Озадачаващо начало имаше помпозното честване на 60-годишнината от подписването на Римския договор, сложил началото на Европейската икономическа общност през 1957-ма. Главите на 27-те държави на сегашния ЕС се строиха чинно пред главата на една църква – Римокатолическата. И излушаха всъщност правилното мъмрене на „социалния папа” Франциск, че са забравили солидарността, че са се хлъзнали към разединение, че пропускат да уважават „съвестта и идеалите на своите граждани”.
После си направиха и снимка за спомен с него в Сикстинската капела, на фона на фреската „Страшният съд” (!!!) на Микеланджело.
Отделен бонус за българските драги зрители бе примирането на родни тв репортерки, как точно българският президент Румен Радев първи поздравил папата, как седял най-близо до него по време на срещата, как на „семейната снимка” бил до дясната му ръка…
Никой не зададе няколко важни въпроса. Например: откъде-накъде средището на една религия дава старт за честването на годишнина, свързана с историята на чисто светски съюз между държави, сред чиито граждани има хора с различни вероизповедания, както и хора, които изобщо не са религиозни? Как това се връзва с необходимостта от уважение към „съвестта и идеалите на гражданите”? Към що за единение подтиква въпросната снимка на 27-те с папата и с католическото разпятие за фон? Означава ли това колективно поклонение, че всички лидери на страните членки на ЕС приемат безпрекословно за свой морален ориентир постулатите именно и само на Римокатолическата църква?
Продължението също беше интересно. Вдъхновени от папските напътствия, че ЕС ще загине без нова визия за бъдещето си, на следващия ден 27-те с апломб подписаха обща декларация с общи приказки за единство и с една не особено старателно замаскирана нова вратичка към разединение – идеята за така наречената гъвкава Европа, сменила досегашните призиви за Европа на различни скорости. Сега същото се поднася в по-атрактивна опаковка: членките на ЕС ще си се обединяват и съюзяват по групички, както им е изгодно, просто ще го наричат гъвкавост.
Така съвсем наскоро далите заявка за свой елитарен съюз в съюза Германия, Франция, Италия и Испания ще могат да си го спретнат най-спокойно, привличайки вероятно също и страните от стария Бенелюкс плюс Австрия и иберийска Португалия. Скандинавците ще си се оправят – те винаги са били друга бира. Вишеградската четворка също отдавна е факт. Е, а ние си оставаме явно с румънците и с черната овца Гърция да се радваме на взаимната си кохезия и солидарност, за които президентът Радев така гордо се похвали, че по българско настояване били включени във въпросната римска декларация.
Както цялата „гъвкавост” в модерните реформи на трудовите законодателства се съсредоточава в орязването на социалните права и гаранции за работещи и безработни, така и „гъвкавата” Европа очевидно ще се изразява в сегрегиране на по-първо и по-второ качество европейски членки, в зони на конфорт и в зони за санитарен кордон.
По този въпрос пределно ясно се е изказал 92-годишният бивш френски президент и баща на провалилия се през 2005 г. проект за европейска конституция Валери Жискар д’Еестен, който даде интервю за италианското списание L’Espresso. Ето някои от обобщенията му там:
„Предлагам Европейския съюз да бъде заменен от „Европа“. Този проект ще включи 6-те страни основателки на съюза през 1957 г. Франция, Германия, Италия, Бенелюкс плюс Испания, Португалия и Австрия. Те ще унифицират своята икономика, но ще запазят националната си политика в сферата на образованието, здравеопазването и културата”.
„…Една от причините, поради които предложиха на източноевропейските страни да влязат бързо в ЕС, бе да бъдат извадени от руската сфера на влияние. Но това можеше да стане постепенно. Страните от Източна Европа се стремят към обединение с Европа, това са европейски страни, но ако на страните, които станаха първи членове на ЕС, им бяха необходими 30 години, за да стигнат до икономически съюз с политически претенции, то останалите държави по никакъв начин не можеха да направят това за две години. Те трябваше да останат независими най-малко 15 години, за да разработят собствени организации, да създадат нови представителни структури и синдикати, напълно да излязат от комунистическия режим преди да влязат в ЕС. Бързото разширяване на ЕС беше политическа грешка по това време”.
„…САЩ и британците настояваха на прекалено бързо и безотговорно разширяване, те дълго време дори настояваха за членството на Турция в Евросъюза – напълно нереалистично предложение заради съществуващите проблеми с идентичността. Маргарет Тачър дори заяви, че разширяването на Европа ще приключи през 2000 г. Те искаха да отслабят Европа, тя да остане зона за свободна търговия, без да се превръща в икономическа и политическа сила”.
„…В реалността съществуват две Европи: едната се състои от 28 страни, това е прекалено бюрократизирана зона за свободна търговия, и другата – еврозоната, стремяща се към икономическа интеграция на Европа, за да стане световна държава. Това са два различни проекта. Европа, състояща се от 28 страни, винаги е била технически проект на Големия пазар, на нея ѝ предстои да премине през следващите европейски избори и да изтърпи гнева на населението. Тя е много уязвима и е в опасност”.
Корицата на броя на L’Espresso, в който е излязло това интервю с Жискар д’Еестен, изобразява европейския син флаг със звездичките, гъвкаво изтичащ в канала, а надписът гласи: „Така свършва Европа”. Ако Микеланджело беше жив, сигурно дори и той не би измислил по-ярка метафора за модерната версия на Страшния съд над ЕС.
