След толкова отправени от лидерите на опозицията във Венесуела призиви към армията да извърши държавен преврат, логично беше да се стигне и до шоуто в неделя, 6 август. То бе бе насочено главно към международната публика и ѝ бе поднесено под помпозния анонс „опит за военен преврат”. Но бе тъй пародийно с шепата си участници, събрани „от кол и въже”, че неизбежно остави привкус на буфонада и карнавал.
Рано в неделната утрин около 20 въоръжени и облечени във военни униформи мъже пробиха охраната на военната база „Парамакай” край венесуелския град Валенсия в щат Карабобо и стигнаха до склада с оръжие в опит да го разграбят.
Въпреки че голяма част от кадровия състав на казармата в момента участва във военни състезания в Русия, намиралите се на поста си в „Парамакай” командири и бойци с лекота неутрализираха нападението. Двама от атакувалите базата бяха убити, един беше ранен и пленен, още седмина се предадоха сами, а останалите десетина са успели да избягат.
За водач на акцията се смята уволненият от Националната гвардия още през 2014-та капитан Хуан Кагуарипано Скот, който пусна в мрежата свое видеообръщение, записано преди нападението тази неделя. На него той е сниман в обкръжението на около 20 униформени, за които твърди, че са военнослужещи и резервисти. Той декларира: „Обявяваме легитимен бунт срещу убиващата тирания на Николас Мадуро”.
https://www.youtube.com/watch?v=s21oW6EG0JU
Кагуарипано е гастролирал и по-рано в YouTube – има негови изявления от 2014-та за несъгласие с властите и негово последвало интервю в същия дух за емисията на Си Ен Ен на испански. Твърди, че е бил уволнен от Националната гвардия по политически причини – защото имал критики към правителството.
След атаката от тази неделя Кагуарипано не се е появявал. Не се вижда и на снимката със седмината пленници, разпространена от властите. Наблюдателите допускат, че той може да е единственият ранен и пленен.
Президентът Мадуро в свои изявления нарече извършеното нападение „терористичен акт”, изразяващ „отчаяние”. Той не назова по име водача на атаката, но го нарече „лейтенант” (не „капитан”), който бил ранен при операцията, а сега сътрудничал на следствието и давал показания. Бил уволнен от армията през 2014-та като „дезертьор”, а после намерил подкрепа в Маями, Коста Рика, Панама и Колумбия. Мадуро дори директно свърза въпросния „лейтенант” с живеещата в Маями опозиционна венесуелска журналистка Патрисия Полео и с нейния баща – медийния магнат Рафаел Полео, които били подпомагали и насърчавали пучиста.
Държавният глава отбеляза още, че повечето участници в нападението над казармата изобщо не били военни, а цивилни. Наели ги срещу заплащане в щатите Сулия, Лара и Яракуй, както и в столицата Каракас. Парите за авантюрата дошли от Маями и Богота, смята Мадуро.
Заключението му, че не става дума за кадрови военни, а предимно за наемници, изглежда достоверно, съдейки по вида на пленниците – повечето хора не в първа младост, с коремчета и отпуснати рамене, нищо общо с военната стойка и добрата физическа форма…
На свой ред военният министър Владимир Падрино Лопес също излезе с комюнике по случая, отчитайки бързите и професионални действия на военнослужещите от „Парамакай” и също наричайки „лейтенант дезертьор” пленения организатор на акцията. За другите участници е посочено, че са били наети в споменатите вече щати „от активисти на венесуелската крайна десница с международни връзки”.
Падрино Лопес отбелязва: „Терористичната атака не е нещо по-различно от пропагандно шоу, имитация, отчаяно действие, което е част от плановете за дестабилизация, целящи да попречат на възраждането на нашата република”.
Съвсем очевидно за всеки трезвомислещ е, че нападение над военна база с 20 души просто няма как да разчита на успех и единственото, което наистина може да постигне, е чисто пропаганден шум – да се заговори за „опит за военен преврат”, за „недоволство в армията”, за „пропукване на режима” и т.н. Все клишета, с които щедро беше поръсено медийното поднасяне на събитието.
Само един паралел – на 26 юли 1953 г. младият кубински адвокат Фидел Кастро също предприема нападение над казарма заедно със свои съмишленици, които негодуват от управлението на диктатора Фулхенсио Батиста. Става дума за легендарната вече казарма „Монкада” в град Сантяго де Куба. Но онова нападение е истинско, сериозно, води се битка, и макар бунтовниците да са разгромени, а повечето от тях и избити, 26 юли става точка за отброяване на Кубинската революция, победила 6 години по-късно. Фидел тръгва на онзи щурм заедно със 138 бойци, атакували „Монкада”, и с още 27, действали в близкия град Баямо. А не с 20 души, като при поръчания екшън в „Парамакай”…
Неуморно покровителстващият венесуелската опозиция американски сенатор републиканец от кубински произход Марко Рубио с нескрит ентусиазъм и без притеснение се хвърли веднага да обявява нападението над „Парамакай” за „военно въстание” срещу властта на президента Мадуро. На което пък реагира Диосдадо Кабейо – номер две в партийната йерархия на управляващата Единна социалистическа партия на Венесуела, отговарящ за работата във войската. Кабейо написа в своя „Туитър” по повод насърчението от страна на Рубио към нападателите: „Първата личност, която излезе да защитава тази терористична атака, бе Марко Рубио, вече знаем откъде идва всичко, ще бъдеш победен 1001 пъти”.
