Коментарите по адрес на лидера на Лейбъристката партия Джереми Корбин, призоваващи го да се оттегли заради загубата на депутатското място в Копланд за сметка на консераторите, бяха лесно предвидими, тъй като бяха предварително подготвени. От тази история можем да разберем почти всичко за политическия дневен ред на медиите, но почти нищо за истинските нужди и мотиви на хората.
Бях в Стоук и Уайтхевън, в Кумбрия, няколко дни преди вота. Momentum (б. пр. – ляво движение, възникнало след успеха на Джереми Корбин през 2015 година, което споделя неговите възгледи за развитие на Лейбъристката партия) бяха организирали прожекция на „Аз, Даниел Блейк“. Отидохме в лейбъристки клубове в неглижирани райони, стари сгради далеч от центъра. В един от клубовете ме попитаха: „Защо си дошъл тук? Никой не идва тук“.
Джо Брадли и Джорджи Робъртсън, организаторите, бяха модел за това как активистите на Лейбъристката партия би трябвало да работят: изпълнени с енергия, трудолюбиви, много ефикасни. Те бяха посрещнати топло от всички, проверяваха техниката и местата за прожекция, осигуриха място за хората, така че хората от тази общност да почувстват това като тяхно събитие и да бъдат сигурни, че ще бъдат чути. Това е начинът Лейбър да се свърже отново с хората.
Провалът на правителствата на Лейбър и най-вече на съветниците им бяха основна тема. Не е трудно да видиш пренебрежението към района около Стоук. Солиден Лейбър район, със сигурност, но какво хубаво беше сторено за тях? Доклад от 2015 година установи, че 60 000 души живеят в бедност, а 3000 домакинства разчитат на благотворителност за своята прехрана. Наличието на BNP, днес заменени от UKIP, показват как провалът на Лейбър отваря пространства за крайната десница.
Историята беше подобна в Копланд. Бяха погубени много индустрии – стоманодобивна, минна, химически завод. Без никакъв план и без идея какво ще ги замени. Лейбъристите са толкова виновни, колкото и консерваторите. Някой каза, че вотът в Копланд е бил „антиестаблишмънт“, а Лейбър са били естаблишмънтът в Копланд. Това беше вот срещу Тони Блеър, Гордън Браун и досегашните депутати Джак Кънингам и Джейми Рийд.
Макар да бяха поканени от организаторите, съответните кандидати на Лейбър (и двамата не са част от лявото крило на партията) не се появиха на мероприятията и в двата района и игнорираха срещите. С покритие от телевизията, радиото и пресата, това е меко казано странно. Може ли да е защото Momentum бяха организатори? Бяхме там да подкрепим Лейбъристката партия. Не си направиха труда дори да ни изпратят любезен отказ.
Джереми Корбин предлага босовете на компаниите да поставят лимит от 20 пъти по-висока заплата за себе си сравнение със заплатата на най-нископлатения си работник, ако искат техните фирми да бъдат допускани до обществени поръчки на правителството.
Сега нека зададем истинските въпроси. Какви са големите проблеми, пред които се изправят хората? Какво показват анализите и програмата на Лейбъристката партия? Защо партията не е популярна? Кой е виновен за разделението вътре в нея?
Проблемите са изговаряни надълго и нашироко, но рядко имат връзка с въпроса за лидерството на партията. Уязвимостта на работническата класа, която страда от несигурността на работните места, ниските заплати, фалшивата „самостоятелна заетост“, бедността, пред която са изправени мнозина, включително и такива, които работят, изоставянето на цели региони да загниват – това са последствията от пропазарните политики, изповядвани както от Консервативната партия, така и от „Новата Лейбъристка партия“ на Тони Блеър. Така наречената „гъвкавост“ за работниците е всъщност тяхната експлоатация. Обществените услуги бяха разчленени, възложени на „външни“ частни изпълнители или затворени. Забогатяха малцина, а мнозинството от обществото обедня. Основният факт е заслепяващо очевиден: годините на Тони Блеър, Гордън Браун и Питър Манделсън имаха централна роля в тази дегенерация. Поради тази причина избирателите на Лейбър гласуваха за Джереми Корбин.
Корбин и неговият министър на финансите в сянка Джон МакДонъл направиха различен анализ и предложиха различни политики. Пазарът никога няма да предостави сигурен, достоен живот за голямата част от обществото. Ако има нужда, но без печалба, то нуждата остава незадоволена. Заедно можем да планираме сигурно бъдеще, да използваме новите технологии в интерес на всички, да гарантираме на всички региони, че ще бъдат развити отново благодарение на нови индустрии. Да построим отново системата на обществени услуги и да възстановим качеството на нашия живот. Това е визия за един свят, различен от горчивия свят на разделеното и обедняващо общество, което виждаме днес около себе си.
