Това е третото ми интервю с Алейда Гевара – най-голямото от живите деца на латиноамериканската легенда Ернесто Че Гевара. Сега се видяхме с нея в Стокхолм, на ХVII Европейска среща за солидарност с Куба. Тя бе почетен гост.
За първи път се срещнах с Алейда и със сестра ѝ Селия в София през 1985-та. Те бяха тогава поканени от ЦК на ДКМС, а аз ги интервюирах за в. „Народна младеж”, където работех. Млади и весели, почти връстнички, лесно и бързо се сприятелихме, а фотографът Николай Чечкин увековечи тройната ни прегръдка. След разговора ни момичетата бързаха за Перник, където щяха да бъдат посрещнати от младежката бригада „Че Гевара”, изпълняваща още една норма – за баща им…
За втори път съдбата ни събра с Алейда на XIV световен фестивал на младежта и студентите в Хавана през 1997-ма. Слушах Алейда и брат ѝ Камило да говорят на една среща с делегати на фестивала в тамошния Дворец на конгресите. Имах телефона на Алейда и ѝ се обадих след това с предложение пак да я интервюирам. Но на фестивала имаше 20 000 участници и поне една трета от тях бяха журналисти, които мечтаеха за същото. Тя просто нямаше време, а и не съм сигурна дали си спомни софийското ни приятелство от 1985-та…
Е, спомни си го през 2010-та, когато отново дойде в София – за участие в XV Европейска среща за солидарност с Куба. Тогава седнахме да разговаряме на спокойствие в кубинското посолство, направихме дълго интервю за списание „Тема”, чийто зам.-главен редактор бях, а с нас се снима вече и една от моите две пораснали дъщери. Оказа се, че и Алейда има две дъщери, почти на същата възраст като моите…
И ето ни сега – на четвърта среща помежду ни и на трето интервю, в шведската столица Стокхолм, в късната есен на 2016-та, между две заседания на XVII Европейска среща за солидарност с Куба, в шумния коридор на скромния шведски културен дом, приютил форума.
Външно Алейда доста се е променила от първата ни среща, но характерът и усмивката ѝ са същите, говори все тъй емоционално, както и когато беше на 25.
Тя е родена през 1960-та. Носи името на майка си – съратничката на Че от кубинската партизанска война Алейда Марч, която става негова втора съпруга и му ражда четири деца. След малката Алейда идват Камило (1962), Селия (1963) и Ернесто (1965).
Че е имал и дъщеря от предишния си брак със 7 години по-голямата от него перуанка Илда Гадеа, с която се запознава по време на гватемалската революция през 1954 г. След като САЩ свалят с интервенция правителството на гватемалския демократ Хакобо Арбенс, посмял да национализира собствеността на „Юнайтед фрут къмпани”, Ернесто и Илда емигрират в Мексико, където се женят. Там през 1956 г. се ражда дъщеря им Илда. В края на същата година Ернесто Гевара заминава с кубинските си приятели да вдига революция на техния остров и се сдобива с партизанския прякор Че (често използвано от аржентинците междуметие), а двете Илди остават в Мексико.
Събират се отново в Хавана през 1959-та, след победата на революцията. Перуанката се установява да живее в Куба, но с Че се развеждат и той се жени за кубинката. Малката Илда расте край него заедно с другите му деца. Тя е най-голямата сред тях и най-добре разбира какво става, когато Че е убит през 1967 г. в Боливия… В прощалното си писмо, адресирано до петте му деца, легендарният команданте им завещава: „Бъдете способни да чувствате остро всяка несправедливост, където и по света да е извършена”.
Порасналата Илда се омъжва за мексиканец и ражда две момчета, но умира от рак през 1995 г. Тогава е на 39 години – на същата възраст, на която е загинал и баща ѝ…
Децата на Че остават четири и най-голямата от тях е Алейда, която продължава лекарската професия на баща си – педиатър е. По-малката сестра Селия е ветеринар и се грижи за морските обитатели на Националния аквариум в Хавана. Братята им Камило и Ернесто са адвокати.
