92-годишният Джордж Буш-баща, както и цялото му семейство, вече може да спи спокойно. Дойде краят на най-големия им кошмар – че един ключов и крайно неудобен свидетел и съучастник на някои тъмни страни в дейността на татко Буш в качеството му на директор на ЦРУ и на вицепрезидент по времето на президента Роналд Рейгън може да проговори. Този свидетел и съучастник – някогашният панамски генерал Мануел Антонио Нориега, издъхна в болница в Панама на 83-годишна възраст след явно неуспешна операция от рак на мозъка, която му беше извършена през март т.г.
„Смъртта на Мануел Нориега затваря една глава в нашата история. Неговите дъщери и близки заслужават едно мирно погребение,” написа в Туитър сегашният президент на Панама Хуан Карлос Варела.
Противоречивата личност на Нориега оставя и много противоречиви следи в историята на Панама, на Латинска Америка и на отношенията със САЩ. След прекарани общо 26 години по затворите в САЩ, Франция и Панама може да се смята, че е излежал наказанието за престъпленията, в които беше обвинен – най-вече криминално обогатяване от връзки с наркотрафика и злоупотреба с власт. Със сигурност обаче е рано за просто отгръщане на страницата с неговото име в най-новата история на света. Просто защото на същата страница все пак неизменно продължава да се появява и името на Джордж Буш-старши. Дори и никога да не бъдат доказани черно на бяло всички подозрителни връзки между двамата, най-малкото не е редно да се забравя, че САЩ спретнаха цяла война срещу миниатюрна Панама през декември 1989 г., когато Буш-баща вече беше президент, само и само да отвлекат Нориега и да го тикнат зад решетките, където да замлъкне завинаги.
Защо беше толкова страшен Нориега за стария Буш? Защото наистина знаеше много за тайните операции на ЦРУ в Латинска Америка през 70-те и 80-те години на ХХ век, когато наркотрафикът беше включен във финансирането на акции срещу революционни движения и правителства (като сандинисткото управление в Никарагуа) в региона. Нориега беше в течение на всичко това, защото години наред е играл двойна игра – хем е бил агент на ЦРУ за връзки с наркотрафика, а и за други незаконни действия, хем е трупал информация, с която в един момент крайно неразумно е решил да рекетира Вашингтон. И си плати за това.
Само малка част от същия този айсберг блесна на слънце покрай разразилия се в средата на 80-те скандал „Иран-оръжие-контри” с главен герой прословутия полковник от американската морска пехота Оливър Норт, който самоотвержено пое върху себе си цялата тежест на обвиненията при заведения срещу него съдебен процес в началото на 1989-та. Но дори и той беше оправдан.
Да напомним – ставаше дума за нелегална продажба на оръжие на ембарговия Иран, като парите от тези сделки да отивали за въоръжаване на подкрепяните и обучавани от ЦРУ никарагуански „контри”, воюващи срещу сандинистите. В крайна сметка покрай делото срещу Норт излезе, че само отделни служители от разузнаването и от Съвета за национална сигурност на САЩ на своя глава са правили тези незаконни неща, а държавните и ведомствените ръководители са чисти като сълзи.
Всичко това беше бързо архивирано по време на президентстването на Джордж Буш-старши. Пък и годината вече беше 1989-та – светът се тресеше от разпадането на социалистическата система, на никого не му беше вече до ровене в мръсното бельо на ЦРУ и американската върхушка.
Вероятно след процеса над Оливър Норт и на Нориега му е светнало, че и него не го чака нищо добро. Че няма да му бъде простен опита за рекет на Джордж Буш-баща по време на президентската предизборна кампания през 1988-ма. Но явно не е имало вече къде да се „покрие”. Или пък си е правил илюзии, че като президент Буш ще следва онази прочута линия на стопаните на Белия дом спрямо всякакви диктатори и сатрапи в Латинска Америка, илюстрирана най-добре от фразата на Франклин Делано Рузвелт по отношение на никарагуанския диктатор Анастасио Сомоса: „Той, разбира се, е кучи син. Но НАШ кучи син”.
Е, Буш-старши не пожела да рискува и да си играе с „кучия син” Нориега, а предпочете просто да му види сметката. Както и на цяла Панама.
Необходими са още няколко напомняния и уточнения за порасналите междувременно поколения, на които „Гугъл” спестява много от подробностите на онази епоха. Панама е много специална страна в отношенията между САЩ и Латинска Америка – най-вече заради Панамския канал и специалната зона около него, в която е разположена ключова американска военна база и школа за обучение на латиноамерикански военни. Още от 60-те години тя се прочува като „школата за диктатори”. Нея са завършили и емблематичният чилийски превратаджия Аугусто Пиночет, и членовете на аржентинските военни хунти, и уругвайските, и боливийските, и бразилските военни управници от 70-те години.