Трябва да се припомни, че Диосдадо Кабейо беше вице на президента Уго Чавес, когато през 2002 г. с инструкции и с финансиране от САЩ беше извършен драстичен опит за държавен преврат, Чавес бе отвлечен и прехвърлен на карибски сотров, а за временен държавен глава се самообяви шефът на парламента… Кабейо тогава мобилизира останалата вярна на президента войска и призова народа да излезе на улицата. Именно благодарение на решителните действия на вицето два дни по-късно Чавес отново беше върнат в президентския дворец „Мирафлорес”, превратаджиите бяха неутрализирани и бе възстановена законната власт.
Кабейо по-късно премина и през поста на председател на парламента. Навсякъде беше ключова фигура в укрепването на Боливарската революция във Венесуела и на подкрепата за нея от страна на редовната армия. Със същото се занимава и сега, осигурявайки поне до този момент пълна армейска опора за правителството.
Разбира се, добре е да се отчита, че венесуелската армия по структура и социален състав доста се различава, примерно, от чилийската, която извърши през 1973-та кървав преврат срещу народа си и социалистическото правителство на президента Салвадор Алиенде.
За разлика от елитарната, прусашка по дух и запазена за представители на високите класи чилийска войска, във венесуелските въоръжени сили винаги е имало голям процент хора от народа, със скромен произход, с изострена социална чувствителност – какъвто е бил и самият Уго Чавес. Той служи в парашутните войски и подема Болварската революция с мечтата да промени съдбата на бедните. Много често в големите медии се натяква заради военния пуч, с който младият Чавес през 1992-ра се опитва да свали станалия за втори път президент Карлос Андрес Перес. Ако първият мандат на социалдемократа Перес (1974-1979 г.) носи опити за социални реформи и национализация на нефта, то вторият му мандат (1989-1993 г.) започва с драматичния градски бунт „Каракасо” – когато доведените до рязко обедняване жители на столицата излизат на масов бунт, громейки и разграбвайки магазини и банки. Загиват стотици хора.
След като смазва страстите с репресии, Перес продължава да управлява по рецептите на МВФ и положението на бедните става все по-нетърпимо. Така през 1992 г. Чавес оглавява военен бунт, който цели отстраняването на Перес и приемането на Боливарска програма за спасяването на страната. Бунтът е париран, а Чавес и другарите му отиват в затвора. Година по-късно Перес все пак пада от власт, отстранен от парламента заради драстични злоупотреби – и бяга в САЩ. Следващият президент помилва Чавес, който излиза на свобода с нова визия – решава, че революцията в защита на бедните може да се направи и чрез урните. И печели убедително президентските избори през 1998-ма, за да поеме властта от началото на 1999-та…
За еволюцията си Чавес узрява не къде да е, а във венесуелската армия, която има тази особеност – да развива висока социална чувствителност и преклонение към идеалите ан Освободителя Симон Боливар, също, впрочем, генерал…
Добре усвоил уроците от горчивия опит на такива свои предтечи, като чилиеца Салвадор Алиенде, Чавес не ограничи мирната Боливарска революция само до урните, но се постара и да развие и масова революционна партия, както и да изгради сериозна идейна база в армията.
Особено във втората мисия незаменима роля изигра и Диосдадо Кабейо. Озлобената медийна кампания срещу него най-вече в американски издания, които се опитват да го изкарат корумпиран, наркотрафикант, военнопрестъпник и какво ли още не, издава, че явно онова, което прави за укрепване на устоите на Боливарската революция, е притеснително сериозно за враговете ѝ. Кабейо буквално е „абониран” за всички санкционни списъци на САЩ срещу лидери на Венесуела.
Включен е, разбира се, и в последния, който беше разпространен малко преди да се състоят изборите за Конституционно събрание на 30 юли. Кабейо не пропусна да подчертае, че дори приема поредното си „санкциониране” от САЩ като чест – като знак за качеството на своята революционна работа…
Наред с други изявени дейци на Боливарската революзия Кабейо е сред избраните за членове на Конституционното събрание. Именно по негово предложение за председател на този върховен орган на народната власт още на първата му сесия на 4 август бе предложена, а после и одобрена доскорошната външна министърка Делси Родригес. Тя е дъщеря на виден левичарски деец, убит при изтезания в полицията по времето на втория мандат на Карлос Андрес Перес. Бащата се е казвал Хорхе Родригес, също като другото си дете, брата на Делси – Хорхе Роригес, който ръководеше предизборната кампания за Конституционното събрание.