Майка им – Алейда Марч, която наскоро закръгли 80 г., през 2008-ма издаде книга със спомени за живота си с Че, в които разказа и за партизанския им период, и за семейството им. Тя оглавява Изследователския център „Че Гевара” в Хавана.
Когато през 2010-та в София разговаряхме с дъщерята Алейда, тя ми каза: „Ние имаме изключителна майка. Тя ни възпита без никакви привилегии. Когато в Куба нямаше детско бельо, и ние нямахме. Когато нямаше обувки, и ние нямахме. Раснахме по абсолютно същия начин като всеки редови кубинец от нашето поколение. Мама знаеше, че винаги ще получаваме огромна любов от всички, само защото сме деца на Че и затова ни казваше: “Не можете да отхвърлите тази обич, но я оставете да премине покрай вас. Тя не е за вас.” Мисля, че баща ни би бил доволен от начина, по който сме възпитани. Той е държал за децата му да не се прави нищо специално, искал е само да сме достойни хора, да сме част от народа си. Много се гордея, че съм дъщеря на Че, но винаги съм пояснявала, че това е генетична случайност. Аз самата трябва да се докажа като добро човешко същество с труда си, с всеотдайността си към моята страна. Наистина съм получила прекалено много обич заради името, което нося. Така че сега трябва да я върна на народа си, с който много, много се гордея.”
Разбира се, че и на Европейската среща за солидарност с Куба в Стокхолм преди месец и половина отначало всеки от делегатите искаше да се снима с Алейда, защото тя е „дъщерята на Че Гевара”. Но с непринудената си сърдечност, с отзивчивостта си, с шегите си, с дълбоко човечните си думи, с които разказа за бруталния ефект на американското ембарго върху живота на кубинците, Алейда много бързо спечели всички там за приятели, беше спонтанно обикната заради онова, което е тя самата. Затова и аз реших да насоча третото ни интервю главно към нейната личност:
Алейда, ти си избрала за свое призвание лекарската професия на баща ти, педиатър си. Разкажи в какви условия си се формирала като лекар.
Малко преди да завърша медицина команданте Фидел Кастро се обърна към всички студенти, които бяхме в последната година на следването, с молба да помогнем на революцията в Никарагуа. Беше 1983-1984 г. В Никарагуа положението беше тежко, атакуваха ги финансираните и въоръжавани от САЩ „контри”. Там не достигаха лекари. Но и при нас нямаше достатъчно. Затова трябваше да се включим ние, студентите. Заминахме за там – да се доучваме и да работим. Ето така се получи, че аз съм завършила и Хаванския университет, и никарагуанския Централноамерикански университет.
Беше изключителен опит. Аз бях преживявала в Куба липсите на блокадата, но в една мирна и спокойна обстановка, сред нашия целеустремен народ, с предимствата на безплатното здравеопазване и образование. А ето, че пристигнах в Никарагуа и видях там много различна реалност, война, сблъсъци помежду им… Беше много трудно… Представи си – опитвам се да интубирам едно новородено бебе. Ръцете ми са заети и моля сестрата, никарагуанка, да ми подаде още един необходим инструмент, а тя ми казва: „Докторке, защо си толкова настоятелна, щом Господ иска да си го вземе?” Беше огромен културен шок за мен. Защото ние винаги до последно се борим за живота, да го спасим на всяка цена. Не можех да проумея как е възможно да се реагира другояче…
След този разтърсващ едногодишен опит в Никарагуа се върнах в Куба. Команданте Фидел изтегли нас, жените, защото Никарагуа беше под заплахата от интервенция. Мъжете останаха. Това ме караше да се чувствам някак виновна. И затова не останах в Хавана, а отидох в Моа, един от източните ни райони. В онзи период той изоставаше с икономическото си развитие. Там имаше една малка болничка в индустриалната зона. Днес вече има много голяма и добре оборудвана болница, но тогава още не беше така. Там също беше трудно. Когато си в чужбина, не е редно да се обаждаш, да им се бъркаш в работите. Но като си в своята си страна, вече е друго. И аз тогава, в Моа, много надигах глас, борех се, настоявах проблемите да се решават ефективно.
