Тази история звучи като част от кошмар, описващ реалност, която е толкова екстремна, че почти не е за вярване. Почти два милиона души са блокирани в парче земя, по-малко от някои градове в САЩ, където границите са внимателно охранявани, а движението на стоки и хора е драстично ограничено. Където 72% от населението няма сигурен достъп до храна, а 41% страда от безработица. Където болниците са принудени да разчитат на генератори за поддръжката на животоспасяващо оборудване и където доставките на животоспасяващи лекарства намалява до опасни нива. Където в близко бъдеще се очаква да спрат инсталациите за пречистване и обезсоляване, с което ще спре и питейната вода.
3 years on from Gaza war: 70% of homes still in ruins https://t.co/KmWTbuacNg vía MiddleEastMnt pic.twitter.com/CkbpSNOu69
— cuni (@cuni26028821) July 9, 2017
Такава е ежедневната реалност в ивицата Газа, тесният средиземноморски анклав, който е дом на почти половината палестинци, живеещи под израелска окупация. На това място животът отдавна е жесток – както бежанците, прогонени от Израел по време на Накба, така и семействата, живеещи в Газа от поколения, страдат от тежките условия вече близо 70 години. През последното десетилетие обаче Газа наистина се превърна в място на зашеметяващо нещастие. Преди десет години Израел наложи строга сухоземна, морска и въздушна блокада на Газа. С помощта на режима на генерал Абдел Фатах ел-Сиси в Египет, те ограничиха почти всяко движение от и към ивицата и докараха малката територия до дъба на колапса. Днес около 80% от населението на Газа разчита на хуманитарна помощ за оцеляването си. Условията са станали толкова тежки, че според ООН Газа може да стане необитаема до 2020 г.
Сега палестинците в Газа са изправени пред още една криза. През миналия месец президентът на палестинската власт на Западния бряг Махмуд Абас реши да спре да плаща за доставяната от Израел електроенергия в Газа. Това накара Израел да спре подаването. Вместо досегашните четири до шест часа електричество дневно, жителите на ивицата вече трябва да се справят само с два или три часа ток в денонощието. В края на юни Египет се намеси с директни доставки на дизелово гориво за единствената електроцентрала в Газа, което за кратко облекчи кризата. Но на фона на горещите вълни в Газа не е ясно докога може да се разчита на това. Правозащитни организации предупреждават, че всякакво ново намаляване на електроподаването може да причини „тотален срив”.
Единственият случай, в който успях да вляза в Газа, бе през лятото на 2015 г. – една година след последната опустошителна военна офанзива на Израел в ивицата. След като преминах през последното КПП, контролирано от Ислямското движение за съпротива, по-известно като Хамас, контролиращо ивицата от 2007 г., пред очите ми се разкриха сцени на разрушение. Жилищните блокове, които са формирали първата линия на защита срещу израелската армия, са на практика унищожени. Покрай шосето към град Газа имаше цели зони, които бяха изравнени със земята. Възстановяването още не беше започнало – в резултат от израелските ограничения върху вноса на строителни материали – така че сринатите сгради оставаха като купчини развалини покрай разчистените пътища. Хората живееха в останките на своите жилища или около скелетите на несигурно крепящите се сгради, чиито прозорци бяха покрити с дрехи, вместо със стъкла.
Белезите на войната оставаха замръзнали във времето, без да им се позволи да зараснат. Все пак на фона на това пост-апокалиптично опустошение се виждаха устойчиви и банални сцени на нормалност. Тогава течеше свещеният месец Рамазан. В основните градски центрове в ивицата улиците бяха задръстени от тежък трафик, а в университетските центрове се разхождаха студенти и преподаватели. По време на вечерите „ифтар” ресторантите бяха претъпкани. В моя хотел имаше красив двор с изглед към Средиземно море, където богати семейства идваха да прекъснат поста си и стояха до ранните часове на сутринта. По крайбрежните алеи беше пълно с тийнейджъри, които се разхождаха и се наслаждаваха на силуета на Газа – слабо осветен и с липсващи няколко високи сгради, унищожени от Израел.
