3-ти март на 33-тия паралел или кои са посланиците ни в Чили

Вълнуващи снимки идват тези дни от Чили, от разположената на 33-тия паралел чилийска столица Сантяго, от честването там на националния ни празник Трети март. То бе организирано от прекрасните ми приятели – българи и „български” чилийци, някогашни емигранти у нас, които бяха избягали от диктатурата на Пиночет и намериха в България през 70-те и 80-те подслон, подкрепа, образование, приятелства, а мнозина и любов, и семейства…

Тези хора днес са нашето най-истинско представителство в Чили, след като през 2011 г. тогавашният министър на външните работи Николай Младенов разпореди да бъде закрито посолството ни в тази страна. И не само – разпореди също да бъдат продадени и сградите на посолството и на посланическата резиденция в Сантяго. Те бяха току-що ремонтирани – с пари от българския бюджет, естествено. Грейнали като на картинка, разбира се, много бързо бяха купени.

Къде отидоха средствата ли? Според едни данни – просто са се влели в държавния бюджет и са били преразпределени, дявол знае за какво. Според други сведения – така за кратко бил закърпен тогавашният бюджет на МВнР. Дано проверките, които сега се извършват из министерства и агенции, върнат лентата и към онова правителство, което управляваше до 2013-та и чийто министър бе Н. Младенов, та да разберем и нещичко по чилийския случай…

Какво помнеше българското посолство в Сантяго

Сградите на българското посолство и на българската посланическа резиденция са били съхранени като българска собственост през 17-те години диктатура на Пиночет, въпреки че тогава българската държава не поддържаше дипломатически отношения с бруталния режим. Отношенията бяха възстановени през 1990-та, след като диктатурата в Чили бе отхвърлена с плебисцит през 1988-ма, а от 1990-та започна и реалната демократизация.

Марин Чуров, някогашен интербригадист в Испания, концлагерист в Маутхаузен и посланик на България в Чили, когато на 11 септември 1973 г. е извършен военният преврат на хунтата начело с генерал Пиночет, разкрива много вълнуващи факти за онзи период в книгата си „Съдбовни срещи с фашизма – с оръжие, с вериги, с фрак”. Приемът в българското посолство в Сантяго по повод тогавашния национален празник на страната – 9 септември, през 1973-та се е състоял на 10 септември вечерта, броени часове преди на 11-ти сутринта президентският дворец „Ла Монеда” да бъде бомбардиран от генералите предатели и законно избраният президент социалист Салвадор Алиенде да бъде принуден да се отбранява с оръжие в ръка, докато загине… Така българското посолство тогава се е оказало последното място, където още е говорела дипломацията преди да заговори терорът…

Моите приятели – „българските” чилийци – са ми разказвали как след преврата нашето посолство, също като толкова много други, се превръща в убежище за бегълци от репресиите на военните. Там се укриват 17 души. България, както и другите соцстрани, къса дипломатическите отношения с Чили в знак на протест срещу бруталния преврат и потъпкването на човешките права. Посолството ни като официално българско представителство е закрито месец след преврата. Повече от година там остава български техник, който да поддържа закупените от Чили български електрокари. Същевременно той се грижи и за сградата на посолството, в която 8 месеца се крият 17-те бегълци, очаквайки удобен момент да напуснат Чили.

Чилийският доктор Иван Инсунса с риск за живота си минава да наглежда доброволните затворници и да се грижи за здравето им. При едно от излизанията от посолството той е убит от войниците отвън пред очите на хората, на които помагал…

Българската солидарност

Около 600 чилийци са живели като политически имигранти в България през различни периоди на 17-те години на диктатурата на Пиночет. Имаше семейства, които пристигнаха с малки деца и чилийчетата първо проговориха на български и чак после на испански. Имаше 19-20-годишни бегълци, които изкараха тук  следване, и аспирантури (докторантури), а много от тях си намери и български съпруги. Много деца и от смесени бракове, и от чилийски двойки се родиха в България.

