Словосъчетанието „студена война” отдавна се е превърнало в клише, загубило смисъла си. Станало е навик с него да се обяснява едва ли не всеки случай на противоречие между Русия и САЩ от 90-те години на миналия век, а след 2000-та то окончателно влезе в масова употреба. И макар пуристите винаги да са протестирали против използване на този термин за щяло и нещяло, нищо не можеше да го спре. Шаблонът „студена война” изглеждаше като обясняващ всичко, а простотата в тълкуванията се ценеше толкова повече, колкото по-заплетена ставаше международната обстановка. Разбирането на това, което се случва, през XXI век, става все по-дефицитна и търсена стока.
В същото време студената война – това е и определен модел за конструиране на света, неразделен от втората половина на ХХ век (по-точно – от периода 1945-1989 г.), както и комплект от принципи, присъщи на междудържавните отношения.
Ако говорим за първата интерпретация, то към съвременната ситуация тя е неприложима. Студената война като исторически етап се базираше на двуполюсното противопоставяне – равни по възможности свърхдържави определяха всичко, случващо се по онова време в света, но не чрез сътрудничество, а в хода на остро стратегическо и политико-идеологическо съперничество. Беше изработена система от правила, която не само сдържаше стремежите на всяка от страните, но при необходимост можеше да бъде наложена и на другите. Днес от онзи период е останало само ядреното сдържане и гарантираното взаимно унищожение – принципно важен компонент, който обаче е недостатъчен за възстановяването на системата отпреди 40 години. Контекстът се е променил кардинално. При цялото желание на Кремъл и Белия дом руско-американските отношения днес вече не са център на световната политика, около който да се върти всичко, както беше някога. Да се накарат останалите страни да правят онова, което иска някоя от „големите”, е невъзможно. Баланса на еднакво великите супердържави също вече го няма, САЩ са несравнимо по-мощни от другите, но и начините за противопоставянето им са многообразни и асиметрични, което прави невъзможно „централизираното” управление на света.
Затова пък второто описание на студената война – от гледна точка на целите, които страните преследват в отношенията помежду си, е напълно приложимо. Студената война не предполага решаването на някой проблем или конфликт. Задачата на дипломатическия процес е да минимализира рисковете, да понижи напрежението, или, ако употребим военния термин, прехвърлил се вече в политическата лексика, да постигне деескалация. Нищо повече. Впрочем – и нищо по-малко.
Прието е да се смята, че студената война е завършила някъде през 1989-1990 г., когато Михаил Горбачов се съгласява обединена Германия да влезе в НАТО, тоест – отказва се да разглежда европейската политика като блокова. Но още година по-рано той вече беше формулирал епиграфа към епохата, започнала след противопоставянето. Основната мисъл в речта на генералния секретар ва ЦК на КПСС в ООН през декември 1988-ма се състоеше в необходимостта на отказ от разделителните линии заради изострящите се глобални проблеми, които изискват общите усилия на цялото човечество. В условията на студена война поставянето на въпроса по този начин беше лишено от смисъл. Каквото и да си говореха учените хуманисти и „хората с добра воля”, такова нещо като „цялото човечество” не съществуваше. Имаше два противостоящи си лагера със своите политически намерения и значително количество страни, на които се налагаше да лавират или да се присъединяват към „големите”.
Изказването на Горбачов пред Общото събрание предхождаше следващата фаза, когато в световния дневен ред започна да доминира въпросът за съвместните отговори на всеобщите предизвикателства. Какво излезе от това, доколко този подход беше просто оформяне на американската хегемония, каква беше дозата на егоизма и лицемерието, в каква степен алтруистите просто се заблуждаваха – това е друга тема. Но концептуално времето на глобализацията – от икономиката до климата и тероризма – беше противопоставено на времената на разделения свят в периода на студената война.
Онова, което става сега между Русия и Съединените щати, може да се определи като истинска студена война. Преди всичко, защото въпросът за съвместно прекратяване на кризи и за решаване на проблеми изобщо не стои. Деескалацията като политическа цел беше за първи път спомената в комюникето на женевската среща за Украйна през април 2014-та – не регулиране на конфликта (това се появи едва след година, при подписването на Минските споразумения, в които САЩ формално не участваха), а именно стабилизиране на противопоставянето, управление на конфронтацията. Все пак администрацията на Барак Обама не беше настроена на пълноценна студена война с Русия и се стараеше да я заобиколи с палиативни средства, с което понякога само влошаваше ситуацията. Сривът в психологията на истинската студена война се случи през есента на 2016-та след провала на усилията да се изработи схема за прекратяване на войната в Сирия. Тогава Белия дом беше толкова ядосан, че опитите да се работи съвместно бяха напълно прекратени.