По договор още от началото на ХХ век, сключен между САЩ и Панама, Зоната на канала „за вечни времена” е обявена за американска собственост. Впрочем, Панама е някогашна провинция на Колумбия, откъсната и провъзгласила независимост през 1903 г. след провокирани именно от САЩ сепаратистки междуособици. Договорът за канала и Зоната е отплатата на младата държавица за подкрепата на Вашингтон за нейната „независимост”.
Още оттогава темата за канала и Зоната е постоянен катализатор за бурни протести на поборниците за истински панамски суверенитет, които си искат обратно и територията, и канала. През 60-те години студентски демонстрации край стената, с която е оградена Зоната, довеждат до многобройни жертви, защото базираните там американски войски не се колебаят да откриват огън по „опасни елементи”.
През 1968 г. патриотично настроени офицери начело с харизматичния генерал Омар Торихос извършват военен преврат с ключовата цел да поведат друг тип политика в защита на националния суверенитет и чрез преговори да принудят САЩ да върнат канала и Зоната около него на Панама. Усилията са дълги и упорити и през 1977 г. президентите Омар Торихос и Джими Картър най-после сключват договор, според който каналът се връща на Панама от 2000 г.
Торихос загива в мисториозна катастрофа с хеликоптер през 1981 г., когато в Белия дом вече е Роналд Рейгън, а вицепрезидент му е бившият директор на ЦРУ Джордж Буш-баща. Акцент в политиката на Рейгън в Централна Америка е твърдо противопоставяне на всички партизански и революционни движения, както и опониране на политики като тази на Торихос, тълкувани като застрашаване на „американските интереси”. Затова много анализатори още тогава смятат катастрофата с хеликоптера на панамския лидер за съвсем не случайна.
По онова време вече доста активна фигура в панамското управление е и въпросният генерал Мануел Антонио Нориега. Той се води близък съратник на Торихос и след гибелта му заема ключовия пост на главнокомандващ Националната гвардия на страната. Формално Нориега никога не е бил на друга висша държавна длъжност, но военната му позиция го прави фактическия „силен човек” в страната.
Много журналистически разследвания, публикувани включително и в САЩ в онзи период, още тогава допускат, че Нориега всъщност работи за ЦРУ. Има немалко намеци и за причастността му към катастрофата с Торихос – нещо, което никога не е доказано.
Но очевидно най-важната функция на Нориега е да осигурява връзката с наркотрафика от Колумбия и използването на наркопари за никарагуанските контри и за крайнодесните „ексадрони на смъртта” в Салвадор и Гватемала – по същата схема, както и в нашумелия по късно скандал „Иран-оръжие-контри”.
Нориега наистина е знаел много и вероятно е смятал, че не получава достатъчно за услугите си от Вашингтон. Затова очевидно си позволява през 1987-1988-ма да подеме предизвикателно поведение спрямо САЩ, да започне да държи антиимпериалистически речи със закани, въобразявайки си, че ще успее да изнуди покровителите си към повече щедрост.
Но историята не работи в негова полза. Падането на Берлинската стена изцяло променя геополитическите баланси в света, а Буш-баща очевидно няма скрупули да действа сурово срещу самозабравилия се панамски агент.
Така, докато светът и особено нашата част от него са залисани по румънската „телевизионна революция” през декември 1989 г. и по разстрела на Николае Чаушеску и жена му, от другата страна на земното кълбо е спретната една блиц война на САЩ срещу Панама. Официално тя трае от 20 до 25 декември 1989 г. и носи помпозното име Операция „Справедлива кауза”. Официалният мотив е традиционен – „защита на американските граждани в Панама”. Те са 35 000. И също, разбира се, възстановяване на демокрацията в страната.
Междувременно още в началото на 1988 г. Управлението по борба с наркотиците на САЩ – прословутото DEA, вече е обявило Нориега за главния наркотрафикант на Латинска Америка. И за да му видят сметката на 20 декември 1989 г. срещу Панама, която дори няма редовна армия, а само Национална гвардия, са хвърлени 25 000 американски военнослужещи, стотици военни самолети и друга бойна техника. Естествено, че страната е прегазена и съсипана за нула време, а малкото огнища на съпротива са размазани. Още на 21 декември например е унищожен панамският Генерален щаб. В боевете загиват 23-ма американци и 570 панамци.
Генерал Нориега се укрива в посолството на Ватикана и остава там до 4 януари 1990 г., когато се предава на американците. Откаран е в САЩ – и американските затвори стават негов дом за следващите десетилетия.
На процес през 1992 г. в Маями получава 40-годишна присъда за участие в наркотрафик и рекет, но… заради сътрудничеството му с ЦРУ, присъдата е намалена на 30 г.
През 2007 г. е екстрадиран във Франция, където го съдят за пране на пари и му докарват още една присъда – допълнителни 7 г. затвор към една друга задочна френска присъда за 10 г. от 1999 г. През 2011 г. е екстрадиран в родната си Панама, където да продължи да излежава присъдите си. Докато накрая не го настига ракът…
Какви точно тайни отнася Нориега в гроба си може би никога няма да узнаем. Но главата с негово участие в световната история със сигурност ще остане свързана с дълга и черна американска сянка.
About The Author