В София имаше Чилийски клуб – един ОФ клуб на някогашната улица „Чапаев”, днес „Шипченски проход”, недалеч от Института за чуждестранни студенти (ИЧС), където чилийците учеха български. Чилийският клуб отвън бе изрисуван със стенопис от чилийския художник Игнасио Рохас. А вътре редовно събираше на митинги за солидарност с Чили. Имаше песни, танци и чилийски емпанадас (характерни банички с пълнеж от кайма, маслини и варени яйца). Идваше цялата чилийска и латиноамериканска общност в България, както и много български студенти и приятели на Чили и Латинска Америка.

Сред чилийските имигранти у нас от 1974-та бе и синът на тогавашния генерален секретар на Чилийската компартия Луис Корвалан – Алберто, млад агроном, който след преврата е бил арестуван и жестоко изтезаван на Националния стадион в Сантяго, само защото е син на баща си…

Луис Корвалан бе затворник на хунтата до 1976 г. А Алберто, който започна у нас специализация по агрономство и държеше да живее заедно с красивата си съпруга Рут (и тя изтезавана на Националния стадион) и 2-годишния им син Диегито в общежитията в Студентския град, наравно с всички други чилийски имигранти, почина у нас на 26 октомври 1975 г., едва на 28-годишна възраст, от инфаркт – следствие на онези зверствата на стадиона в Сантяго…

Погребението на Алберто се превърна в невиждана – спонтанна и масова – проява на солидарността на българския народ с народа на Чили. Беше истинска, нережисирана народна солидарност. Дойдоха автобуси с хора от цялата страна. Опашката за поклонението пред ковчега на Алберто, изложен в тогавашния Младежки дом „Лиляна Димитрова” (днес културен дом „Средец”) край парка „Владимир Заимов” се извиваше из Докторската градина и обрамчваше Софийския университет. Замисленото траурно шествие из София до Централните гробища бе отменено от тогавашната власт от чист страх – не знаеха как да реагират, не им се беше случвало да се сблъскват с такова спонтанно събрало се множество от предимно млади хора, заредено при това от висок емоционален градус…

Понеже и аз стоях тогава часове наред в онази извиваща се опашка, за да мина през „Лиляна Димитрова” и да се сбогувам с Алберто, а край мен беше пълно с още много и много млади хора, питам се къде са те сега, какво става в душите и умовете им, дали още са способни на такова съпричастие, както тогава, какво ли мислят за сегашните имигранти и световни драми…

От забравата до президентските сълзи

Почти всички „български” чилийци си тръгнаха, когато в страната им се върна демокрацията. Това съвпадна и с промените в България. Добре, че си тръгнаха, та да не чуват станалите модерни още тогава у нас приказки, колко „полезен” бил Пиночет за Чили. Защото, видите ли, осигурил „лабораторни условия” – с избити или прогонени левичари и забранени синдикати – за прилагането на онзи експеримент на „чикагските момчета” на Милтън Фридмън, който после плъзна като вирус по света с рейгъномиката и тачъризма, за да стигне и у нас като див неолиберализъм…

България задълго забрави за „своите” чилийци. Дотолкова, че първите „демократични” български посланици в Сантяго след възстановяването на дипломатическите отношения ги гонели от българското посолство, когато те искали просто да помолят за някоя българска книга или вестник, за да поддържат българския си език. Гонели ги, защото били „комунисти” – всичките, дори онези, които били социалисти като Алиенде, комуто демократичната власт в Чили вдигна паметник до „Ла Монеда”, или членове на лявото християндемократическо движение МАПУ…

После нещата станаха малко по-цивилизовани. Дойдоха по-информирани посланици, които видяха, че много от „нашите” чилийци са с авторитетнти позиции в родината си – университетски преподаватели, известни журналисти, изтъкнати творци. А един от истинските комунисти – Раул Санчес, дори стана кмет на една от общините край Сантяго. И започнаха да ги канят на приемите за Трети март в българското посолство.

