Френските лидери от целия политически спектър не успяха да предотвратят отиването на втори тур на президентските избори на крайно десния кандидат, който отрича ролята на правителството на Виши в Холокоста. Това е срам за всички тях.
В неделя Марин Льо Пен стана вторият кандидат на Националния фронт, който е успявал да достигне балотаж – първият бе нейният отричащ Холокоста баща Жан-Мари Льо Пен, основател на партията, през 2002 г. На втория тур тя ще се изправи срещу независимия центрист Емануел Макрон. За пръв път в историята на френската Пета република кандидатите както на социалистите, така и на републиканците отпадат от президентската надпревара. Това не е нищо по-малко от политически катаклизъм.
Но кой трябва да бъде обвинен за възхода на Льо Пен и Националния фронт? Конвенционалната мъдрост твърди, че френските мейнстрийм политици са позволили на крайната десница да печели гласове, като са я оставили да монополизира проблема с имиграцията. Истината обаче е точно обратната: през последните четири десетилетия както център-десните републиканци, така и център-левите социалисти излязоха от своите традиционни пътища и съдействаха на ксенофобската реторика и политики на Льо Пен – което само окуражи и нормализира както бащата, така и дъщерята.
Да се върнем до септември 1984 г., когато социалистическият министър-председател Лоран Фабиюс заяви в телевизионно интервю, че Льо Пен-баща, открит расист и неофашист, поставя верните въпроси, но дава грешни отговори. Няколко години по-късно социалистическият президент Франсоа Митеран декларира, че Франция е достигнала „прага на толерантност” по отношение на влиянието на имигрантите.
През 1991 г., след сблъсъци между френската полиция и младежи от арабски и северноафрикански произход, политици от ляво, дясно и центъра се надпреварваха да осъждат имиграцията и да нападат френските мюсюлмани. През юни същата година например, не Жан Мари Льо Пен бе този, който порица „свръхдозата” имигранти, които са довели със себе си „три или четири съпруги и около 20 деца”, плюс „шумотевица и воня”. Това са думи на бившият дясно-центристки премиер и бъдещ президент Жак Ширак. Месец по-късно не Льо Пен обяви, че френското правителство ще организира чартърни полети за насилствено депортиране на нелегални имигранти. Направи го тогавашният министър-председател от Социалистическата партия Едит Кресон. През септември 1991 г. не Люпен предупреждаваше за „инвазия” на имигранти и призоваваше френското гражданство да се базира на „кръвно право”. Това беше бившият френски президент Валери Жискар д`Естен.
Всеки път, когато утвърдени политици и партии втвърдяват позициите си относно имиграцията или исляма, Националният фронт става по-малко периферен и повече мейнстрийм. Вероятно най-големият тласък за люпенизацията на френската политика дойде от Никола Саркози. Като президент на Франция между 2007 и 2012 г. той активно ухажваше гласоподавателите на Националния фронт и спомогна за разтрогването на „Републиканския пакт”, съгласно който двете основни партии обещаваха да работят заедно, за да побеждават НФ на национални и местни избори. Да не забравяме, че Саркози бе този, които стартира „Големия дебат за националната идентичност” през 2009 г.; който през 2010 г. наложи забраната за бурките, носени едва от около 2 хил. от близо 2 млн. жени-мюсюлманки във Франция; през 2012 г. той излезе с абсурдното твърдение, че „халал” месото е „проблемът, който най-много занимава французите”. И отново Саркози бе този, който нарече Националния фронт „демократична партия” и заяви, че смята нейните ценности за „съвместими с републиката”.
Френската левица също има за какво да отговаря. Мануел Валс, социалистическия министър-председател между 2014 и 2016 г., защитаваше забраната на „буркините” и заявяваше, че „най-важното нещо” не е безработицата, а „битката за идентичността, културната битка”. Самата Марин Льо Пен не би могла да го каже по-добре. Колежката социалистка на Валс Лоранс Росиньол, министър по правата на жените, сравни мюсюлманките, избиращи да носят забрадки с американски негри, които са подкрепяли робството. Левият кандидат-президент Жан-Люк Меланшон, който се класира четвърти в неделя, се е изказвал против кандидатурата на носеща забрадка кандидатка за местните избори през 2010 г. Това са моралните низини, до които е паднал френският социализъм.
С врагове като тези, на кого му трябват приятели? Трябва ли при това положение да сме изненадани, че Льо Пен безсрамно прокарва циничната политика на де-демонизация през последните години – основана на отдръпването от непопулярния антисемитизъм и заиграване с по-популярната ислямофобия? Без да среща особена съпротива, тя успя да очертае твърдолинейната позиция на партията и по отношение на имиграцията като либерална защита на френския „laicité”, или секуларизъм, срещу фанатичните и нелиберални мюсюлмани в страната и чужбина.
Ислямофобията отдавна обединява френски обществени фигури от целия политически спектър. „Анти-мюсюлманската реторика може да бъде използвана от крайно лявото до крайно дясното… това илюстрира сближаването на гледните точки относно мюсюлманите”, коментира Ясер Луати, френски правозащитен активист. „Те могат да си противоречат за всичко, но не и за ислямофобията”, добавя той.
По думите му борбата срещу Националния фронт изисква първо да бъде призната ролята която ендемичния расизъм и религиозната дискриминация все още играят във френското общество – от корпоративните централи до бедняшките предградия. „В бивша колониална империя като Франция расизмът е вграден в нейната ДНК”, заявява Луати. Данните на официалната статистика за нарастването на престъпленията от омраза, както и резултатите от последните избори, изглежда подкрепят твърденията му.
Въпреки това, за да сме честни към французите трябва да отбележим, че според последните социологически проучвания, двама от всеки трима биха гласували против Льо Пен на балотажа следващия месец. Макар Макрон да е на път да спечели безспорна победа, Льо Пен демонстрира, че ще остане фактор. Тя и нейните фашистки приятели ще се върнат за изборите през 2022 г. – въодушевени и енергични, и не на последно място легитимизирани от успеха на вота през 2017 г., както и от това, че са принудили левицата и десницата да играят по тяхната фанатична свирка.
Така че е дошло време за преосмисляне. Стратегията на френските елити да се опитват да победят Льо Пен като приемат реториката им, присвояват си политиките им и прикоткват избирателите им досега бе политически и морален провал. Както Гари Янг написа в Guardian след шокиращата победа на Жан-Мари Льо Пен на първия тур през 2002 г.: „Всяка стъпка, която се прави в посока на расисткия дневен ред не неутрализира расистите, а ги окуражава”.
Петнадесет години по-късно нищо не се е променило. Не можете да обуздаете фашизма, като го посрещнете по средата на пътя; не можете да победите расизма, като му се отдадете или му търсите извинения. Вероятно френските политици трябва да прочетат отново националния си девиз. Борбата за равенство и братство, независимо от расата и религията, е единственият път напред.
About The Author
