Сирийските войници в този покрит с прах, разрушен град, не се усмихват често и умората им от битките е видна. Те носят разнообразни тениски, шалове и черни ленти за глава, не много различни от тези на враговете си от ИДИЛ. Когато по радиото бе съобщено, че офицер е бил убит от експлозия на мина в съседно селище, това не предизвика незабавна реакция. Бойните части не приличат на хората в командните централи с техните спретнати униформи, папки и стратегически обяснения. Войниците в Деир Хафер обаче са късметлии. Дванадесет часа по-рано техните врагове от ИДИЛ са избягали от града, вместо да се бият до смърт.
Сринатите със земята сгради в този празен провинциален град, намираш са на магистралата към Рака, показват какво се е случило. Сирийски и руски изтребители са разпилели мястото от бомбардировки, а след това армията е напреднала толкова бързо от всички страни, че от ИДИЛ са имали време само да изоставят фронтовата линия. В продължение на три седмици те отблъскваха сирийската армия, използвайки коли-бомби и широката мрежа от окопи покрай магистралата. След това – за разлика от другарите си по улиците на Мосул далеч на Изток – са избягали, за да оцелеят. Това е поразителна мисъл. Нима в крайна сметка животът на мъжете от ИДИЛ има значение? Нима култът към смъртта на „Халифата“ изведнъж се е сринал в това изоставено място?
Сирийските войници бяха смаяни. Те се бяха били с най-жестоката армия в света и бяха победили. Някои от войниците са местни мъже, които са живели тайно под властта на ИДИЛ, след което са успели да се промъкнат извън Деир Хадер, присъединили са се към армията и са се сражавали, за да освободят домовете си. Те са виждали какво представлява „Халифата“ със собствените си очи, и някои от тях са си платили за това. Не е изненадващо, че те не се усмихват и шегуват, както често правят войници, оцелели след битка. Те се опитват да осъзнаят един особено важен урок за всеки, изправен срещу ИДИЛ: че можеш да ги победиш.
Тези войници уморено развеждаха единствения чуждестранен журналист в града през бюрокрацията на смъртта, която ИДИЛ бяха оставили след себе си: набързо изоставени „съдилища“, тъмни, зловещи, боядисани в черно затвори, и огромни купчини документи, хвърлени небрежно на земята. На едно от парчетата хартия може да се прочете, че Хасан ал Халиф Ал Мустафа Ибн Осман в откраднал зърнени култури от сграда на властта, след което е нападнал боец на ИДИЛ – „Муджахедин“. Той е бил обвинен в „нарушаване на правилата на Бог“ и е бил пратен на специален шериатски съд. Горкият Ибн Осман. Опасявам се, че е бил заведен на желязната платформа за екзекуции – боядисана в черно, разбира се. Хлабаво сглобените метални листове на пода ѝ скърцат заплашително под краката ти – вероятно последния звук, който осъденият е чувал. Мястото за екзекуции се намира на 12 метра от прашната стая, в която се е намирал съдията.
Там намерих един войник, който разказа историята си мрачно и без да го подканвам. „Братовчед ми беше екзекутиран тук. Казваше се Басем Хасан ал-Халуф. Когато миналата година той и 11 други помислиха, че сирийската армия идва насам, те развяха сирийско знаме от покрива на една къща. Даеш (ИДИЛ) арестуваха осем от тях, другите успяха да избягат. Първо бяха измъчвани, а след това екзекутирани. Те бяха разстреляни тук, след което телата им бяха провесени на тази платформа в продължение на три дни, за да бъдат плашени хората. След това аз успях да избягам от Деир Хафер и днес се върнах вече като войник“, споделя той.
Върху платформата има място за обесване на четири трупа. Почвам да свиквам с тези отвратителни неща, които виждам във всеки град, който сирийската армия е освободила от ИДИЛ. Без съмнение и жителите на Деир Хафер са свикнали. Някои от тях (предполагам трябва да кажем – Бог да ги пощади), очевидно са подкрепили ИДИЛ в началото на тригодишната окупация. Деир Хафер е сунитски град. Племената, живеещи там и в 27 други наскоро освободени селища в околността пратиха молба за „помирение“ на армията, която е препратила петицията към властите в град Алепо.
Разбира се, ИДИЛ може да се опита да се завърне – както шокиращо направи в Палмира след първото освобождение на древния град. Кампанията на сирийската армия тук обаче изглежда е значително по-мащабна. Атакували са позициите на ИДИЛ от две страни, след като се решили, че фронталната атака не си заслужава жертвите. При все цялото пленено американско оборудване, с което ИДИЛ разполага в Ирак, изглежда при Деир Хафер са разполагали само с едно доста ексцентрично оръдие, което войниците инспектираха с нарастваща скептичност. То изглежда представлява оръдие от съветски танк Т-62, закрепено върху шаси на френска артилерия от Втората световна война.
Но подобни подробности не би следвало да ни разсейват от мрачния свят, който се разкрива по улиците на Деир Хафер. Посланията му за молитва и смърт се виждат навсякъде, докато вървим през руините на това ужасяващо място, докато в далечината се чува тътена на експлозиите по новата фронтова линия надолу по магистралата.
