Д-р Емил Райнов е бивш заместник-министър на здравеопазването, народен представител от БСП и председател на УС на НЗОК. Завършва Медицинската академия в София през 1987 г., специалност “Медицина”. През 2002 г. придобива магистърска степен по здравен мениджмънт. Има две специалности – вътрешни болести и авиационна медицина. „Барикада“ разговаря с д-р Райнов по повод засилващите се амбиции за нови пропазарни реформи в здравеопазването и по-конкретно – заложената цел на кабинета „Борисов 3“ за демонополизация на здравната каса.
– Д-р Райнов, в управленските приоритети на новото правителство в сектор „Здравеопазване“ прави впечатление една основна точка – демонополизация на Националната здравноосигурителна каса. Такава идея не се лансира за първи – какво означава това и какви са рисковете, които крие подобен ход?
– Демонополизацията е любимата дъвка на десните политици. Но нека първо си отговорим на въпроса какво означава монопол по принцип? Това е когато една единствена фирма предлага дадена услуга на всички. В момента в България монопол при здравните услуги реално няма, защото имаме над 400 болници на пазара – те предлагат услугата. Една сериозна част от тях са частни болници. Касата е само разплащателният орган. Предлагащите услугата нямат проблем, ако работят по-качествено, тоест имат повече пациенти, да получават повече пари от касата. Но те искат следното – вместо една каса, да има много каси – частни естествено. Представят си модела по подобие като при пенсионните фондове.
– Какъв е проблемът с този модел, особено когато говорим за здравеопазването?
– Проблемът е, че приказващите за „демонополизация на здравната каса“ не си правят една проста сметка – парите на входа на системата са едни. Дали ще минат през една каса, за да стигнат до болниците, или ще минат по много каси, така или иначе парите, които обществото може да задели, са едни и същи. Точно обратното – когато минат през повече каси, това означава повече администрация, а първото, което ще търсят тези частни каси, са тяхната печалба. Накрая парите, които ще стигнат до болницата, ще бъдат по-малко, а не повече. Нали не сме наивни да си мислим, че ако аз в момента получавам от една каса 100 единици, утре от десет ще получавам 10 по 100 или 1000 единици. Няма как това да се случи. Частните фондове, както си ги представят, ще имат администрация и норма на печалба и парите за здравни услуги ще бъдат по-малко. Тази „печалба“ може да идва единствено от същите тези пари, нашите пари.
– Аргументът е, че парите ще се управляват по-добре. Защото „държавата е лош стопанин“ – идеологемата, която слушаме вече 30 години и под знака на която беше извършена приватизацията.
– Нали в момента именно те, тези десни политици, са държавата? Те са стопаните, защо са лоши? В момента не могат да контролират качествено една каса, а как разчитат да контролират сто и една? Проблемът е в контрола и трябва работещ механизъм за контрол на тази каса, а не да създаваш други. Това е като другата им любима тема за приватизацията. Последните 20 години видяхме ефекта от приватизацията – от колко точно приватизирани сектори и предприятия като общество сме по-доволни, отколкото бяхме преди? Последният случай беше с приватизацията на енерго-разпределителните дружества. Може би паднаха цените?
Интересно е, че вече се появяват статии дори от десни икономисти, че в някои страни от ЕС – Франция, Англия, започват да обмислят национализация на структоро-определящи сектори, защото частниците са опоскали абсолютно всичко от тези секторни монополи, които са получили навремето. Сега лошата държавата трябва да ги вземе, да налее пари, да ги модернизира и да ги изправи на крака. „Лошият стопанин“ държавата в момента са тези десни политици, нека я направят добър стопанин.
– Хората, които защитават тези идеи, казват така: частната здравна каса няма да ви преведе 1000 лева за нищо, за да ѝ върнете 100 под масата.
– Имаме чудесен контрапример – застрахователите. Колко често и в колко случая те застрахователите успяват да ви платят всички щети? Точно обратното – правят всичко възможно да не ви платят.
– Какъв е международният опит?
