изобщо не изплаща обещани бонуси. Много работници подписват договори, според които голяма част от заплащането им ще бъде удържано, ако напуснат преди края на тримесечния пробен период.
На всичко отгоре работата е изтощителна и психологически. Вместо да обсъждат представянето на работника насаме, мениджърите натрупват критики, за да могат да го поучават публично пред колегите му. „Когато шефовете слязат да инспектират работата и открият проблеми, няма та ти направят забележка тогава. Те ще го направят пред всички на събрание по-късно”, разказва един от бившите служители. „Това е обидно и унизително, и се случва систематично – да се наказва някого като предупреждение за всички останали”, добавя той. В някои случаи мениджърите решават, че работникът е допуснал особено скъпа грешка, поради което трябва да подготви писмо с официално извинение, което да бъде показвано на всички.
Тази култура на работа при силен стрес, безпокойство и унижение ,допринася за широкото разпространение на депресията. Един от работниците ни казва, че е лично е станал свидетел на нов случай на самоубийство преди два месеца. Жертвата е бил студент, работещ на поточна линия. „Това беше човек, когото познавах, когото виждах в стола”. След като е бил смъмрен от мениджър, студентът е влязъл в кавга. От компанията са извикали полиция, макар че той не е буйствал, само е бил ядосан. „Той го прие много лично и не можеше да го преглътне. Три дни по-късно скочи от прозорец на деветия етаж”, разказва бившият му колега.
Попитах го защо този инцидент не се е появил в медиите. Той и приятелят му свиха рамене. „Когато някой умре тук, на следващия ден това просто не се е случило. Забравяш за това”.
„Проверяваме всичко, свързано с тези компании. Foxconn не е машина за експлоатация. Това е фабрика – за бога, те дори имат ресторанти и кина, но в крайна сметка е фабрика. Там наистина има самоубийства и опити за самоубийства – но там са 400 хил. души. Нивата на самоубийства са под тези в САЩ, но все пак е притеснително”, заяви Стив Джобс след като новините за самоубийствата влязоха в новините преди седем години. Наследникът му начело на Apple Тим Кук посети Лунхуа през 2011 г. и според съобщенията в медиите се е срещнал с висшето ръководство на компанията и с експерти по превенция, за да обсъдят епидемията.
През 2012 г. 150 работника се събраха на покрива на фабриката и заплашиха да скочат. Шефовете им обещаха подобрения и ги убедиха да се откажат. Работниците на практика използваха заплахата да отнемат живота си като инструмент за договаряне. През 2016 г. по-малка група работници е направила същото. Бившите служители, с които разговаряхме, ни разказаха как седем-осем души са се събрали на покрива и са заплашили да скочат, освен ако не им се изплатят забавените заплати. В крайна сметка компанията се е съгласила да плати дължимото.
Когато ги попитахме за Apple и iPhone, те бързо отговориха, че не обвиняват американската компания, а Foxconn. Когато ги попитахме дали биха обмислили отново да работят за Foxconn, ако условията се подобрят, отговорът бе също толкова прям: „Не можеш да промениш нищо там. Никога нищо няма да се промени”.
След разговора с работниците аз и китайският журналист започнахме да обикаляме по периметъра на фабриката. Вървяхме продължително покрай оградата, като тогава още не си давахме сметка, че това е само малка част от комплекса. След 20 минути стигнахме до друг охраняван вход. Тогава усетих, че много ми се ходи до тоалетната, което ми даде идея.
Само на няколко десетки метра от будката на охраната имаше тоалетна, на чиято врата виждах универсалните картинки с човечета. Това КПП бе много по-малко от другото, което служеше за основен вход за работниците. Имаше само един пазач – млад мъж с отегчен вид. Уанг го попита нещо на китайски с умилителен тон. Охранителят поклати главата си отрицателно и ме погледна. Напрежението на лицето ми в онзи момент бе съвсем истинско. Тя попита отново, но той отново отказа да ни пусне.
Колежката настояваше, че ще се върнем веднага, и той очевидно почваше да се чувства неудобно, особено като гледаше мен. На него не му се занимаваше с това, и в крайна сметка ни пусна и каза да се връщаме бързо. Ние разбира се не го направихме.
Доколкото ми е известно, няма друг американски журналист, който да е влизал в завод на Foxconn без разрешение и придружител, без това да е внимателно подготвено посещение на избрани части от фабриката, чрез които да се демонстрира как всичко е наред.
Вероятно най-поразителното нещо, като се изключи размера – отне ни близо час да се разходим набързо през Лунхуа – бе това колко е различен единият край от другия. В този смисъл комплекса прилича на „джетрифициран” град. В покрайнините, ако ги наречем така, има разлети химикали, ръждиви съоръжения и слабо надзираван индустриален труд. Колкото по-близо си до центъра – не забравяйте, че това все пак е фабрика – толкова повече се подобрява качеството на живот, или поне удобствата и инфраструктурата.