504 children killed in Gaza during 50 days of Israel Air Force with Napalm, Cluster & Bunker Buster Bombs July 2014 https://t.co/YTgNlKaZAX
— Dr.Agamjd (@agamjd) July 8, 2017
Тези сигнали за живот говореха повече за устойчивост и приспособяване, отколкото за просперитет – и дори тогава ставаше въпрос за гъвкавост, породена от стреса. Родители ми разказваха как децата им страдат от нощно напикаване. Показваха ми торби с най-ценните им притежания, приготвени до вратите, в случай, че трябва да бягат. Следите от терорът, който е бил преживян – терор, при който загинаха 2251 палестинци, сред които 1462 цивилни и 551 деца – се прокрадваха в повечето разговори. Малки деца ми се оплакваха, че вече не им харесва да играят футбол в училище, защото отборите им включват по-големи деца от други класове. Трябваха ми няколко минути да разбера, че това е заради десетките техни съученици, изчезнали след израелските бомбардировки предишната година. Класовете е трябвало да бъдат слети.
Най-често хората изразяваха чувство на отчаяние и клаустрофобия, на абсолютно неразбиране как може светът все още да не знае за нещастието в Газа. Или още по-лошо – ако светът знае, то тогава защо ги е забравил?
В лицето на такова нещастие широкият контекст може бързо да се разсее, а решенията да се сведат до спешни доставки на храни и гориво. Но да се гледа на Газа само като на сърцераздирателна хуманитарна катастрофа отрича факта, че тази реалност е внимателно проектирана. Три години след налагане на блокадата бе разкрито, че израелската администрация, отговаряща за обсадата, е обмисляла да използва измерване на калориите, за да прецени какво количество храна да бъде допускано в Газа. Целта е била да се регулира вноса на храна, така че да отговаря на точното количество калории, за да се избегне гладуване – но не повече.
Архитектите на блокадата твърдят, че налагат такава изолация, за да оказват натиск върху Хамас да се предаде. Проблемът с тази формулировка е, че Хамас дойде на власт чрез демократични избори през 2006 г., които бяха обявени за честни и прозрачни от международните наблюдатели, включително бившият президент на САЩ Джими Картър. Отказвайки да признаят избирането на Хамас обаче, Съединените щати и Израел се намесиха и спомогнаха да се стигне до междуособна битка между палестинските фракции, която имаше като резултат политическо и географско разделяне на палестинските територии. Докато палестинската власт консолидира контрола си над Западния бряг, Хамас пое ролята на квази-правителство в Газа. С това разделение фрагментацията на палестинския народ под натиска на израелската окупация бе почти завършена.
Много палестинци, в Газа и на други места, отхвърлят авторитаризма и идеологията на Хамас, като се почне от ислямския социален консерватизъм и се стигне до това, че групировката разчита главно на въоръжената борба като форма на съпротива. Много други са подкрепяли Хамас като форма на протест срещу Фатах, управляващата партия на палестинската власт, на която масово се гледа като на корумпирана и потисническа, и която от години е ръководена от изключително непопулярния Махмуд Абас. Други активно подкрепят правото на Хамас да използва въоръжена борба като съпротива срещу мъртвата хватка, в която Израел държи палестинския народ.
Безспорната жестокост на блокадата е това, което заличава тези нюанси. Блокадата се основава на идеята, че колективното наказание на 2 млн. палестинци е допустимо, дори оправдано, за да се постигне диктуваната от Израел политическа цел за подчиняване на Хамас. Подобно мислене дехуманизира палестинците в Газа, то се превръща в злощастна реалност, в която цивилни биват тероризирани и убивани в опит да се пречупи Хамас. То също така премълчава ключовите промени, протичащи в самото движение Хамас. По-рано тази година Хамас официално прие целта за създаване на палестинска държава редом с Израел и публикува политически документ, който предлага начални точки за преговори.
Вместо да се занимае с международно одобрените аспекти на много от исканията на Хамас, или на палестинците като цяло – включително правото им на самоопределение, Израел избира да се фокусира върху военния подход, целящ усмиряването на Хамас. От 2007 г. насам израелските сили за сигурност са убили над 4000 палестинци в Газа. Паралелно с бавното задушаване чрез блокадата, Израел е предприел три големи военни кампании (през 2008-9, 2012 и 2014 г.) срещу Газа, както и още безброй щурмове. При тях мощта на най-силата армия в региона – и на единствената ядрена сила – бе разгръщана срещу един от най-гъстонаселените бежански региони в света.
