Румен Радев официално е новият президент на България. Процедурата по встъпването му в длъжност, която започна още след клетвата пред Народното събрание преди дни, беше завършена с официална церемония в Президентството и предаване на властта от Росен Плевнелиев. Президентът Радев беше посрещнат от президента Плевнелиев на парадния вход, двамата се снимаха в Гербова зала, заедно с вицепрезидентите Йотова и Попова, проведоха последни срещи помежду си, а след това новият президент изпрати стария, отново през парадния вход.
Радев и Плевнелиев бяха подкрепени от различни политически сили, а вероятно голяма част от успеха на новият президент се дължи и на политиките и действията на стария. Радев даде заявка да води различна политика – най-вече във външнополитически, но също така и във вътрешен план. Все още обаче е невъзможно да бъде направено сравнение между двамата в качеството им на държавни глави. Поради тази причина в „Барикада“ ви предлагаме паралел между единственото им сравнимо действие до този момент – встъпителните речи при клетвата в Народното събрание.
Наред с многото прилики в речите, отнасящи се до задължителните послания и обещания за „приемственост“, „обединение на нацията“ и работа в „полза на благото на народа“, както и в отношението към ключовото значение на съдебната система и необходимостта от реформи в тази сфера, в речите на Плевнелиев и Радев имаше и някои сериозни разлики.
„Получих доверието на хората с ангажимента да бъда прагматичният президент на модерна България“, заяви в началото на своята реч Росен Плевнелиев. За разлика от него, Радев беше решил да не си слага подобни етикети. Той благодари за доверието да бъде „президент на държава с тринадесет века история и държавен глава на многолик народ, в който от столетия съжителстват етноси и религии, но отказват да се смирят политическите страсти“.
Речта на Румен Радев се отличи с доста критичен тон към времената на прехода, наречен от него „пустиня“. От словата на Плевнелиев като цяло лъхаше доста повече оптимизъм, но и при двамата не липсваше акцент върху тежката икономическа ситуация – както преди пет години, така и днес, което само по себе си е показателно за развитието на държавата през тези период.
„Въпреки макроикономическите успехи България остава най-бедната страна в Европейския съюз. Заплатите са ниски, много българи, особено пенсионерите и хората в селските райони на България, живеят в бедност. Трите най-изостанали региона на България са най-изостанали и в Европа. С две думи: България не е в средата, а е на дъното в много европейски класации. Това трябва да се промени!“, настояваше преди пет години Плевнелиев.
„Липсата на справедливост е друг структурен проблем на българското общество. Тя е навред: в драматичната пропаст между бедни и богати, в контраста между столицата и селата, в окаяното състояние на българския Северозапад, в чувството за социална обреченост, в безнаказаната корупция и злоупотребата с власт. Несправедливостта е сред основните мотиви за емиграция“, заяви преди дни Румен Радев.
Още с встъпителната си реч преди пет години, Росен Плевнелиев лансира визията си „България 2020“, и обяви, че „днес България има нужда не просто от мечта, а от програма, която се приема от обществото и политическите сили“. Мнозина критикуваха Румен Радев, че в своята реч е навлязъл във води, чужди за президентската институция и е заложил приоритети, изпълнението на които не зависят от президента. Речта му беше наречена „премиерска, а не президентска“. Но в този смисъл речта на Плевнелиев беше далеч по-конкретна:
„Сега доходът на българския гражданин е едва 43% от средния за Европейския съюз. През 2020г. е не по-малко от 60%. Сега сме на 74-то място по конкурентоспособност в света. През 2020г. сме в топ 50. Сега българската икономика е пет пъти по-енергоемка от средната за ЕС. През 2020г. сме стопили тази разлика до два пъти. Сега производителността на един български работник е едва 42% от средното за Европейския съюз. През 2020г. производителността достига 60%. Сега България изнася зърно. През 2020г. изнася основно готови храни. Сега Българските държавни железници са във фалит. През 2020г. високоскоростни влакове превозват хора и стоки от Азия през България към Европа с 200км/ч. Сега академичната и научна общност трудно покрива издръжката си и младите учени напускат страната ни. През 2020г. учените са мотивирани и работят заедно с бизнеса по иновационни проекти. (…) Сега почти няма българин, който да е доволен от системата на здравеопазване. През 2020г. спешната помощ стига за броени минути до всяка точка на България, а благодарение на въведената електронна здравна карта, лекарите взимат бързи и адекватни решения. Корупцията и източването на здравната каса са станали невъзможни. Сега два милиона и седемстотин хиляди от българските граждани живеят в енергийно неефективни панелки. През 2020г. поне половината от тях живеят в обновени квартали, сметките за енергийните разходи са паднали двойно, а стойността на жилищата им се е удвоила.“
Поради факта, че заложеният от Плевнелиев срок все още не е приключил, а и той се отказа дори от битка за втори мандат, ще спестим анализа на постигнатите до тук конкретни резултати. Румен Радев не се ангажира с подобна конкретика на своите цели (за което също получи критики), а заложи най-вече на оценка на (не)свършеното до тук.
