Любомир Кючуков: Войната се върна като начин на мислене

Господин Кючуков, какво се случва в съвременния свят? Защо се чувстваме все по-несигурни?

Светът се тресе. Силните водят войни, а слабите отвръщат с тероризъм. Войната се върна като факт и още по-страшно – върна се като начин на мислене, като допустимо средство за решаване на международни конфликти, дори като култура на мислене – като започнем от киното и свършим с ежедневието. Това създава огромни рискове за човечеството.

Формално в света в момента не се водят никакви войни в традиционното схващане. Няма две държави, които да са си обявили война и да воюват помежду си. Но пък има над 50 военни конфликта, част от тях с много висока интензивност. Тоест вече не воюват държави, вече воюват друг тип формирования. И не се воюва толкова за територии, колкото за съзнанието на хората. Това наблюдаваме при Ислямска държава, това личи и в разделителните линии на етническа и религиозна основа, както между държавите, така и вътре в обществата.

Дали краят на Студената война, който празнувахме като край на конфронтациите, всъщност не ни тласна в хаос?

След разпада на двуполюсния свят човечеството сякаш за 15-20 г. заживя с илюзията за еднополюсност, че светът ще е подреден и ще се менажира от един център. Това се оказа наистина илюзия, включително за самия самотен център. Оказа, че светът е много по-сложен, оформиха се други центрове – не само Русия или Китай, но и другите страни от БРИКС. Рязко нарасна и ролята на регионалните фактори. Виждаме как в Близкия изток Саудитска Арабия, Турция и Иран преследват свои собствени цели, водят собствена политика, защитават собствени интереси, често разминаващи се с интересите на техните глобални съюзници.

Бяхме свидетели и на нещо, което сякаш за първи път се случва в модерните времена – САЩ и западният свят бяха изолирани от процесите и опитите по регулиране на един глобален конфликт. Говоря за преговорите в Астана по сирийската криза, свикани от Русия, Турция и Иран, без участието на Запада, който бе принуден да ги признае като част от по-големия преговорен процес в Женева. Това е много типичен пример доколко се е променил светът. И за мен ключово оттук-нататък ще е как САЩ ще менажират прехода си от единствена глобална сила в може би най-важната, но все пак една от многото сили.

От нашата си камбанария виждаме, че Балканите пак кипят – и това ли е част от глобалното ехо?

Да, Балканите са част от глобалните процеси, те са част и от европейската криза. На Балканите се пресичат много силови линии на конфронтация: Изток-Запад, християнство-ислям, Европа-Азия, дори в икономически план – само енергетиката да споменем – минава границата между страни експортьори и страни потребители. От друга страна Балканите са оставени да се справят сами, доколкото ЕС негласно превърна разширяването си в инерционна величина. Тоест желаната евроинтеграция присъства като политическа цел, но загуби своята реална, осъществима перспектива, което силно намали стимулите за реформи в самите балкански страни.

В същото време единствената алтернатива на евроинтеграцията на Балканите са национализмите и сблъсъците между тях. Наблюдаваме, първо, нарастване на тези национализми и, второ, криза на държавността в част от тези държави, главно от бившата Югославия. Те бяха поставени в трудни условия – трябваше да градят суверенитет, граници, институции, което неминуемо е съпроводено с определена доза национализъм, като същевременно, насочвайки се към еврочленство, трябваше да се подготвят да отдават суверенитет, да разрушават граници.

Другият важен момент е, че на Балканите етническите пространства и националните граници не съвпадат, имаме малцинства във всяка от държавите. Което, уви, в региона е по-скоро причина за напрежение, а не мост за сътрудничество. Още един интересен фактор на Балканите е онова, което аз наричам наличието на своеобразни етно-държавни оси, тоест свързването на двойки държави – като Гърция-Кипър, Албания-Косово, България-Република Македония, Румъния-Молдова, Сърбия и Република Сръбска в Босна и т.н. Тук също има допълнителен риск за сигурността на региона.

А превръщането на процеса по присъединяване към ЕС в технократско упражнение по отваряне и затваряне на глави е противопоказно както за региона, така и за самата Европа. На Европа тук липсва стратегическа визия. Тя трябва да осъзнае, че само разтваряйки в по-голяма общност като ЕС всички тукашни противоречия и конфликти, натрупани през вековете, те могат да се преодолеят.

Много се шуми и за ролята на Русия в региона ни.