– Любимият ми пример е Швеция – здравеопазването е изцяло държавно, всички болници са държавни. Държавата плаща за здравето на обществото през данъците, а хората са доволни. Проблемът е в контрола. Отказвайки се от упражняването на контрол на всички нива, отново робувайки на идеологеми, че „държавата трябва да се оттегли отвсякъде“, на практика вкарваме още по-голям хаос в системата и генерираме още по-големи печалби за определени хора. Защото когато печалбата е измерителят, а не здравето, частният собственик на фонд или каса винаги ще търси своята печалба и ще намери хиляда причини да не ти плати необходимото, точно както правят застрахователите. Така гледат десните икономисти и експерти на този въпрос – разглеждат здравната система като един сегмент на пазара, в който се въртят милиарди годишно. Е, как така ще пропуснем да сложим ръка там?
– Има ли изобщо „конкуренцията“ място в здравеопазването – конкуренцията за печалба. Печалба от какво – от нашето здраве?
– Аз съм един от хората, които категорично твърдят, че здравето не трябва да е стока, а лекарите не бива да са търговци. Но когато говорят за много частни каси, нека кажат те без печалба ли ще работят? Тази „печалба“ може да идва единствено от същите тези пари, нашите пари. В момента НЗОК не работи на печалба, тя и няма такива функции. Това все още е институцията с най-ниски административни разходи. Колкото постъпят в НЗОК, почти същите средства отиват към болниците. Отново отварям скобата с пенсионните фондове – при тях имаме натрупване на пари и чакаме да се пенсионираме, за да видим дали пари има или не. При здравната каса онова, което е влязло в нея през годината, е приключило до края ѝ. Нямаме натрупване. Когато отворят частните каси, ще започнат „административните разходи“ – нали не се съмняваме какви коли ще карат мениджърите им, какви бонуси ще си раздават, какви офиси и техника ще ползват? И на първо място – най-важна е печалбата на собственика. Печалба, която няма откъде другаде да дойде, освен от същите тези средства които обществото като цяло е заделило за здравеопазване, но разделени образно казано на броя на частните каси, които стоят на входа на системата. Конкуренция между болниците има и сега, а конкуренция от финансиращите институции не е нужна. Това е все едно да искаш конкуренция при министерството на финансите.
– Все пак очевидно проблеми има, най-вече с контрола. Механизми ли липсват или желание?
– Разбира се, че е въпрос на желание. До 2009 година при здравна вноска 6% (тя се вдигна на 8% от 1 януари 2009), НЗОК успяваше да плати абсолютно всичко, което болниците отчитаха; хоспитализациите бяха милион и половина, болниците имаха задължения общо 30 млн лв. Касата плащаше всичко и успя да направи един резерв от 1,5 млрд. лева, който после при Дянков изчезна някъде, та го търсим и до днес. Днес здравната вноска е 8%, парите в реални измерения са почти двойно повече – до 2008 година бюджетът на касата беше 2,1 млрд. лева, сега е 3,6 млрд. При два пъти повече пари, при намаляло население, хоспитализациите скочиха на 2 млн. и 300 хиляди годишно, задълженията на болниците надхвърлиха 500 млн.лв. и здравната касата непрекъснато иска актуализация на бюджета. Същевременно нито хората са станали по-доволни от услугите, нито са се подобрили здравните показатели на населението. Очевидно проблемът е другаде – при контрола върху ефективното изразходване на обществените средства. Механизми за контрол има и те работят в много други държави. Просто при нас има явно нежелание този контрол да се упражнява.
– Докога ще откриваме топлата вода, не можем ли просто да почерпим опит от държави, в които контролът е на ниво?
– Причината е проста – когато има силен контрол, има резултати и последствия. Очевидно не искаме това да се случва в България. Не е изгодно на някого. Ще ви дам един прост пример с нещо елементарно, което може да работи далеч по-добре, но не се правят стъпки за това. От 2009 година работи информационната системата на НЗОК. По електронни досиета на всеки пациент се натрупа информация какво е отчитано като дейности за него. От 2010 година всеки пациент има право да отиде в районната каса, да поиска безплатно своя персонален идентификационен код, с който през компютър да проверите какво ви е отчитано. Но когато опитахме да променим закона така, че тези кодове да се разпратят на хората, срещнахме огромна съпротива от страна на касата и на министерството. С аргументи за личните данни – проблем, който имаше начин да бъде решен. И до днес хората просто не знаят, че могат да си пазят правата по този начин. За миналата година само няколко хиляди хора са си поискали кода. Но ако се бяха разпратили, ако всеки провери, дали това нямаше да подейства отрезвително на системата? Отиваш и взимаш кода. Имаше идея личните лекари да ги раздават, но и тази идея не се прие. А това е елементарен механизъм за контрол. Ако държавата си е на мястото, ще има контрол.
