Какво вещае „ефектът Корбин-Амон” за европейските социалисти

Една птичка пролет не прави, самоуспокояваха се откърмените по „третия път” на Тони Блеър и Герхард Шрьодер апаратчици в одеснелите социалистически партии в Европа, когато преди две години британските лейбъристи избраха за свой ръководител левичаря Джереми Корбин. Последвалият Brexit дойде дюшеш на бърчещите нос пред Корбин (който – какъв ужас! – симпатизирал на „Подемос” и „Сириза”) и те с лекота приписаха избирането му на особения вид британско полудяване.

Сега обаче и членската маса на френските социалисти извъртя подобен номер. Избра точно същия тип левичар – бореца срещу социалното неравенство Беноа Амон, за кандидат на ФСП в президентските избори напролет.

Амон, за когото „Барикада” писа подробно още при класирането му начело на първия тур във вътрешнопартийните избори, напуска през 2014-та поста си на министър на образованието, защото е несъгласен с политиката на орязвания, прилагана от днес вече бившия премиер социалист Манюел Валс с благословията на президента с рекордно нисък рейтинг и също, уви, социалист Франсоа Оланд.

Сега вотът „отдолу” ясно показа чия позиция е предпочитаната. Прокаралият наред с другото и нов антисоциален трудов закон експремиер Валс бе решително отхвърлен. А той подаде оставка от министър-председателския пост, защото беше убеден, че утвърждаването му като социалистически кандидат-президент му е в кърпа вързано. Само че не беше преценил настроенията на партийните низини. На които явно им е писнало под воалите на леви лозунги да им пробутват десни кълчения – любимия номер на цялата европейска социалдемократическа върхушка от последните десетилетия.

Ето как във фокуса на разтревожени анализатори и коментатори спешно навлезе „ефектът Корбин-Амон” и въпросът какво вещае той за европейските социалисти. Ами ако и другите станат така критични към еврокрацията като тези двамата? Ако като тях поискат разхлабване вместо затягане на колана? И започнат да се оглеждат още по-наляво за съюзници (Амон вече си хареса Жан-Люк Меланшон) вместо надясно?…

Аутсайдерите изпускат пáрата

Британско-френското левичарско дуо, впрочем, скоро може да прерасне в трио, ако след задаващите се вътрешни избори в Испанската социалистическа работническа партия там начело излезе току-що обявилият кандидатурата си за председателския пост Педро Санчес. Да, същият, който упорито отказваше да влезе в негласна широка коалиция с цел връщане на власт в Мадрид на десния Мариано Рахой. Същият, комуто заради това спретнаха вътрешен преврат в ръководството на ИСРП. Същият, който се зарече, че ще слуша само гласа на членската маса и тръгна да броди из села и паланки, за да се убеди, че там наистина са зажаднели за автентични леви послания и като не ги чуват от ИСРП, изтичат скоропостижно към „Подемос”…

Когато се правят преки вътрешнопартийни избори, резултатът очевидно е еднозначен. Друг е въпросът дали навсякъде ще ги направят. А и дори да ги направят, какво ще промени това в реалните управления на различните държави. Където такива „леви радикали” очевидно няма да бъдат допуснати. Това се повтаряше многократно още при излъчването на Корбин начело на лейбъристите – че с неговото лидерство партията трябва задълго да забрави за властта, защото банките и едрият капитал няма да го оставят да им трови живота. Сега същото се върти и покрай президентската кандидатура на Амон – че поначало сринатият (от Валс и Оланд!) рейтинг на ФСП изобщо не дава шансове на соцкандидата в националната надпревара, че той е предизвестен аутсайдер. Подобен рефрен ще звучи и в Испания – какво се пъне този Санчес, като на нови парламентарни избори там дори и не мирише, а ИСРП е с най-ниските си в демократичната история показатели…

От друга страна пък дарбата на идейните клонинги на Блеър и Шрьодер добре да усещат накъде духа вятъра и какво в посоката му им е изгодно, навява и такива едни варианти – да се изпусне малко парата на напрежението, да се оставят тези непрактични левичари да залисат масите, да влязат в такт с улицата, да уравновесят поне донякъде приказките на десните радикали… Така и така реалната власт е далече от повечето соцпартии в Европа. Защо да не се избута този мъртъв период с по-атрактивни за публиката актьори, докато дойде времето махалото да се върне обратно и пак да изтласка напред предвидимите…

Глъчката от сегашните изпълнения на Доналд Тръмп в САЩ отеква доста шумно в соццентралите отсам океана. Но няма как да заглуши промъкналото се дори в тях шушукане, че май е било късогледо от страна на побратимите демократи около Хилари Клинтън да пускат партийния валяк срещу „радикала” Бърни Сандърс, вместо да пуснат самия Бърни срещу Тръмп.