Работила си като лекар и в Африка, нали?
Да, след Моа заминах за Ангола, където прекарах две години като лекар. Беше едно от най-тежките ми преживявания. Беляза ме за цял живот. Налагаше се да взимам невъзможни решения. При три болни деца с еднаква патология и при наличието само на един медикамент – как да направиш избор?! Налага се бързо да претеглиш кое от децата е с най-много шансове да оцелее и да спасиш него, а другите две да осъдиш на смърт… Как се понася такова нещо?! И до днес не мога да се отърва от кошмарните спомени, от задушаващата ме мъка пред тази чудовищна несправедливост…
Защо трябва да умират деца? Независимо дали са черни, бели, жълти… Всички са равни, всички имат право на здраве и на щастие. Абсолютно не мога да приема, че само защото са родени на африканския континент, трябва да са осъдени на болести и смърт. Не приемам това! Опитът в Ангола ме направи много по-активна в борбата срещу расизма и колониализма. Тази реалност трябва да се промени!
Работила съм като лекар известно време и в Еквадор. Също така работих и в движението „Без земя” в Бразилия – не точно като лекар, но дадох там своя принос. А в последните три години имах привилегията да работя заедно с аржентинския народ в една медицинска бригада, която се казва „Доктор Ернесто Че Гевара”. Тя е съставена от млади аржентинци, получили медицинско образованоие в нашата ELAM – Escuela Latinoamericana de Medicina (Латиноамериканска школа по медицина) в Хавана. Тези момчета ме накараха да се чувствам много горда. Шегувам се, че с тях бях като кокошка с пиленцата си. Но наистина изживяването беше невероятно – да виждам как на дело прилагат наученото у нас, да осъзнавам, че благодарение на моята страна са получили тази подготовка, да усещам, че са взели най-доброто от морала на нашия народ, да се трогвам от всеотдайността, с която отиват при най-нуждаещите се…
Работихме с тях в бедни селища в аржентинската част на Патагония, с индианци мапуче. Бяхме също в град Махуака, населен от народността гуарани. После бяхме и в мисионерски район на селвата. Възхищавах се с какъв такт и уважение към местните традиции работят момчетата от бригадата. Те никога не влизат в дадена общност без да получат позволение от старейшините. Горда бях, че са не само добри професионалисти, но и са формирали у себе си прекрасни човешки качества
Ти чувстваш ли се наполовина аржентинка?
Чувствам се латиноамериканка. Това в Куба го научаваме от малки – Латинска Америка и човечеството са нашата голяма родина. Всъщност, ако говорим за латиноамерикански страни, повече съм свързана с Бразилия, защото аз от много години работя с тамошното движение „Без земя”. Познавам ги отвътре – селяните, скромните, бедните хора. Едва покрай тази бригада, която споменах, за първи път имах привилегията да работя и с народа на баща ми – аржентинския. Баща ми винаги е казвал, че един народ може да се опознае, само когато се работи с него.
Има ли много кубински лекари в Аржентина?
Не, в Аржентина не позволяват на кубинските лекари да работят там. И това не е само отсега, с новия десен президент Маурисио Макри. Така беше и по времето на Кристина Фернандес. По начало медицинските колегии в Латинска Америка са много реакционни, те просто забраняват на кубински лекари да навлизат на техни територии. Мен ме спасява това, че имам диплома от Централноамериканския университет в Никарагуа. Така три години за кратки периоди работих с тези бригади, които споменах.
Тази година също ли?
Тази година пак бях в Аржентина, но не с медицинска бригада, а за Геваристката седмица в Росарио, родния град на баща ми. Беше по повод годишнината от рождението му.