Но това стана едва след като през януари 2005 г. се състоя официалното посещение в Чили на тогавашния български президент Георги Първанов. И след като той се срещна с „българските” чилийци. Признавам, имам своя принос за това. Заедно с Андрес Сааведра, един от малката останали у нас „български” чилийци, който сега работи в Почетното консулство на Чили в България, успяхме да организираме тази среща. И в късната вечер на 10 януари 2005 г. в една от залите на хотел „Мариот” в Сантяго официалната делегация начело с президента Първанов колективно се разрида, дълбоко трогната от българските песни, с които я посрещнаха стотина „наши” чилийци, дошли от най-различни кътчета на дългата над 5000 км. страна.

Чилийците пееха и също плачеха – от щастие, че България се беше сетила за тях. И ѝ благодаряха. И рецитираха свои стихове на български, посветени на втората им родина.

Не знам дали някога в историята на българските президентски посещения е имало по-вълнуваща среща.

Паметникът на Алиенде в София още не е възстановен

Първанов тогава се кле, че България няма повече да ги забравя. И че ще направи всичко възможно, за да се възстанови паметникът на Салвадор Алиенде, съществувал на едноименния булевард в София до 1991 г., а после демонтиран по нареждане на кмета Янчулев, който преименува и булеварда на „Андрей Сахаров”.

Паметникът, дело на известния български скулптор Павел Койчев, е загубен безвъзвратно – вероятно претопен заради бронза…

От 2008 г. насам инициативен комитет, в който влизат големи български интелектуалци като Любомир Левчев, Светлин Русив, Никола Инджов, Георги Константинов и много други, упорито се опитва да изтръгне от Столичния общински съвет решение за възстановяване на паметника на Алиенде. И понеже е ясно, че на бул. „Андрей Сахаров” това вече няма как да стане, сега борбата е да се издаде разрешение паметникът да бъде монтиран на стената на някогашния Чилийски клуб. Павел Койчев е готов да го възстанови по запазените си макети. Инициативният комитет е готов да събере и средства. Но СОС още ни подмята от заседание на заседание и от наредба на наредба…

Истинските български посланици

А „нашите” чилийци продължават да обичат България. Николай Младенов ги лиши от българско посолство още преди 6 години. Но те си направиха във Фейсбук група „Българско посолство в Чили” (Embajada de Bulgaria en Chile). И там продължават да предстнавляват страната ни.

Събират се и празнуват на всеки Трети март. И на всеки 24 май. После качват снимките на страницата. С български знамена. С български носии. С български песни.

Няма как да се пропусне специалният принос за това на българката Мирослава Петрова, съпруга на чилиеца Хуан Карлос Гутиерес. Това прекрасно семейство заедно със сина им Ремо и дъщеря им Аранча са един от основните двигатели на тази уникална българо-чилийска общност, която продължава да пулсира там, „на края на света”. Мирослава, която по Коледа и Нова година си беше в България за първи път от много години, е главен организатор и координатор на всички сбирки на „нашите” чилийци, на всички български празници в Сантяго.

Така е било и този Трети март – Мирослава разпраща покани и събира шумната компания в едно любимо на всички кътче в един от парковете на Сантяго. Мъжът ѝ Хуан Карлос заедно с другите приятели подготвя българо-чилийската скара. А Мира с останалите приятелки декорира мястото в бяло, зелено и червено.

Мнозина идват, облечени в ризи и блузи с български шевици, някои и в цели носии. Развяват се български знамена, пеят се български песни, ароматът на импровизирани кебапчета се смесва с уханието на чилийското „асадо” (печено)…

Там е и режисьорът Иван Цибулка, син на прочутия ни композитор на филмова музика Кирил Цибулка. Иван, който миналата година взе най-високото отличие в Чили за документално кино с филма си „Съседите на вулкана”, живее в Сантяго от 30 години с чилийската си съпруга Лили Галвес, заедно с която са учили кино в някогашната ГДР. Родената им в Берлин дъщеря Майтиа вече ги е направила баба и дядо – внучето им Кирил бе най-малкият участник в тазгодишното честване на Трети март.

