Рикардо де Керол, в. „Ел Паис”
С кончината на Зигмунт Бауман заглъхва един от най-критичните към съвременното индивидуалистично и безпощадно общество гласове. То беше наречено от Бауман „течна модерност”, защото в нея вече нищо не е солидно и стабилно. Не е солидна и стабилна държавата-нация, нито семейството, нито работата, нито обвързването с една или друга общност. Той писа, че днес „нашите договорки са временни, преходни, валидни само до следващото обновяване”. Гласът му звучеше мъдро и просветено до последния ден на неговия 91-годишен живот. Пишеше по една, две, дори по три книги на година, сам или в съавторство с други мислители. Изказваше се на конференции и даваше интервюта на журналисти, които трябваше много внимателно да подбират въпросите си, защото отговорите отнемаха много минути и приличаха на лекции. Те да, бяха солидни.
Говореше бавно, защото полираше всяко от своите изречения, прокарваше нишки от идеи, които можеха да родят още книги в неговата плодовита кариера. Понякога думите му се изстръгваха сякаш насила, често с паузи, които използваше, за да пуши лулата си.
Социологът и философът от полски произход (роден е в Познан през 1925 г.) почина на 8 януари т.г. в дома си в Лийдс, сред семейството си. За това от името на близките му извести неговата сътрудничка Александра Каниа. През дългия си живот той преживя ужасите на ХХ век – войната, преследването, чистките, изгнанието, но всичко това не го направи конформист спрямо онова, което дойде после.
В течение на повече от половин век той бе един от най-влиятелните изследователи на социалната и политическата реалност, бе бич за доминиращата повърхностност в обществения дебат, бе свиреп критик на либералния балон, който надуха Рейгън и Тачър през 80-те и който се пукна 30 години по-късно. Обрисува проницателно дисхармонията между днешния гражданин и света, неспособен да му предложи сигурност, за която да се хване. Говореше за „прекариата” като за нов пролетариат с тази разлика, че новия субект няма класово съзнание.
Бауман беше фигура, изключително уважавана от движенията на възмутените през новия век (от испанското 15-М до „Окупирай Уолстрийт”). Той разбираше техните мотиви и се интересуваше от опита им, но в същото време отбелязваше слабостите им и противоречията, убеден, че е по-лесно обединението за един протест, отколкото за едно предложение. Не вярваше в „активизма от канапето” – онзи, който иска да промени света само с едно кликване. Отчиташе цялата условност на влиянието, трупано чрез социалните мрежи, защото смяташе, че истинският диалог може да се осъществи само при обмен на мнения с мислещите различно от теб, а не в „зоните на комфорт”, където сърфистите комуникират само с такива, които мислят също като тях.
Житейската му траектория беше гаранцията за неговия интелектуален авторитет. Едва 13-годишен е, когато еврейското му семейство, което не е религиозно, бяха от нацисткото нашествие в Полша през 1939 г. и търси убежище в СССР. Младият Зигмунт се включва по-късно в полската дивизия в рамките на Червената армия. Това му носи медал през 1945 г.
След войната се връща във Варшава и се жени за Янина Левинсон, оцеляла във Варшавското гето, писателка и негова другарка до смъртта ѝ през 2009 г. Той съвместява военната си кариера с университетско образование, членува в комунистическата партия.
Разочарованието идва, когато отново попада в позицията на мишена на антисемитизма по време на чистките, отприщени в Полша през 1968 г. след серия протести на студенти и на артистични групи срещу цензурата на режима. Нещата са подсилени и от международния фон – през 1967-ма се разиграва арабско-израелската Седемдневна война.
Така през 1968-ма Бауман за втори път е принуден да напусне родината си. Установява се отначало в Тел Авив, а от 1972 г. е в университета в Лийдс, Англия, който не напуска повече никога – освен при пътуванията си по света, при които разяснява своите концепци.
Когато пристига в Лийдс, Бауман вече е авторитет в областта на социологията. По-късно се превръща в истинска знаменитост в своята сфера – това става с излизането през 2000 г. на книгата му „Течната модерност”. Това е същата година, в която той наблюдава раждането в Сиатъл на движението срещу глобализацията.
Противопоставя се на термина „постмодерност”, защото смята, че липсва историческа перспектива, за да се смята за приключила модерността. Бауман е убеден: „Това една приватизирана версия на модерността”. Според него в съвременната публична сфера „няма друга субстанция, освен един сценарий, в който се изповядват и демонстрират частни тревоги”. Той предупреждава да се внимава с „общностите-закачалки”, където всеки закача и откача нещо. Обявява край на „ерата на взаимната обвързаност” и сочи, че „вече няма лидери, а съветници”. Обобщава: „Когато вярванията, ценностите и стиловете се приватизират (…), местата, предлагани за живеене, заприличват повече на хотел, отколкото на домашно огнище”.
Развива тези възгледи в десетки книги. В някои от най-новите (като например „Състояние на криза или дали богатството на малцина облагодетелства всички”) се взира в загубилите от кризата, която той разглежда не като пропадане, а като нов сценарий. В последния си публикуван труд „Чуждите чукат на вратата” разглежда бежанската криза, проявявайки разбиране към тревожността, която тя провокира сред населението, но и отхвърляйки оградите и стените. Ученият така се връща отново към една от темите, които най-много го тревожат – отхвърлянето на другия, страха от различния. Проблем, с който се е сблъсквал вече в ранните си години във Варшава покрай антисемитизма.
Със своята слаба фигура, с рошавите си бели коси и с лулата между устните си, Бауман позира преди година за снимки по улиците на Бургос, държейки се почти като рок-звезда. Може би беше песимист, но никога не е бил мърморко. Просто не искаше да пише, за да ни доставя удоволствие. А за да ни разтърсва.
Подборка на „Ел Паис” на някои от запомнящите се фрази на Зигмунт Бауман:
„Социалните мрежи са измама”.
„Старата свещена граница между работното време и личното време изчезна. Вече сме непрекъснато на линия, винаги на работното си място”.
„Всичко е по-лесно във виртуалния живот, но загубихме изкуството на социалните отношения и на приятелството”.
„Забравихме любовта, приятелството, чувствата, добре свършената работа. Консумират се и се купуват само морални успокоителни, които да тушират етичните ти скрупули”.
„Движението 15-М е емоционално, липсва му размисъл”.
„Няма как приятелски кръгове или съседски общности да те приемат ей така, но да станеш член на група във Фейсбук е много лесно. Можеш да се сдобиеш с над 500 контакта без да мърдаш от къщи, натискаш един бутон – и готово”.
„Беше катастрофа средната класа да се свлече до прекариат. Конфликтът вече не е между класите, а между всеки един и обществото”.
„Неравенствата винаги са съществували, но вече от векове се разпростира вярването, че образованието е способно да възстанови равенството на възможностите. Днес 51% от завършилите университети младежи са безработни, а при онези, които имат работа, тя е значително под квалификацията им. Големите промени в историята никога не идват от най-бедните, а от фрустрираните хора с големи очаквания, които така и не се осъществяват”.
Превод: Къдринка Къдринова
About The Author