– Дадохте примера с Швеция, а какво да кажем за системата на здравеопазването в САЩ и тази във Великобритания?
– Силно се надявам никой да не дава САЩ като пример за здравеопазване, което искаме да имаме тук. Частното здравно застраховане е довело там до това, че милиони живеят без здравни застраховки, десетки милиони са на улиците, защото не са успели да посрещнат здравни проблеми. Да не говорим, че никой не иска да застрахова беден и болен човек, например с някоя тежка хронична болест. Искат да застраховат само здравите, които разчитат, че никога няма да се разболеят и реално да си потърсят парите. Това ли искаме в България – милиони без абсолютно никакъв достъп до здравната система? Ако имаш пари – лекуваш се, ако нямаш – умираш?
– За съжаление ми се струва, че сме тръгнали именно натам…
– Преди две години излезе доклад на Световната банка, в който се посочва, че в България от парите, които се дават за здраве, само 52% са от обществените фондове (НЗОК и бюджета). Другите 48% са кешови лични плащания от джоба на всеки българин. В цяла Европа процентът лични плащания са около 10%. Когато преминат 15% гражданите веднага задават въпроса – къде е нашата социална защита? А в България плащаме над 48%, това беше преди две години, сега вероятно са и повече. Още тогава Световната банка беше подчертала, че всяка година заради личните плащания за здраве 4% от българските граждани изпадат под прага на бедността. С други думи, тази изконна човешка ценност – здравето, се превръща в основна причина да живееш в нищета. Това ли искаме да засилим? Искаме ли това да продължава? Дори в много от страните, които се считат за люлки на неолиберализма, не са отменили основните постулати на здравеопазването – равен достъп, всеобхватност, солидарност.
– Казахте солидарност, но за съжаление тази дума е станала почти мръсна у нас. Точно обратното – добродетел стана егоизмът, сбъдната мечта на Айн Ранд. Достатъчно е да погледнем с каква охота се приемат приказките за „лични здравни сметки“.
– Звучи чудесно, прекрасно – ще натрупваме, но дават ли си тези хора сметка за какво иде реч? Днес завършваш училище и започваш да работиш, като трупаш здравни вноски. Но на третия месец ти се налага една кардио операция, която струва 20 000 лева. Здравей! Колко си натрупал?! Разчиташ, че цял живот ще бъдеш здрав, ще трупаш и ще започнеш да ги ползваш след 60-тата си годишнина? Затова моделът е солидарен. Всички вкарват в системата и ползват тези, които имат нужда. Никой не ти пречи да си вкарваш допълнително пари в собствена сметка. Така разсъждават хора, които са здрави, прави и мислят, че никога няма да се разболеят. Дай Боже, но едва ли. Няма алтернатива на солидарната система, поне в Европейския съюз, може би някое друго общество. А най-яркото проявление на солидарността и бих добавил и милосърдието, е в здравеопазването.
– Обратният пример на САЩ е системата във Великобритания. Преди няколко месеца близо милион души излязоха на протест в защита на тяхната здравна система, която е държавна и наподобява нашата „Семашко“, от която се отрекохме.