А Иван Цибулка в момента чака отговор на молбата си за чилийско гражданство. Принудил се да я подаде след 30 г. живот в Чили, защото българският му паспорт е изтекъл. Тъй като вече няма наше посолство в Сантяго, за да го смени, трябва да пътува до Буенос Айрес. Обаче той предпочита да си даде парите за по-далечно пътуване – иска да види сестра си и приятелите си в България, където за последно е бил преди 20 години, за погребението на баща си. И се оказва, че за целта е по-лесно да стане чилийски гражданин, та да си вземе действителен чилийски паспорт, с който да може да пътува…

„Страната на чудесата”

Българските абсурди край нямат. Това добре го беше научил Карлос Жиро, който идва у нас едва 19-годишен, веднага след преврата. Едва-що стъпил на земята на прогресивната социалистическа България, той за малко не е арестуван на улицата от милиционери, защото… имал прекалено дълга коса. Карлос още не знае български и не проумява какво става. Разминава му се, защото младо офицерче, което успява да се разбере с него на френски (чилиецът е от френски произход, оттам и френската му фамилия), установява, че насреща си има „чилийски другар, избягал от лапите на чилийската фашистка хунта” (това беше официалното клише тогава) – и го пуска, като му се извинява за недоразумението. От извиненията Карлос най-после схваща каква е работата – и не може да повярва.

„Ти разбираш ли, военните в Чили направо стреляха по дългокосите по време на преврата, без да питат, защото се знаеше, че не може да са други, освен левичари. А аз идвам тук, в страната на победилия социализъм, и искат да ме арестуват заради косата ми! Ама как е възможно?!” – разказваше ми той по-късно.

Карлос остана в България почти до края на 80-те. Завърши психология, направи няколко специализации, ожени се за българка, май дори заведе жена си в Чили след демократизацията, но после се разделиха. Там преподаваше в няколко университета. Но не се поколеба да се върне отново в България през 2007-ма, когато негов близък приятел го повика да работи във фирмата му тук. Дойде с новата си половинка – Каролина, която му е била студентка в Чили. Опита се да получи българско гражданство. Смяташе, че ще е лесно, защото изискването беше да докаже, че е живял тук поне 10 години без прекъсване. А той беше живял повече. Доказваха го всичките му български дипломи.

Но българската държава не повярва на тези дипломи. И официално го уведоми, че в архивите не се намират доказателства за престоя му тук през 70-те и 80-те години. Нямало го е – и точка! Няма и гражданство.

Преди пак да си тръгне за Чили със своята Каролина Карлос намери точното определение за България: „Това е страната на чудесата!”

Уви, когато пристигна в Сантяго, му диагностицираха тежко заболяване, с което той геройски се бори няколко години, но накрая все пак си отиде, преди около месец…

Със „страната на чудесата” се сблъска и Рут Вускович – вдовицата на Алберто Корвалан. Също както много други роднини на жертви на хунтата тя направи постъпки пред чилийското правосъдие, за да бъде признат Алберто именно като такава жертва. Това, че смъртта му е следствие от мъченията на Националния стадион в Сантяго, е фигурирало като заключение на българската медицинска комисия за кончината му през 1975 г. Но чилийският съд изиска допълнителни медицински данни от прегледите, които са му правени периодично след пристигането му у нас в Правителствена болница. И Рут ме помоли да потърся тази документация. Беше още преди няколко години. Направих официално запитване чрез изданието, в което работех тогава. И получих официален отговор – невъзможно е да се издири тази документация. Прибрана е по складове, в кашони, не е дигитализирана, няма кой да рови, а лекарите, които са следили състоянието на Алберто, отдавна са престарели пенсионери, или дори покойници…

„Страна на чудесата”… Да се чуди човек как всички тези „български” чилийци продължават да обичат България…

Българска чубрица насън

Те обичат всъщност хората, които някога са им дали обич. Както каза на онази легендарна вече среща с делегацията на Първанов през 2005-та моята скъпа приятелка Мариана Дайслер (известна чилийска журналистка, дъщеря на големия художник Гийермо Дайслер, който дълго живя и твори в Пловдив със семейството си), „ние всички носим в сърцата си българските баби, които ни хранеха с лютеница и с компоти, и сънуваме нощем топъл български хляб с българска чубрица…”

Човешките връзки продължават да са най-здравият мост между България и Чили. Напук на пишман политици и дипломати. Няма нужда да уточнявам кое е истинското и кое ментето, нали?