Израел оправдава тези атаки със самозащитата срещу ракетите, изстрелвани от Хамас и други фракции. Доказателствата обаче сочат, че Израел е провокирал много от тези конфронтации. Непропорционалният отговор срещу тези предимно примитивни ракети включва бомби с бял фосфор срещу цивилни зони, унищожаване на цели жилищни блокове, докато обитателите им са още вътре; атаки срещу училища на ООН, превърнати в подслони за бежанци, както и срещу линейки и болници; унищожаване на единствената електроцентрала в ивицата, както и цялостно тероризиране на населението, което години наред гладува.
В очите на света Газа бе превърната от политически проблем, нуждаещ се от споразумение, в хуманитарна катастрофа. Дори ООН несъзнателно опрощава обсадата като определя планове за възстановяването, които оперират в рамките на ограниченията на израелската блокада. В съзнанието на израелското общество, човешката природа на обитателите на Газа рядко се вижда или припознава. Сегашният израелски министър на правосъдието e наричал новородените деца в Газа „змии”, на чието размножаване трябва да се сложи край.
NGO: 35,000 Palestinians in #Gaza still displaced from 2014 war #Palestine #Israel https://t.co/40ObhpWEc8 pic.twitter.com/wMp1J25pY5
— stefania_Palestine (@stefaniafoddis1) July 7, 2017
От решаващо значение е, че тази дехуманизация не е нещо ново – тя не представлява откъсване от традиционната политика, а усилването ѝ. Израел дълго е експериментирал с начини да контролира палестинците в Газа, горд център на палестинския национализъм и източник на съпротива срещу незаконната окупация. През 50-те години, десетилетия преди да блокира Газа, тъй като е „враждебно образувание” под контрола на Хамас, израелски политици говорят за ликвидиране на Газа, тъй като тя е „гнездо на федаини” на Организацията за освобождение на Палестина.
Идеята зад изтеглянето на израелската армия и заселници от Газа през 2005 г. не е толкова да се даде свобода на хората там, а да се подкопае възможността за обединена палестинска държава. Или както един висш съветник на Ареиел Шарон каза тогава, да се подсигури, че „няма да има политически прогрес с палестинците”. Сегашната блокада представлява ескалация на систематичните „затваряния” на границата с Израел – често за дълги периоди – които са налагани по един или друг начин след 1991 г., или 15 години преди изборната победа на Хамас.
Гледана в правилния исторически контекст, блокадата, наказанието на цяла Газа заради Хамас, се превръща в парче от много по-голям пъзел, част от отколешни усилия палестинците от Газа да бъдат подчинени и изолирани от Западния бряг. Това позволява на Израел да продължи да управлява, вместо да разрешава конфликта – както и да подържа контрола си над палестинските територии, без да трябва да приема отговорността за още 2 млн. палестинци, което би застрашило еврейското мнозинство.
A family from Gaza continues their Ramadan breakfast on the ruins of their home for the third consecutive year#Gaza11YearsOn pic.twitter.com/nEw5jKaxam
— Bayan Sami ?? (@besan7lla) June 10, 2017
В края на юни най-непосредствената криза в Газа бе краткосрочно избегната, след като Египет достави гориво, за да се предотврати по-нататъшно намаляване на електроподаването. Но тази временна мярка по никакъв начин не е решение. С навлизането на блокадата в 11-тата ѝ година е по-важно от всякога да помним, че Газа не е просто хуманитарен проблем или отделно усложнение. Газа и жителите ѝ са неразделна част от цялостното търсене на самоопределение на палестинците. Ивицата не може да бъде свеждана до Хамас и обитателите ѝ не трябва да бъдат използвани като политически пешки. Само след като бъдат признати човешките им права и международната общност каже натиск върху Израел да се заеме с палестинските искания за свобода, равенство и справедливост, на това страдание ще бъде сложен край.
About The Author