Не смятам, че Русия е в състояние да разцепи Балканите. Тя няма идеологическа алтернативност, както едно време имаше СССР. Русия е част от този свят, в който всички живеем. Извън енергетиката ѝ липсва и икономически потенциал да го направи. И още – всички страни от Балканите ясно са декларирали своята евроатлантическа насоченост. Ако Русия все пак придобива някаква алтернативност в геополитечски план, тя е вторична, изкуствена и се поражда от конфронтацията на Русия със Запада, а не е сама по себе си, на ниво ценности или посока на развитие. А ако говорим по-широко за Източна Европа, рисковете за сигурността на региона произтичат не директно от Русия, а от конфронтацията с Русия. Защото тази конфронтация дестабилизира международните отношения и прави страните доста по-уязвими за другите значими конфликти като този в Близкия изток например, или преливането на нестабилност от международния тероризъм, радикалния ислям, бежанската криза и т.н.

Как се вписва България в тази сложна регионална и световна картина?

Според мен през последните месеци България за първи път от доста време направи заявка, че отново има външна политика. Свързвам го основно с външнополитическите изяви на президента Румен Радев. Само един пример. В Римската декларация на ЕС по повод 60-годишнината от Римския договор България отстоя ключов инструмент на ЕС – кохезионната политика. В по-широк план това е съхраняване на философията на сближаване и конвергенция. В първоначалния вариант на декларацията това липсваше и България успя да го отвоюва, подкрепена и от Румъния и Латвия. На практика това означава, че кохезията няма да подлежи на преразглеждане през следващите десет години.

Но в същото време Европа вече тръгва на много и различни скорости. Това не е ли знак за разпадане на ЕС?

Идеята за Европа на много скорости изглежда най-логичната за момента. Тя позволява да се съхрани конструкцията. Да обедини, да вмести в себе си тези различни идеи и центробежни тенденции без да се разруши самия ЕС. Но от друга страна се боя, че решавайки проблем в краткосрочен план, се създава друг – в дългосрочен. Спасява се конструкцията, но възниква проблем със съдържанието на ЕС. Изчезва онова, което е обединявало Европа, чувството за заедност.

Има две посоки  за развитие на общността – или назад, към национална държава, към повече национализми (защото ще получим Европа не на нациите, а на национализмите), или Европа на интеграцията. И като че ли идеята за много скорости прави опит да се тръгне едновременно и в двете посоки.

Очевидно е, че ядрото на ЕС ще е около еврозоната и ще върви към по-тясна интеграция, има идеи да си направи свой парламент, бюджет, правителство, тоест Комисия. Това ще промени много ЕС, ще обрече останалите страни на перманентно кандидатстване във все нови и нови формати. Налице е процес, който тепърва ще търси своите баланси, за да не стигнем до ефекта на доминото след излизането на Великобритания, за да намерим общо кратно, което да запази съюза.

Как на този фон да се градят национални политики?

В глобализирания свят националната държава очевидно е в криза. Нейната защитна черупка е пробита отвсякъде. Тя вече не може да осигури тази защита, този икономически, социален, политически комфорт, дори персонална сигурност, които осигуряваше досега. В обществата виждаме търсене на сигурност надолу, на субстатално ниво. Обединение на основа на етнос, религия, общи идеи. В по-малките групи се чувстваме по-сигурни, търсим комфорта, който вече не можем да получим от националната държава.

Много важен момент е и онова, което се случва в социалната сфера на глобално ниво – нарастването на неравенствата. Европейските баланси се разтвориха в световните дисбаланси. Бедността на Африка вече е проблем и на Европа. Същото се отнася за пандемиите, безработицата, всички социални проблеми, с които се сблъсква човечеството.

Оттук-нататък дори да решим по някакъв начин бежанската криза, защото причината за нея е войната, ние тепърва ще се сблъскваме с мигрантската криза, чиято причина е бедността. Проблемите с бедността могат да се решават само там, на място. Затова в Европа вече се лансират идеи за нов План „Маршал” за Африка. Иначе никакви стени не могат да спрат мигрантските потоци.

Да погледнем към отношенията САЩ-Русия. Последните събития сякаш убиха надеждата за подобряването им?

Засега няма индикации, че напрежението между САЩ и Русия може да бъде намалено, независимо от първоначалните заявки на Доналд Тръмп. Той вече доказа, че най-предсказуемата част от политиката му ще е неговата непредсказуемост.

Виждаме как се разви и посещението на държавния секретар Рекс Тилерсън в Москва. Единствен и основен позитивен резултат от това посещение бе, че то изобщо се състоя. Че диалогът продължава. На този етап развитието на руско-американските отношения може да върви само две посоки – към лошо или към по-лошо.