Според Би Би Си, оглавявайки новия законодателен орган, който има правото да променя и конституцията, Делси Родригес придобива по-широки правомощия дори и от президента Мадуро. Заедно с Кабейо, тя е сред личностите в ръководството на Единната социалистическа работническа партия на Венесуела, които се славят с висока интелигентност и комуникативност, имат голямо влияние сред масите и разполагат с пълното доверие на Мадуро.
Впрочем, малко преди изборите за Конституционно събрание Делси Родригес и брат ѝ изиграха важна роля и за прехвърлянето от затвора под домашен арест на изявения опозиционер Леополдо Лопес – мярка, която бе знак за предразполагане на опозицията към конструктивен диалог. А именно постигането на такъв диалог е и една от водещите цели на Конституционното събрание, независимо, че отхвърлящата засега възможността за преговори опозиция не спира да клейми свикването на този орган.
Вярно, веднага след изборите Лопес и още един от другите изявени опозиционери – Антонио Ледесма – бяха върнати от домовете си отново в затвора, защото нарушиха условията на правосъдието да не правят никакви политически изявления и записаха обръщения с призиви за бойкот на Конституционното събрание и за радикални протести. Но само два дни по-късно и Лопес, и Ледесма отново бяха изпратени по домовете си, което доста обърка съратниците им.
Още по-объркващо за опозицията е решението на президента Мадуро новоизбраното Конституционно събрание, провело първото си тържествено заседание на 4 август в историческа зала на Федералния законодателен дворец, да НЕ използва за постоянната си работа тази сграда, в която продължава да се събира доминирания от опозицията парламент, а три други, разположени по съседство – министерството на външните работи и театрите „Боливар” и „Принсипал”.
По този начин Мадуро избягва конфликта, който опозицията предвкусваше и желаеше – да бъдат вадени насила опозиционни депутати от Федералния законодателен дворец. Ах, какви покъртителни снимки за първите страници на „световните медии” биха станали от това!… Но „диктаторът” Мадуро им провали удоволствието… Вместо да разпердушини опозиционното Национално събрание и да остави само Конституционното, реши и двете да работят паралелно. И всички да гледат и преценяват кое от двете действа за мир и разбирателство, и кое за конфронтация и хаос. Горките „световни медии” – наложи се да си смучат от пръстите постно кахърене за „институционалния хаос с двата законодателни органа” във Венесуела („Ел Паис”)…
Уви, буфонадата с „опита за военен преврат” също не можа да се задържи повече от един ден, въпреки много старателното медийно нагнетяване. Испанската версия на Би Би Си направи специална разработка под надслов „Ключовата роля, която играе армията в кризата във Венесуела”, а „Ел Паис” сложи на челната страница на сайта си заглавието „Правителство, вторачило поглед в казармите” – нищо, че при отваряне на текста читателят попада на съвсем друго заглавие: „Правителство, потопено в протести”…
А как им се иска, как им се иска на някои от казармите да излети още някоя новинка като онази за киногероя със синия хеликоптер, който също си беше направил „бунтовнически” клип с манекени, но също се стопи в небитието като карнавален фойерверк…
Междувременно същинската новина от понеделник, 7 август, бе, че Делси Родригес обяви сформирането в Конституционното събрание на Комисия за истината – тя ще работи за ефективен диалог с опозицията, деец по деец, за да се върви към прекратяване на протестите и уличното насилие, към конструктивни решения на кризата.
Опозицията досега отказва диалог с правителството и издига като единствено искане незабавната оставка на президента Мадуро и незабавни президентски избори. Но редовните избори за държавен глава са догодина – защо да не се изчакат? А преди това – през декември, ще се състоят местни избори, които също ще дадат възможност за премерване на силите.
Трябва да се има предвид, че голяма част от опозиционните водачи са същевременно и кметове или губернатори. Никой от тях няма да иска да изпусне възможността за още един мандат в местната власт. Но ако приемат да се кандидатират в тези местни избори, това ще означава, че приемат и изборната и законодателната система в страната, която сега – заради вота за Конституционно събрание – така еднозначно обявиха за нелегитимна. Ето това противоречие също ще се опитва да разрешава Комисията за истината. И още отсега е ясно, че две от водещите опозиционни политически сили – Acción Democrática („Демократично действие) и Avanzada Progresista („Прогресивен напредък”), потвърждават участие в местните избори.
Има и друго. На хората от висшата средна класа, които по принцип са опозиционно настроени и които живеят в двата квартала на Каракас, превърнати в арена на редовно показваните ни от телевизиите протести, им е дошло до гуша от безредиците, огньовете и блокадите под прозорците им, от спрения транспорт, от това, че не могат да пускат децата си на училище. Дори и да продължават да са критични към управляващите, тези хора предпочитат вече преговори, за да се търси изход и нормализация на положението, отколкото да останат заклещени в тази патова ситуация. Явно е време за мир и разум.