Докато влизахме навътре, хората ставаха все повече, и сякаш ни забелязваха по-малко. Любопитните погледи се превърнаха в безразличие. Фабриката е толкова грамадна, а охраната е толкова засегната, че хората приемаха, че след като се разхождаме наоколо, значи ни е разрешено. А може би просто на никого не му пукаше. Започнахме да търсим пътя към заводския блок G2, където се произвежда iPhone. След като напуснахме „центъра”, започнахме да минаваме покрай високи, монолитни сгради, номерирани с букви и цифри, покрай който се тълпяха работници.
Притеснявах се да не стана прекалено нехаен и си напомнях да не пробвам прекалено късмета си. Докато се отдалечавахме от центъра на комплекса, тълпите отново започнаха да оредяват. Накрая открихме сградата G2 – идентична на всички останали около нея, трудно различима на фона на сивото небе, изпълнено със смог.
G2 обаче изглеждаше изоставена. Около сградата се изреждат поредица от силно ръждясали шкафове. Наоколо нямаше никого. Входът беше отворен, така че влязохме вътре. В ляво имаше вход към огромно, затъмнено пространство. Един отговорник току-що е слязъл по стълбите и ни пита какво правим там. Преводачката смотлеви нещо за среща и мъжът я изгледа объркано. След това той ни показа системата за видеонаблюдение, която използва за да следи работата на етажа, за който отговаря. Казва ни че в момента няма смяна на работа.
Обаче нямаше следа от смартфони. Ние продължихме да обикаляме. До друга товарна сграда до сградата има купчини черни джаджи, опаковани в найлони. Изглеждаха като телевизорите на Apple, но без логото на компанията. Вероятно там имаше натрупани хиляди от тях, очакващи следващата стъпка по производствените линии.
Ако това наистина е където се правят iPhones и Apple TV, то това е крайно кофти място, където да прекарваш дълги работни дни – освен ако нямаш склонност към влажен бетон и ръжда. Сивите халета продължаваха да се редят, и ние продължавахме да вървим. Лунхуа започваше да се усеща като скучен дистопичен роман, където ужасът е налице, но сюжетът липсва.
Можехме да продължим да вървим напред, но в ляво видяхме нещо, което изглежда като голям жилищен комплекс – вероятно общежитията, с телени огради на покрива и прозорците. Решихме да тръгнем в тази посока. С приближаването на жилищните сгради тълпата се сгъстяваше. Насъбрани около пикник маси или седящи по бордюрите младежи пушеха цигари.
Мрежите за улавяне на тела наистина още са там. Огънати и увиснали, те създават впечатление на платнища, които са били издухани от нещата, които е трябвало да покриват. Спомням си разговора с бившите работници, един от които ми каза: „Мрежите са безсмислени. Ако някой иска да се самоубива, ще го направи”.
Отново започнахме да привличаме погледи – далеч от фабриките хората може би имат повече време и причини да се отдадат на любопитството си. Но вече бяхме в комплекса от час. Нямахме идея дали охранителят е вдигнал тревога и дали някой ни търси. Усещането, че не трябва да пробваме повече късмета си надделя, макар да не бяхме стигнали до някоя поточна линия.
Запътихме се обратно по пътя, по който дойдохме. След време намерихме изход. Наближаваше вечерта и ние се вляхме в река от хиляди хора, и със сведени глави се промъкнахме покрай охраната.
Никой не ни каза и дума. Да се измъкнем от хаотичnата мегафабрика бе облекчение, но потискащото усещане остана с нас. Да, нямаше неща като деца-работници, протягащи кървящи ръце през прозорците. Имаше редица неща, които със сигурност нарушаваха законите за трудова безопасност в САЩ – строителни работници без каски, изсипани на открито химикали, разпадащи се, ръждиви структури и т.н. – но вероятно има много такива неща и във фабриките в САЩ. Apple може и да са били прави като казваха, че тези съоръжения са по-хубави от тези на някои други места. Foxconn не отговаря на стереотипната представа за експлоатация, но там имаше друг вид грозота. Дали заради правилата за мълчание по време на работа, репутацията за място, където се случват трагедии, или цялостното неприятно чувство, внушавано от самата среда – Лунхуа създаваше тежко, потискащо и унило усещане.
Когато преглеждах снимките, които бях направил, не успях да намеря и една, на която някой се усмихва. Не изглежда изненадващо, че хора, подложени на дълги часове еднообразна работа и груби шефове могат да развият психологически проблеми. Това безпокойство е осезаемо, и то в самата среда на фабриките – “това не е добро място за човешки същества”, както каза един от работниците.
*Това е редактиран откъс от книгата The One Device: The Secret History of the iPhone
About The Author