Политиките на Корбин могат да поставят началото. На първо място – публични инвестиции в пренебрегваните райони, които да осигурят адекватно заплатени работни места; здравна система, която е адекватно финансирана; всички – от чистачите до консултантите, ще бъдат назначавани директно, а частните подизпълнителни – изхвърлени от системата; разрешававане на катастрофата, предизвикана от толкова любимата на Новата Лейбър политика PFI (буквално – „частна финансова инициатива“, политика, която налага публично-частните партньорства – б. пр.); предоставяне на общински жилища за разрешаване на кризата с бездомниците; възстановяване на публичната собственост върху транспорта, за да се сложи край на хаоса, до който доведе приватизацията. Налице е разбиране за проблемите и идеи как те да започнат да се решават. Как ще бъде платено? Като се възстанови равновесието в доходите чрез по-високо облагане на големите богатства и печалби. Бих казал също така, че икономиката се нуждае от фундаментална промяна, така че „всеки да получава всички плодове на своя труд“. Нали именно това пише на моята стара партийна книжка на Лейбъристката партия.
Иронията е, че тези политики се радват на популярност. В неотдавнашно проучване на обществото мнение, извършено от Media Reform Coalition, 58% от хората се противопоставят на частното участие в Националната здравна система. 51% подкрепят национализацията на железниците, а 45% подкрепят увеличаването на публичните разходи и повишението на данъците за най-богатите. Тогава защо не чуваме депутатите на Лейбъристката партия да прилагат партийната програма? Защо е това мълчание на елита на партията, който отказва да служи на кабинета в сянка? Отхвърлят ли те политиките, предпочитайки тези на „Новия път“ – приватизация и остеритет, или просто мълчат, за да изолират Корбин и неговите поддръжници?
На предната линия Корбин и малка група негово поддръжници се борят срещу торитата (консерваторите – б.пр.), а на заден план им се налага да се справят с мълчаливия бунт вътре в партията. Въпреки тези опити депутатите, непредставителни за членовете на партията, успяват да нанесат тежки щети. Защо медиите не ги поставят на подсъдимата скамейка? Именно те и партийната бюрокрация зад тях са онези, които бяха отхвърлени от хората.
Тяхната Лейбъристка партия, а не тази на Корбин, загуби Шотландия. Те загубиха два пъти изборите и доведоха до неумолимо свиване на влиянието на Лейбър. И въпреки това запазват своето чувство, че им се полага по право да управляват. Те толерираха или загърбиха ерозирането на държавата на благоденствието, западането на стари индустриални зони, орязването и приватизирането на публичните услуги, както и участието на страната в нелегална война, която предизвика над един милион жертви и терор и дестабилизация в Ирак и целия Близък изток. Ако Корбин бъде остранен, това означава още акорди от старата песен – минимални разлики между торита и Лейбър. Ако искаме да променим обществото, трябва първо да променим партията.
И какво прави пресата? Злоупотребата и натискът на дясното крило е толкова голяма, колкото можеше да се очаква. Но се оказа, че онези медии, наричащи се радикални, всъщност изобщо не са такива. „Гардиън“ и „Мирър“ се превърнаха в мажоретки на стария естаблишмънт на Лейбъристката партия. Статия след статия призовава Корбин да напусне. Затихнали вулкани от „Ню Лейбър“ са цитирани с радост. Заглавията са като това: „Манделсън: Работя всеки един ден, за да изгоня Корбин“. Манделсън два пъти беше принуден да подаде оставка от кабинета. Защо му давате такава гласност, освен за да добавите още децибели към „анти-Корбин“ песента?
Радиото и телевизиите подхващат тона на пресата. В доклад беше установено, че по време на кампанията за преизбиране на Корбин BBC са дали думата два пъти по-често на събеседници, които са враждебно настроени към Корбин, за сметка на негови поддръжници. Критиката е персонална и целенасочена, както онази срещу Артър Скаргил (английски синдикалист и политик, който оглавява голямата стачка срещу политиката на Тачър спрямо миньорите през 1984 – 1985 година – б. пр.). Ако са необходими доказателства за силата на Корбин, те се крият в способността му да издържи на тази атака.
На какво се дължи атаката? Защо отказващите да гласуват в неговата партия биват оправдавани, а той е държан персонално отговорен за продължителния спад на подкрепата към партията? Може ли да е заради страха, че Корбин и МакДонъл наистина мислят онова, което говорят? Ако те имаха мощно движение, което да ги подкрепя, Лейбър под тяхно ръководство може би ще започне да орязва властта на капитала, да премахва мултинационалните компании от обществените услуги, да възстановява правата на работниците и да стартира процес по създаване на по-сигурно и устойчиво общество, в което всички ние да сме съпричастни. Това е цена, за която си струва да се бориш. Това ще бъде началото, само началото на дълго пътуване.
––––––––-
Кен Лоуч е британски режисьор, популярен със своите социално ангажирани филми. Определян е от експертите като „последния мохикан на социалното кино“, което се съпротивлява на бягството от реалността, налагано от Холивуд. Последният му филм „Аз, Даниел Блейк“ му донесе поредно признание и редица награди, сред които и Златна палма от Фестивала в Кан.
About The Author