Дневният ред на визитата на Тилерсън покриваше целия диапазон въпроси, наследени още от администрацията на Барак Обама – Украйна, Сирия, международният тероризъм, Афганистан, двустранните отношения, но с отежняващи обстоятелства по всеки един от тях. Например, ескалиране на ситуацията в Украйна, американска ракетна атака в Сирия, обвинения за хакерски атаки и за влияние върху изборите в САЩ от страна на Русия, а като добавка възникна и корейската ракетна и ядрена криза.

Оттук-нататък ключово ще е, първо, диалогът да продължи и, второ дали и кога ще се проведе евентуална среща Тръмп-Путин. Има всички основания да се счита че руско-американските отношения при Тръмп ще бъдат доста по-персонифицирани.

А спрямо войната в Сирия може ли да се очаква връщане към преговори?

В Сирия има две войни. Едната е гражданската, за която няма друго решение освен политическото. И втората е войната срещу Ислямска държава, тоест срещу международния тероризъм, където политическо решение е невъзможно.

Не се ли смесиха тези войни?

Те винаги са били смесени, но в известна степен са достатъчно ясно разграничени с оглед на това, как трябва да се търси решение. Тук би следвало да е полето за взаимодействие на всички глобални фактори, включително САЩ и Русия.

Възможно ли е такова взаимодействие след ракетния удар на Тръмп по Сирия?

Въпросът е дали това е епизод или политика. Дали ще се върви към масирано присъствие и ангажиране на САЩ на терен, от което Обама се пазеше и което Тръмп допреди една седмица активно отричаше. Или виждаме епизод, който трябваше да демонстрира сила спрямо критиците на Тръмп вътре и вън, които го нападат, че той затваря САЩ за техните глобални отговорности. Между другото, не кой да е, а Дейвид Петреъс, бившият шеф на ЦРУ, зададе въпроса постигна ли Тръмп целите си с този удар. И изобщо има ли той цели и план, какво смята да прави.

А има ли?

Тепърва ще видим. По-склонен съм да мисля, че няма да се върви към по-нататъшно нагнетяване и ескалация в самата Сирия. Друг е въпросът, че ракетният удар бе сериозно предупреждение за ескалация на напрежението другаде – на Корейския полуостров.

Ударът явно носеше повече послания за Китай, отколкото за Русия…

Ударът съвпадна с пребиваването на китайския президент в САЩ. Но виждаме непоследователни сигнали. От една страна Тръмп ликвидира Трантихоокеанското търговското споразумение, за което Китай може само да му благодари. То беше американски инструмент за сътрудничество с другите икономики от региона, изолирайки Китай. От друга страна Тръмп даде сигнал, че може при нужда да активизира по-тесни контакти с Тайван в противовес на отношенията с Китай. Така че той по-скоро преосмисля отношенията с Пекин, които от десетилетия, още от времето на Кисинджър, вървяха по линия на сътрудничеството. Сега Тръмп ги праща в полето на съревнованието, съперничеството.

Може ли да си го позволи, след като китайците държат американския дълг и американските банки?

Двете страни са дотолкова взаимнозависими, че криза във финансов или търговски план в една от тях, веднага би генерирала криза и в другата. А що се отнася до Тръм, той е принуден да реагира, защото върви съвсем очевиден процес на изместване на световния икономически и най-вече производствен център към Азия. Очаква се Китай в близките години да настигне по икономическо развитие САЩ. Тази китайска търговска и икономическа експанзия позволява на Пекин да търси и политическа. Той предприема мерки и за засилване на влиянието си и в сферата на сигурността. Като говоря за икономическа експанзия, нека спомена, че цяла Африка например е икономически доминирана от Китай с много сериозни инвестиции и политическо влияние.

Има поне три въпроса, които в момента доминират американско-китайските отношения. Първият е икономиката и търговията, изместването на производството в посока Китай, навлизането на евтини китайски стоки на американския пазар, което влияе негативно върху местното производство и не случайно една от основните цели на Тръмп, декларирани в предизборната кампания и след това, е да върне производството в САЩ. Но тук налагането на евентуално по-високи тарифи е нож с две остриета и може да изиграе негативна роля за самата американска икономика.

Вторият проблем е в сферата на сигурността. Виждаме го в Южнокитайско море – това, което Китай се опитва да си осигури там със строителството на тези изкуствени острови, за да преодолее известната си затвореност спрямо Тихия океан, която личи като се погледне картата.