Познатото лого на ИДИЛ с думите „Алах и неговият пророк Мохамед“, изписани с черна боя на бял фон, изскача от всяка стена, често на всяка къща на улицата. Подлезът под магистралата е декориран с цитати от Корана. „Същността на религията е книгата, която те води“ е изписано до стена в близост до религиозния съд на ИДИЛ. След като минеш през счупената врата се оказваш в серия от помещения, всички боядисани в черно и декорирани само с други религиозни цитати. „Ти, който тероризираш врага, ще бъдеш запомнен като мъченик от девойките в рая“. Внезапно осъзнаваш, че съдиите трябва да са се смятали за тези, които тероризират враговете си. За тях са девойките в рая. Според братовчедът на екзекутирания ал-Халуф, повечето съдии са били египтяни.
Footage:#DeirHafer under Syrian Army control. pic.twitter.com/42WziCQsuu
— Military Advisor (@miladvisor) March 30, 2017
В малката съдебна зала са разхвърляни столове и купища документи, в които са вписани имената на страните по делата – някои семейства изглежда са използвали съдилищата на ИДИЛ, за да уредят сметките си с врагове отпреди войната. Има и призовки с привикваните свидетели. В една от тях пише, че Шавкат ал-Куран Али ал-Хадж Обеид, чичо на Абдула бин Мохамед, „е инструктиран да присъства в офиса на ислямската полиция в Деир Хафер на 8 май 2014 г. В 9 ч.. Всяко закъснение или отказ ще бъдат наказани. Разследващият съдия ще бъде Абдул Хамид ал-Гаиф“.
Над входа на друго помещение е изписано „стая на правния съдия“ – вече няма нужда да споменавам черния цвят. В нея има мръсен стар компютър и принтер, както и цветни брошури с шериатски постановления – отпечатани в столицата на Саудитска Арабия Риад. На пода намирам още един зловещ обвинителен документ, от който разбираме, че „муджахединът“ Ахмад Абу Обейди от „Свободната революционна полиция“ в Деир Хафер е обвинил сирийския бежанец Али, наскоро завърнал се от Ливан, че се е срещал през нощта с местно момиче и че се е преструвал, че отива на вечерни молитви, а всъщност се е виждал с жена. От документа разбираме, че Али „е признал“.
Съседната сграда е затворът. Той има килии над и под земята, без осветление, мръсна циментова тоалетна и странен цитат на стената: „Ако хората искат живот, тяхната религия ще откликне“. Вратите са от дебело желязо, на пода се виждат катинари. Отсреща на двора, разоран от сирийски и руски бомби, се намира друг затвор. Още железни врати. Нагоре по пътя има училище, което е превърнато в център за набиране на попълнения (което значи, че цивилни от Деир Хафеер наистина са сътрудничели). Бюрата обаче липсват. Учебниците също. Образованието не е част от вярата на ИДИЛ.
На по-малко от километър се намира сградата на местното земеделско ведомство. Счупени кранове и камиони стоят окаяно до нещо, което трябва да е било хамбар или склад. Но сега е фабрика за оръжия. Има новопроизведени снаряди, минохвъргачки, противопехотни мини, ракети и купища тръби. Няколко професионално произведени артилерийски снаряди са изложени на маси – явно са служели за модел, който да копират производителите от ИДИЛ. Те трябва да са научили занаята си от високотехнологичните експлозиви, създадени първо на Запад или в Русия.
Под магистралата има полева болница за бойците от ИДИЛ, с още огромни логота на организацията, цитати от Корана и парчета от спринцовки. „Дар ал-Фатах“ е изписано на една от вратите. „Това е домът на Бог“. Вътре има изненада – купчина от лъскави списания, издавани от „Свободната сирийска армия“ (ССА) – т.нар. „умерени бунтовници“, за които Дейвид Камерън говореше с възхищение. Защо ИДИЛ са угаждали на безнадеждната ССА със всичките ѝ западни връзки, като са складирали списанията ѝ? И в този ред на мисли – защо някои от документите на съда изглежда са писани от името на титли, свързани със ССА?
Всичко това е част от история, която сирийското правителство обича да разказва – че няма разлика между ИДИЛ, ССА, Нусра/Ал Кайда или която и да е друга групировка. Властите също изтъкват, че сред чужденците в Деир Хафер е имало и тунизийци и чеченци. И може би имат право. Тези битки също така изобличават като лъжа постоянните твърдения на САЩ, че сирийската армия не воюва с ИДИЛ.
Истинското послание на Деир Хафер е нещо, за което всички знаем, но което вероятно трябва да видим, за да го повярваме. Това е посланието на ИДИЛ. Светото възмездие е за наказание и смърт. Градският площад е за екзекуции. Мястото за плодове и земеделие е фабрика за снаряди. Училището е място за военна служба. Болницата служи, за да закърпва мъжете, за да убиват повече. Единствената радост трябва да се търси в рая. Нищо, което бившите владетели на Деир Хафер са оставили след себе си, няма дори минимална връзка с живота. Нищо чудно, че войниците не се усмихваха.
About The Author