„Икономическите реформи, макар и болезнени, доведоха до преминаване от планова в пазарна икономика. България постигна важни стратегически цели: членството в Европейския съюз и НАТО. От панорамен поглед страната е изпълнила програмата на историческия преход. Но панорамният поглед е привилегия на политиците и инструмент на анализаторите. Погледът на обикновения гражданин вижда друго. Свикнахме да гласуваме, ала мнозина днес не виждат смисъл да го правят. Примирихме се с изборните злоупотреби. Имаме многопартийна система, но партиите са повече от идеите за България. Появиха се бизнес-партии, лабораторни политически проекти, чуждопоклоннически формации. Партийната генетика в зората на прехода изглеждаше по-автентична от днешната политическа ГМО-кухня. А отчуждението на гражданите от политическата класа е благодатна почва за популизма. Ерозията на българската демокрация е ескалиращ проблем.“
Една от основните разлики в двете встъпителни речи беше отношението към властващата философия за винаги справедливата роля и същност на пазара. „Няма „пряк път към богатството„. Богатството се изработва. Пенсиите и доходите също. Политиците не създават пари, създава ги икономиката. За да я подпомогнем, ние сме длъжни да създадем предпоставки за заетост, за привличане на качествени инвестиции, за премахване на излишната административна тежест за бизнеса и за създаване на добре работещи институции“, категоричен беше Плевнелиев.
Той застана плътно и зад „налагането на строга бюджетна дисциплина“ – т.нар. „остеритет“. Плевнелиев не пропусна да похвали тогавашното първо правителство на Бойко Борисов, че следва стриктно тази политика: „С последователната си политика на икономии то удържа бюджетния дефицит през последните три трудни години и запази равнище на инфлация под средното за Европейския съюз. Благодарение на усилията на няколко правителства, България стана символ на фискална дисциплина и ред.“
Речта на Румен Радев имаше различна насоченост: „Преходът е тежко изпитание за българите. Но в пустинята на прехода не бива да изоставяме по-немощните и най-бедните. Сред тях са хората с увреждания и пенсионерите. Икономическата логика, според която слабите хора са в тежест на обществото, трябва да отстъпи пред разбирането, че тъкмо слабите поддържат будна нашата човечност. Общество, което загърбва солидарността, се обрича на духовен фалит“.
Плевнелиев демонстрира безпрекословната си вяра в свободните пазари и поставянето на печалбата на пиедестал и що се отнася до някои ключови сектори и елементи от обществените взаимоотношения, като науката и образованието. „Имаме постижения в науката и иновациите – време е да започнем да печелим от тях. Важно е бизнесът, академичната общност и държавата да се обединят около целенасочена програма за иновации в приоритетните области на икономиката. (…) Трябва да окуражим реформите в българското образование. Образованието е мост към бъдещето. Посоката е за изграждане на специалисти, адекватни на нуждите на икономиката, с помощта на които България ще посрещне предизвикателствата на бъдещето. В българската енергийна политика е нужен прагматичен подход, основан на енергийна ефективност, независимост и либерализация. Даваме ли си сметка как се прави бизнес в България: гишета, тромави процедури, субективизъм. Това е голяма тежест, както за нашите предприятия, така и за чуждестранните инвеститори.“
Макар и също да не пропусна да отбележи, че „административните тежести спъват бизнеса“, който се нуждае от „ограничена, но действена регулация“, Румен Радев обаче се противопостави на идеологията, според която пазарът е винаги справедлив, независимо в коя сфера на нашия живот. „Българската икономика изглежда устойчива. Данъците са ниски, растежът е налице, макар и далеч от необходимия, за да наваксаме общото си изоставане. Но и тук погледът на обикновения гражданин вижда друго. Десетки хиляди българи са на гурбет, за да изхранват семействата си. Липсата на действена регионална политика води до икономическа и социална некроза на обширни региони. В много села се завърна вересията. (…) Сянката на несправедливостта лежи и върху двете най-важни социални системи: здравеопазването и образованието. Проведените реформи не създадоха работещи механизми. Шансовете на дете от големия град са несравними с тези на негов връстник от село без училище и без доктор. В здравеопазването отчитаме все повече отделяни средства. Но обикновеният пациент често се сблъсква с доплащане, чакане и некачествени здравни услуги. Българските лекари масово емигрират. Системата се нуждае от строг контрол, по-малко бюрокрация, професионален морал, който да върне доверието на пациентите и мотивация, която да отвори перспектива за лекарите и медицинските сестри тук, в България“.