И третото е Северна Корея – доколкото Китай е основният ѝ партньор и има най-голямо влияние върху нея. В Пекин нямат основание да са щастливи от изострянето на напрежението в този регион, който крие дори може би по-сериозни опасности за глобална криза по сравнение с други региони, защото там за първи път Китай би могъл да бъде въвлечен в глобален конфликт. Там има и други играчи – Русия, Япония, Южна Корея, което прави ситуацията много по-сложна. Очевидно пътят за решение е възобновяването на шестстранния формат на преговорите, от които Северна Корея излезе през 2009 г.

Това са деликатни баланси, но Тръмп се засили и там да показва мускули като в Сирия. Защо?

Тръмп цели да упражни сериозен натиск, както с оглед съюзниците Япония и Южна Корея, които се чувстват реално застрашени от развитието на севернокорейската ядрена програма, така и заради собствената сигурност на САЩ. Защото налице е въпросът дали севернокорейското ядрено оръжие няма да е в състояние  да достигне и тихоокеанското крайбрежие на САЩ. Като се им предвид, че реакцията на севернокорейското ръководство би могла да е абсолютно непредсказуема, това се реални рискове. Друг е въпросът, че за да се прекрати тази ядрена програма, няма друг път освен политическия. Тръмп демонстрира сила, защото смята, че това е начинът да се принуди Северна Корея да тръгне към преговори.

Ще проработи ли това? Малкото, което знаем за Северна Корея, не я показва като особено плашлива спрямо такива действия.

Това е едната страна. Другата страна е, че очевидно не само САЩ, но и останалите държави в региона не могат да останат безучастни, когато там се разработва сериозен военен потенциал, който реално представлява заплаха. Тук въпросът е как ще се намери онзи баланс, който да осигури успешно политическо решение.

Китайците са притеснени и от противоракетния щит на САЩ, който се изгражда в Южна Корея и обсегът му хваща и китайска територия…

Китайците изобщо са притеснени от нарастването на напрежението на Корейския полуостров и в двете посоки, това е съвсем до границата им. Пекин определено се опитва да окаже натиск над Северна Корея, той приложи икономически мерки спрямо нея, включително ограничи вноса си на въглеща оттам, което е едно от основните пера на севернокоройската икономика. Но възниква и въпросът дали изобщо Китай е в състояние на 100 % да оказва влияние върху Пхенян. Процесите са много деликатни.

Как да живее българинът в този объркан свят?

Като всички останали. Всички живеят трудно. Както показа едно неотдавнашно проучване, в ЕС повечето граждани смятат, че техните деца ще живеят по-зле от тях. Определено оптимизмът не е преобладаващо настроение.

Човечеството не е наясно със себе си и как да гради съвместния ни живот на планетата. Процесите се развиват много по-бързо от скоростта, с която ги осмисляме. Ние сега само констатираме какво се случва. Не ръководим процесите, нямаме тази мета-идея, която да ни позволи да си представим как ще изглежда света след 10-15-20 години. Ще има ли глобално правителство, как ще се вместват там националните държави, как ще участват новите играчи.

Налице е нова глобална субектност. Целят свят досега градеше институционална и международноправна рамка, включително и в ООН, на база националните държави. Но вече имаме нови субекти. Например, транснационалните компании, които са по-мощни от редица държави. Или глобалните неправителствени организации като „Лекари без граница”, „Грийпийс” и т.н. Имаме и глобално обществено мнение, което при новите комуникации е в състояние да оказва много сериозно влияние върху глобалните решения. Имаме други недържавни фактори като Ислямска държава.

На този фон ООН също изостава от процесите – отразява начина на мислене и инструментите от времето след Втората световна война. Но пък всички опити за реформа в ООН се изправят пред риска да се създаде институционален и правен вакуум, което ще е още по-тежко за преодоляване. Нека си спомним какво се случва преди Втората световна война с Обществото на народите, което се оказва неефективно, Германия го напуска и се разпада цялата система…

Следващият проблем е наличието на цели нерегулирани пространства. Типичен пример – интернет. Тук не говорим за ограничения, а за правила. Ако някой застане на площада и каже: „Започваме война с християните”, той ще бъде арестуван и съден. Но ако го каже в интернет, както прави радикалният ислям и международният тероризъм, от това не следва нищо. Същото се отнася и за свободното движение на капитали. С едно копче се прехвърлят огромни суми и това не се регулира. Като най-динамична част от световната икономика именно свободното движение на капитали беше първото, което се сблъска с кризата преди 10 г. Всичко това са проблеми, които човечеството тепърва трябва да осмисли. Засега нямаме отговор, изоставаме.

Има ли шанс да завършим това интервю оптимистично?

Предстоят ни трусове и колизии. Това е най-мекото, което мога да кажа.

Снимки: Николай Драганов