– За да стане ясно каква ценност е Националната здравна система във Великобритания, ще направя една историческа ретроспекция. Току що е приключила Втората световна война. Европа е разрушена, Лондон половината е изтрит от картата, всички са дали жертви. Събира се парламентът и си задават въпроса – какво правим? Откъде да тръгнем? Ще възродим индустрия ли, или селското стопанство? Преди войната е имало тук-таме лекар, тук-таме – болница. Който има пари, плаща и се лекува. След хилядите жертви и разрушения, британците си казват – всички дадохме жертви в тази война, без оглед на социалния статус. Но както войната беше за всички, нека сега направим и здравеопазването за всички. Първото нещо, което създават след този погром, е тяхната здравна система. И до ден-днешен считат Националната здравна система за едно от най-големите си постижения. Само си спомнете как откриха Олимпиадата преди пет години – когато в шоуто представяха своите исторически постижения, след парната машина, индустриализацията, на трето място беше Националната здравна система – излязоха сестрите с белите престилки и линейките! Гордеят се с това, че са направили солидарна система, при която няма значение дали си беден или богат, ти отиваш и се лекуваш, ако имаш нужда. За тях това е върховно постижение и то наистина би трябвало да се разглежда като такова. Всъщност те имат онова, което при нас се отрече – т.нар. система „Семашко“, която нашите псевдо десни експерти оплюваха, защото им звучи съветско, но не знаят, че самият Семашко е завършил в Швейцария. Това е човекът, който е въведе профилактиката в здравеопазването, благодарение на което смъртността рязко пада.
Когато тези стотици хиляди хора излязоха по улиците на Лондон, те излязоха за да кажат, че някой умишлено не иска да финансира здравната система. Някой иска да се върви към приватизация. Протестираха срещу недофинансирането на системата. Срещу частните подизпълнители, които са се вкопчили в системата. Носеха големи плакати „Не на приватизацията“. Значи британците казват „не“, а ние от див антикомунизъм повтаряме същите грешки, от които хората бягат. Под мотото за повече фондове и конкуренция. Мислите ли, че плащате по-малко, ако има повече фондове? Съмнявам се, ще се случи точно обратното. Бих го казал и по-просто – повече каси, означава по-малко солидарност.
– Вярвате ли, че демонополизацията наистина ще се случи?
– Лесно е да се говори политически и макар този път тази идея да е записана черно на бяло в управленските приоритети, такива идеи ги има още от 2001 година насам. Но има една основна причина, поради която аз съм оптимист, че това няма да стане. Ще обясня защо. В момента в България здравната система се издържа от здравните вноски на близо два милиона и половина работещи. Те плащат здравни вноски, които влизат в касата. Плащат и данъци, от които държавата заделя средства, за да плаща вноските на пенсионери, ученици, държавни служители, полицаи, пожарникари и дори прокурори и съдии. От парите на тези два милиона и половина се издържа цялата здравна система, от която се ползват над 7 милиона. Представете си, че се появи частна каса и всички тези два милиона и половина, които си мислят, че цял живот ще бъдат млади и здрави, решат да отидат там. Ще си кажат: стига съм плащал за останалите, отивам в другия фонд. Някой обаче трябва да се грижи за другите пет милиона – там са пенсионерите и децата. В този момент, който и да е финансов министър, дори да е най-отявления десен министър, закърмен с идеите на Института за дясна политика, ще се усети и ще си каже – чакай, чакай. Работещите ми избягаха в онзи фонд, а аз трябва да извадя парите за останалите от бюджета. Но аз не мога да ги извадя от там. Който и да е министър на финансите няма да позволи това, защото тези работещи издържат системата. Ако ги няма, трябва да намери друг начин, а друг начин просто няма. Поради тази причина съм оптимист, че в крайна сметка няма да се случи, но говоренето едва ли ще спре. Това е популизъм, който е в графата „лошата държавата, добрият частник“. А това говорене е необходимо, защото говорещите нямат други аргументи.
– Много е удобно да громиш до безкрай „лошата държава“, че ти пречи да просперираш. Ако не можеш да говориш това, накрая ще се наложи наистина да свършиш нещо и всички ще разберат, че си една нула, а положението е станало много по-тежко.
– Става дума точно за липса на аргументи. И когато не можеш да отговориш ясно на въпроса „защо“, прибягваш до „а вие защо биете негрите“. В европейски държави като Франция, Италия, Испания, Великобритания отричат или отдавна са отрекли това, за което тези псевдо експерти активно лобират през 2017-та година в България. Тези велики „експерти“ се опитват да ни убедят, че трябва да живеем като в джунглата – оцелява само по-силният. Но за щастие ние не живеем в джунгла, а в общество. А и защо тези експерти си мислят, че винаги ще бъдат в ролята на лъва?
About The Author