Мисията на Шулц

На целия този фон бухналата мода на лявото говорене страстно бе прегърната дори и лично от шефа на ПЕС Сергей Станишев. Къде да ходи, след като буксирът му Мартин Шулц заряза Европейския парламент и мигрира от Брюксел към своя Берлин с алибито, че ще е кандидатът на ГСДП за канцлер в германските избори. Естествено, Шулц изобщо не е от компанията на Корбин-Амон. С дългата си еврократска кариера той е доста далеч не само от редовия германски избирател, изкушен вече и от алтернативни формации, но и от собствените си съпартийци в ГСДП, склонни да разсъждават за предизборни съюзи с „Левицата” и Зелените. Мисията на Шулц очевидно е да запази сегашното статукво и да продължи съществуващата широка коалиция с християндемократите на Ангела Меркел, като удържи сладкия пост на вицеканцлер и външен министър, овакантен от засилилия се към президентството Франк-Валтер Щайнмайер.

Станишев няма накъде да мигрира. Не му остава нищо друго, освен да пуска на сайта на ПЕС колко много се радва не само за номинацията на Шулц като кандидат-канцлер, но и за номинацията на Амон като кандидат-президент. И да говори все по-социално, все по-ляво. Добре, че в Брюксел няма кой да му задава неудобни въпроси за „плоския“ данък, който въведе в България като премиер навремето.

Впрочем, когато през 2012-та интервюирах Шулц в София и го попитах какво мисли за това действие на приятеля си Станишев, той ми отговори: „И други тук ме питаха за плоския данък. Вижте, аз не съм в България, за да оценявам работата нито на сегашното ви, нито на предишните ви правителства. Аз съм европейски политик”.

Каквото и да значеше това, извън очевидното измъкване, Шулц вече ще е предимно германски политик – да му мислят германците. А Станишев очевидно все по-старателно ще се нагажда към новите реалности и настроения на европейските „низини”, за да си укрепи „върховното” положение.

От опозиционер до балансьор

Корбин сигурно се е изял от завист към революционния станишевски плам, когато е чул речта му в Европарламента на 18 януари т.г. след избора на нов титуляр на мястото на патриотично ориентиралия се бивш председател на ЕП Шулц. Председателят на ПЕС изригва срещу сформиралата се коалиция между Европейската народна партия, либералите и консерваторите, успели да наложат за нов председател своя общ кандидат Антонио Таняни. Подкрепяният от социалистите и другите леви Джани Питела събира по-малко гласове.

Та именно срещу това „прекрояване” на ЕП скача Станишев и провъзгласява, че социалистите „преминават в опозиция” в Европарламента. Ето как се гневи: „Формирането на този нов консервативен блок в ЕП бетонира статуквото. С това контролът върху трите основни институции на ЕС – парламента, Комисията и Съвета, отива в ръцете на ЕНП. Очевидно отпадат и последните скрупули на десните и те напълно ще обърнат гръб на социалната справедливост, равенството и гражданските права и ще се съсредоточат още по-маниакално в своята политика на строги ограничения”.

Все пак веднага идва и светлият лъч: „Ние, европейските социалисти, ще се изправим срещу тази нова коалиция. Няма да позволим никакви компромиси с правата и свободите на хората. Ще се борим още по-упорито за Социална Европа. Прогресивната ни визия ще продължи да звучи в ЕП, предоставяйки ясна алтернатива на десните, неолибералите и национал-популистите”.

Опозиция, алтернатива, никакви компромиси… Но само за 10 дни. Толкова минават от тази реч до интервюто със Станишев, което Ройтерс пуска на 29 януари. В него няма и помен от революционен тон. Поводът за кротките забележки на шефа на ПЕС вече е друг, макар пак да става дума за постове. Този път спорът е кой да заеме мястото на сегашния председател на Европейския съвет Доналд Туск, което може и да се оваканти през май, ако Туск дотогава продължи да си мълчи относно евентуален втори свой мандат. Станишев настойчиво иска това място за ПЕС. (Или за себе си?…) Сделка на баланси. Танто за кукуригу. След като ЕНП е взела председателския пост в ЕП, който досега се е заемал от социалдемократа Шулц, защо пък ПЕС да не вземе поста на Туск, който е от ЕНП…

Тук няма притеснения от „бетониране на статуквото”. Няма високопарни фрази за свобода, братство и равенство. Има трезво смятане и пазарене: „Не е логично една политическа партия, която имаше по-малко от една трета от гласовете на изборите за Европейски парламент, да заема три от трите ключови позиции в европейските институции… Определено е необходим разговор за издигане на кандидат на левицата на поста председател на Европейския съвет. Ще инициирам такъв дебат по време на срещата на лидерите социалисти, която ще се проведе (…) в Малта, точно преди срещата на върха на ЕС на 3 февруари… Не става дума за личността. Важен е балансът“.

Да, балансът, по който досегашната коалиция между ПЕС, ЕНП и либералите разпределяше постовете из институциите след европейските избори през 2014-та.

И какво, ако сега ЕНП откликне на офертата да се върне пак към този баланс, ако ПЕС получи поста на Туск? Ще се забравят ли тогава фразите за опозиция и алтернатива така, както се забрави и плоският данък? Или все пак ще продължат да се подгряват отвреме-навреме, колкото да се залисват увлечените по „ефекта Корбин-Амон“?