От дълго време насам ни разказват една утешителна история за отношенията между богатите и бедните държави. В нея се твърди, че развитие държави от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР) щедро отделят от богатството си за бедните страни в глобалния юг, за да им помогнат да изкоренят бедността и да се изкачат по стълбата на развитието. Да, по време на колониализма западните сили наистина са се обогатявали от ресурсите и робския труд в колониите си – но това е останало в миналото. В днешно време те дават по 125 млрд. долара помощи всяка година – солидно доказателство за тяхното милосърдие и добра воля.
Тази история е толкова широко пропагандирана от благотворителната индустрия и правителствата на богатите държави, че я приемаме без съмнение. Но може би нещата не са толкова прости, колкото изглеждат.
Базираната в САЩ организация Global Financial Integrity (GFI) и Центърът за приложни изследвания към Норвежкия институт по икономика наскоро публикуваха някои впечатляващи данни. Те съпоставят всички финансови ресурси, които биват прехвърляни между богатите и бедни държави всяка година – не само помощите, чуждестранните инвестиции и търговския обемен, но други видове трансфери като отмяна на дългове, паричните преводи от гурбетчии към родните им страни, както и нерегистрирано изтичане на капитали. Може да се каже, че това е най-всеобхватната оценка на тези трансфери, правена досега.
Изследването разкрива, че паричния поток от богатите към бедните страни бледнее в сравнение с потока в обратната посока. През 2012 г. – последната, обхваната от доклада – развиващите държави са получили общо 1.3 трлн. долара в помощи, инвестиции и други приходи от чужбина. Същевременно от техните икономики са излезли 3.3 трлн. долара. С други думи развиващите се страни са пратили към други части на света 2 трлн. долара повече, отколкото са получили. Ако се погледне целия период след 1980 г., нетното изтичане на капитали от тези страни достига внушителните 16.3 трлн. долара. Това означава, че за последните няколко десетилетия от глобалния бедняшки юг са били източни средства, сравними с брутния вътрешен продукт на най-голямата световна икономика САЩ.
Това означава още, че обичайният наратив за развитието представя нещата наопаки. Помощта на практика тече в обратна посока. Богатите страни не помагат за развитието на бедните – напротив, бедните развиват богатите.
От какво се състои това огромно изтичане на капитал? Една част идва от изплащането на дългове. След 1980 г. развиващите държави са направили лихвени плащания на стойност 4.2 трлн. долара. Директен трансфер в брой към големите банки в Ню Йорк и Лондон, засенчващ обема на помощите, които бедните държави са получили за същия период. Друг голям фактор са приходите, които чужденците получават от инвестициите си в развиващите се държави и прехвърлят в родните си страни. Помислете само за печалбите, които BP прибира от петролните залежи на Нигерия, или на Anglo-American от златните мини на ЮАР.
Най-големият фактор обаче е нерегистрираното и в повечето случаи незаконно изтичане на капитали. GFI изчислява, че през разглеждания период развиващите се държави са изгубили общо 13.4 трлн. долара поради неупоменато изтичане на капитали.
Голямата част от тези трансфери се осъществяват чрез системата на международна търговия. Най-просто казано корпорациите – както чуждестранни, така и местни – отчитат фалшиви стойности на своите търговски фактури, за да могат да прехвърлят пари от развиващите се държави директно към офшорни зони или страни с големи данъчни облекчения. Обикновено целта на този тип операции е да бъде избегнато данъчно облагане, но понякога тези практики служат за пране на пари или заобикаляне на мерки за капиталов контрол. Само през 2012 г. развиващите се държави са изгубили 700 млрд. долара чрез такива търговски фалшификации, което надвишава петкратно получените помощи.
Транснационалните компании също крадат пари от развиващите се страни чрез незаконно прехвърляне на печалби между своите подразделения. За тази цел се използват фактури с фалшиви стойности за сделки между отделните звена на компаниите. Например – подразделение на корпорация в Нигерия може да избегне местните данъци, като прехвърли пари в друго подразделение, базирано в британските Вирджински острови, където реалната данъчна ставка е нулева и отклонените капитали не могат да бъдат проследени. Този тип измами не са включени в оценките на GFI за изтичането на капитали, тъй като е много трудно да бъдат проследени. Анализаторите изчисляват, че те вероятно са на стойност още 700 млрд. долара годишно.
Тези цифри покриват само кражбите чрез измами с търговията със стоки. Ако се добавят същите практики при търговията с услуги, общият обем на изтичането на ресурси от бедните държави достига около 3 трлн. долара годишно. Това е 24 пъти повече от бюджета за помощи за развиващите се страни. Това изтичане на капитали лишава бедните държави от важен източник на приходи и финансиране за развитие. Докладът на GFI констатира, че все по-голямото изтичане на капитали е довело до забавяне на темповете на икономически растеж в развиващите се държави и е директно отговорно за спада на жизнения стандарт.
Къде трябва да се търси вината за това бедствие? Тъй като незаконното изтегляне на капитали представлява голяма част от проблема, би било подходящо да се започне от него. Компаниите, които декларират лъжи в търговските си фактури, очевидно имат вина – но защо толкова лесно им се разминава? В миналото митническите власти биха спрели всяка съмнителна транзакция, което правеше такъв тип измами почти невъзможни. Според Световната търговска организация обаче това прави търговията неефективна. След 1994 г. митническите власти на страните, членуващи в СТО, са задължени да приемат номиналната стойност на фактурите, освен при много подозрителни обстоятелства. Това затруднява блокирането на незаконно изтичане на капитали.
Същевременно незаконното пренасочване на капитали не би било възможно без данъчните убежища. При тях не е трудно да бъдат установени виновниците – по света има над 60 такива убежища, голямата част от които са под контрола на няколко западни държави. В Европейския съюз има такива локации като Люксембург и Белгия, в САЩ щати като Делауеър или пък остров Манхатън също служат за данъчни убежища. Но най-голямата мрежа от данъчни убежища и офшорни зони е центрирана около Лондонското Сити, благодарение на контрола върху потайни юрисдикции като британските отвъдморски територии. С други думи – точно някои от страните, които толкова обичат да натрапват на общественото внимание своята благотворителност, същевременно създават възможността за огромно ограбване на развиващите се държави.
Наративът за щедрата помощ на развитите държави започва да изглежда наивен, като се вземат предвид изтичането на капитали в обратна посока. Става очевидно, че помощите не служат за друго, освен да маскират неравномерното разпределение на ресурси по света. Благодарение на тях тези, които вземат, изглеждат като даващи. Това им позволява да заемат високоморална поза, като същевременно пречи на тези, които наистина се вълнуват от бедността, да разберат как реално работи системата.
Бедните страни не се нуждаят от подаяния. Те имат нужда от справедливост. Справедливост, която в крайна сметка не е толкова трудна за постигане. Бихме могли да опростим прекомерните дългове на бедните държави и това ще освободи парични средства, които те биха могли да инвестират в развитие вместо в лихви по стари заеми. Бихме могли да закрием офшорните зони, както и да наложим глоби за банкери и счетоводители, които помагат за незаконното изтичане на капитали. Бихме могли да наложим глобална минимална данъчна ставка върху корпоративните печалби, чрез което да се елиминират стимулите за корпорациите да местят тайно парите си по света.
Знаем как да решим проблема. Но това би било в противоречие с интересните на мощни банки и корпорации, които извличат значителни материални облаги от съществуващата система. Въпросът е имаме ли смелостта да го направим?
About The Author
