За пореден път в новините и телевизионните предавания се разгаря старият дебат: трябва ли правителствата – щатски, федерално и местни – да повишат минималната заплата или не. Работодателите, които имат назначени на минимална заплата работници, казват „не”. Но за техния имидж не изглежда добре да защитават поддържането на толкова ниско заплащане. Затова те „преобличат” своя довод: повишаването на минималната заплата ще принуди някои работодатели да уволнят работници, вместо да им плащат повече. След това тяхната позиция се видоизменя в защита на работещите на минимално заплащане, с твърдението, че не биха искали работници да загубят работата си.
Обикновено работниците и техните защитници се хващат на въдицата. Но атакуват и с контрааргументи – че повишението на минималната заплата не води до значителна загуба на работни места.
Десетилетия наред икономисти и статистици (все по-застъпващи се професии) спорят по въпроса, но без да решат нищо. Дебатът се разгаря на всеки няколко години. Икономистите пишат статии и книги в подкрепа на своите аргументи. За своите изследвания някои печелят грантове от фондации, бизнес лобита или профсъюзи, с които изготвят лъскави нови версии на старите доводи.
На теоретично ниво всичко се свежда до следната простичка идея: ако се увеличат разходите за труд, без да се промени нещо друго, работодателите ще наемат по-малко хора. На тази простичка идея другата страна отговаря с: няма как да не се промени и нещо друго. Например, тя изтъква, че повишението на минималните заплати ще увеличи доходите на работниците, а следователно и покупателната им способност. А това значи повече работни места. Това, казва, ще балансира загубите на работни места от повишението на минималната заплата.
Разбира се, едно такова повишение влияе и много други неща, които също ще имат най-различен ефект върху наемането на работници. Последствията за работните места биха били твърде много, за да ги предвидим, камо ли да ги измерим. Но никоя от страните в този дебат не иска да чува за това. В него икономисти и статистици предлагат – на разумна цена – поредното изследване, което, както често обещават, най-накрая ще реши проблема.
Емпирично настроените икономисти, вещи в статистиката и манипулирането ѝ, също виждат възможност тук. Не е сигурно, че теорията ще разреши проблема, казват, но разглеждането на фактите със сигурност може да го направи. Обещават, че проучването на данни от миналото – от места, където е била повишена минималната заплата – ще реши проблема. От десетилетия и двете спорещи страни прилагат както емпирични, така и теоретични доводи.
За съжаление, емпиричните изследвания се оказват също толкова несигурни, колкото теоретичните. Подбирането на исторически пример за повишение на минималната заплата и последвалото я изменение на броя работни места също не решава споменатия по-горе проблем – какво друго би се променило. За изчисляването на ефекта от повишението на минималната заплата трябва да се установи и изключи влиянието върху работните места на всичко друго, което ще се случи, когато (и след като) се повиши минималното заплащане. Само че „всичко друго” е безкрайност. Никой не може да определи и измери всички последствия, които ще има върху обществото едно повишение на минималната заплата. Следователно не можем да сме абсолютно сигурни, че случилото се впоследствие с работните места ще е повлияно само от увеличението на минималната заплата, а не от „всичко друго”, случило се след това.
Дясното и работодателските организации публикуват и разпространяват икономически „анализи” (теоретични и емпирични), твърдящи, че повишението на минималната заплата ще доведе до загуба на нископлатени работни места. Лявото, заедно с профсъюзи и някои религиозни и граждански организации, подкрепя икономически анализи, според които повишението на минималната заплата няма да повлияе значително на заетостта.
Дясното обикновено има повече пари да поръчва и разпространява своите анализи. Тъй като то е по-големият спонсор на политически партии, отделни политици и лобита, неговите „доводи” са по-широко разпространени и с по-голямо влияние при приемането на законите и регулациите.
Какво ще се случи с минималната заплата почти не зависи от тези периодично вадени доводи. Много повече зависи от силите на двете страни, капитала и труда – какви ресурси хвърля всяка от тях, за да повлияе на политиците и общественото мнение. Например, според федералния закон, днес минималната заплата в САЩ е 7,25 долара на час, по-малко от историческия ѝ връх от 8,68 долара от 1968 г. (изчислени в днешна стойност). През последните 50 години произведеното в САЩ богатство се увеличава рязко и намаляването на реалната минимална заплата с 16% допринася значително за увеличаващото се в страната неравенство по отношение на богатството и доходите.
Нямаме нужда от поредните изтупани от прахта недоказуеми твърдения. В миналото те не помогнаха особено на американските работници да имат добри работни места и доходи. Точно обратното.
Непрекъснатият дебат за минималната заплата е отвличане на вниманието. Истинският ни политически и икономически избор е не дали да повишим минималното заплащане, рискувайки известна загуба на работни места, или да не го правим и да запазим текущата заетост. Все едно крадец в тъмна уличка да ви предложи следния избор: да ви намушка или да ви пребие, за да ви вземе портфейла. Дали ще се чудите и обсъждате кой вариант да изберете? Разумът подсказва друго. Защо пък не отхвърлите двата варианта и не изберете друг – например да избягате, да се опитате да обезоръжите крадеца или да му се примолите, – който е в по-голяма степен във ваш интерес?
Същото е и с дебата за минималната заплата – и той е донякъде ирационален. Солидаризирайки се с работещото мнозинство, икономистите и всички останали би трябвало да отказват участие в поредния му епизод. Вместо това, те трябва да се борят за икономическа система, която осигурява пълна заетост, добри доходи и подкрепя тези, които не могат да се трудят. Това е единствената система, която си струва да защитаваме.
–
Превод: Илиян Станчев, dokumentalni.com
About The Author