Докато по отношение на образованието Плевнелиев говори за „изграждане на специалисти, адекватни на нуждите на икономиката“, то тонът на Румен Радев беше по-различен: „Образованието би трябвало да съдейства за равния старт на българските деца, независимо от материалното състояние на семействата. Уви, тук също обикновеният българин се сблъсква с формален учебен процес и доплащане. Резултатите са ранно отпадане и функционална неграмотност“.
Най-сериозно различните възгледи в това отношение пролича в отношението към науката. „Внушението, че единствен пазарът трябва да определя нейното финансиране, е плод на невежество. Собствената научна експертиза е елемент от националния суверенитет, без който поставяме страната в зависимост. Ред научни занимания нямат непосредствена пазарна проекция, но са жизненоважни за обществото. Длъжни сме да съхраним и развием научния потенциал на Балгария чрез стимулиране на работните връзки между студенти и учени и адекватно финансиране на научните програми.“
На хартия речите на двамата не носеха особено различни възгледи по отношение на Европейския съюз и НАТО – и двамата твърдо потвърдиха геополитическата ориентация на страната ни. „Външната политика на България трябва да дава гаранции за сигурността на страната. Ключов фактор за това е и ще продължава да бъде пълноценното участие на България в НАТО. Сигурността на всеки български гражданин зависи от активните ни усилия, солидарно с другите съюзници, да изграждаме отбранителните способности на пакта. Ние трябва да имаме активна роля в изпълнение на съюзническите си ангажименти“, каза Плевнелиев. Но действията му в следващите пет години и често истеричните му речи по външнополитически въпроси станаха една от причините президентските избори през 2016-та година да бъдат спечелени от кандидат, който заложи на по-балансирани послания.
„Очевидна е кризата между ЕС и НАТО от една страна и Русия от друга. Засилването на конфронтацията не е път за нейното решаване. Студената война е печален опит от миналото. В този контекст смятам, че ролята на държавния глава не е да екзалтира тревогите и да посочва враг, а да способства за разрешаването на кризата с механизмите на съюзите, в които членуваме. (…) Като върховен главнокомандващ ще работя за изграждане на въоръжени сили, способни не само да участват достойно в колективната отбрана на НАТО, но и да гарантират суверенитета, независимостта и териториалната цялост на страната.“
„Когато погледна назад във времето, България се промени много в последните 20 години, и то за добро. Стартирахме от тоталния крах и икономически фалит на тоталитарния режим. С много търпение, упоритост, с грешки, но и с много труд постигнахме немалко. Сега трябва да надградим. Да построим модерна България – с авторитет и достойнство, с национално самочувствие. България като регионална сила и уважаван партньор. България като двигател на прогреса. България с репутация на качествен производител, на уютно място за живеене, на добър съсед и надежден партньор. България, абонирана за успеха през 21 век“, завърши своята реч Плевнелиев.
„От прекалена употреба думите се обезценяват. Моето кредо е: малко думи, но резултатни действия. Убеден съм, че няма да решим проблемите с бодряшка декламация, а с точни диагнози и конкретни мерки. У нас все още има политици, които водят битки с миналото – близкото и далечното. Тези битки раждат фалшиви герои. Бизнесът с миналото е част от безпътицата. Фатализмът е друга наша слабост. Но нека не забравяме, че България е оцеляла тринадесет века на исторически и географски кръстопът. Какво по-убедително доказателство, че апатията не е наш вроден порок? Тя е слабост, с която ще се преборим. Вярвам, че да си българин не е участ, да си българин е чест. Убеден съм, че с талантът на нацията, с ясна визия, с разумни реформи и с общи усилия ще изградим по-справедливо общество и ще превърнем България в модерна, динамична, благоденстваща държава, в която свободни и достойни граждани сбъдват мечтите си“, каза Румен Радев в края на своята реч пред парламента.
About The Author