Сензационният успех на Доналд Тръмп даде надежда, че студената война може да бъде предотвратена. Наистина, оптимистите се ориентираха по изказванията на Тръмп за желанието му да се разбере с Русия, но недооцениха военизирания състав на близкото му обкръжение (между другото, тези дни там се появи нов генерал – апаратът на президента бе оглавен от служилия 45 години в морската пехота Джон Кели) и пределно негативната нагласа на истаблишмънта в Конгреса. Както и да е, половин година след влизането на Тръмп в Белия дом студената война стана факт.
Но ако по предположение (липсва намерение за разбирателство) това е така, то по структурата на отношенията ситуацията се различава много от периода на първата студена война. Президентът Тръмп прави хаотични изявления. Ту казва, че се стреми да се разбере с Русия и че разговорите с Путин по телефона и личната среща били „великолепни”, ту обявява намерението си да е свръхтвърд с Москва и да я притиска. Няма ясна линия, тя се определя от конюнктурни обстоятелства (преди всичко вътрешнополитически). А това показва, че в действителност за Русия администрацията на Тръмп не е особено важна. Що се отнася до Конгреса, който кодифицира санкциите и ги закова вероятно за десетилетия напред, за него тази администрация е нужна като инструмент за решаване на други въпроси, а не като обект за прилагане на политика.
Москва явно не иска противопоставянето да нараства. Риториката звучи предимно като нетипично сдържана, ответните мерки се приемат неохотно, макар ограничаването на персонала на посолството на САЩ в Русия с оглед на броя на лицата, предвидени за съкращаване, да е едва ли не безпрецедентно за мирно време. От друга страна това е възстановяване на паритета. Но като цяло липсата на симетричност и предсказуемост в обмена на удари прави ситуацията много по-опасна от времената на блоковото противопоставяне.
Отношенията с Русия са частна проява на далеч по-обща тенденция. Решението на Тръмп за излизане от Парижкото споразумение по климата бележи отказа от философията, доминирала след студената война – онази същата, която Горбачов провъзгласи в речта си в ООН. „Америка преди всичко” е не просто красив лозунг, а методология, и тя е насочена на първо място не към Русия, а към партньорите и съюзниците на Съединените щати. Такъв постулат не предполага „пазарене”, съгласуване на интересите, а съвместни действия – но единствено за политическата му реализация. Америка не може да е „преди всичко” само частично или в отделни случаи. Законът за санкциите срещу Русия разтревожи европейците с откровеното нежелание да се отчитат техните делови интереси и с готовността да се прокарват икономическите нужди на САЩ с помощта на политически средства, а не на пазарни механизми. Но този документ е измислен не от Тръмп и неговия отбор, които извадиха на бял свят принципите на меркантилизма в световната търговия, а от Конгреса, където има яростни противнци на президента. Администрацията получава инструмент за натиск срещу всякакви конкуренти – от подозрителния Китай до дружеската Германия.
По време на изборната си кампания Доналд Тръмп се разграничаваше от „глобалното лидерство”, което беше аксиома за всички администрации след студената война. Мнозина възприеха това като желание на Вашингтон да свие външната си активност и да се заеме със своите си работи. Но се получи другояче.
Отказвайки се от „глобалното лидерство”, което предвижда отговорност за другите (както и да я разбират във Вашингтон), Белия дом (с поддръжката на Конгреса) реши да използва мощта на САЩ изключително за отстояване и прокарване на собствените си нужди. Но в същия глобален мащаб, както и по-рано. Това е предпоставка за голям брой конфликти, далеч не само с Русия. Редно е да си спомним главното постижение на първата студена война – механизма за минимализация на рисковете и взаимното сдържане. Но тъй като сега за разлика от онзи период налице е само един играч, многократно превъзхождащ всички останали по мощ, трябва вече да говорим за съвместни усилия по сдържането му. Сама Русия няма да се справи. Ако става дума за отговори на политиката на САЩ, то е необходима упорита работа по създаването на ситуативни, променящи се по състав групировки за противодействие на САЩ по различни въпроси и направления. Това е мащабна задача за руската дипломация, която изисква по-различни навици от онези, установили се в предходните години.
–––––––––––
*Фьодор Лукянов е главен редактор на сп. „Русия в глобалната политика”, председател е на Съвета по външна политика и по отбрана, директор е по научната работа на дискусионния клуб „Валдай”
About The Author