Какво ще кажеш за процесите в Латинска Америка днес? Има ли реванш на десницата?
Виждаме, че след смъртта на Уго Чавес процесът на обединение и интеграция в Латинска Америка изпитва силен натиск да бъде обърнат назад. Но нещата не са еднозначни. В страните, в които се стигна до такъв обрат, не можем да говорим за загуба на левицата, защото процесите не са били същински леви. В Аржентина президентът Нестор Кирхнер никога не е казвал, че е социалист, нито стилът му беше такъв. Той и жена му Кристина Фернандес само стартираха процес на възстановяване на националната икономика и на националната идентичност. Много смело действаха, наистина. Но никога така и не предприеха дълбоки промени в Аржентина. А след като няма такива промени, виждаме как при смяната на президента за 15 дни се преобърнаха и отрекоха неща, които преди това се правеха в продължение на 14 години.
Ако погледнем случилото се в Бразилия, там ще видим Работническата парти, която, разбира се, представлява една от тенденциите на левицата. Но нито в един момент нейните дейци не са декларирали, че са социалисти, нито пък са направили нещо, за да се присъединят към ALBA (Alternativa Bolivariana para las Américas – Боливарска алтернатива за Америките, инициатива на Уго Чавес и Фидел Кастро за регионална интеграция). Тоест в Бразилия нямахме реално и пълноценно прогресивно управление. Имаше само очевидна тенденция към подобряване на икономическата ситуация в страната.
Но Дилма Русеф покани кубински лекари в Бразилия…
Дилма наистина имаше план да доведе повече лекари в страната, защото бразилските медици не стъпват в бедняшките квартали. И тя го постигна – благодарение на Световната здравна организация. Дилма се обърна към СЗО, а вече СЗО ѝ изпрати кубински лекари, не беше директно. Безспорно, бразилският народ получи различни бонуси, имаше напредък в развитието му. Но промените и тук не бяха дълбоки, не бяха конституционализирани. И видяхме как се възползваха противниците на този курс – съумяха да подменят властта и да спрат всичко, да върнат назад нещата. Това си беше един истински държавен преврат. Но на световно ниво сякаш не се разбра. ООН не се намеси, не наложи санкции. Прие се някак спокойно. Станалото – станало. Но не е така, беше много брутален удар!… Ситуацията в Бразилия е много трудна за народа. Той сам трябва да прецени как да продължи напред.
Десницата очевидно сега се стреми да мине в настъпление и в други латиноамерикански страни…
Да, това става често. Откакто победи Кубинската революция, десницата и САЩ никога не позволяват нещо подобно да се повтори и другаде в Латинска Америка. Не желаят да загубят, както загубиха в Куба. В страни като Венесуела може да е още по-лошо за тях, защото губят петрол. Те го крадяха направо, защото преди да дойде Чавес плащаха смешните 5-7 долара за барел. А с политиката на Чавес в петролната индустрия Венесуела им нанесе сериозна щета. Затова е сега този натиск срещу Мадуро, срещу целия боливарски процес. Опитват се по всички начини да спасят онова, което по-рано са смятали за свое.
А можем да погледнем и Боливия. Там управлява вторият индиански президент в Латинска Америка. Първият беше още Бенито Хуарес в Мексико. Ево Моралес успя малко по малко да изгради силно единство чрез своето Движение за социализъм. Освен това положи големи усилия да укрепи икономическия напредък на страната си. Не забравяй, че Боливия беше смятана за една от най-бедните държави в света. А днес там се живее различно, днес боливийците имат много по-висок стандарт на живот. Още много неща липсват, разбира се. Това е страна, разграбвана в течение на векове. Но сега за първи път е собственичка на нещата, които произвежда. Така че за първи път има натрупване и има справедливо разпределение.
За да обобщя, ще повторя, че когато промените не се извършват с тенденция към социализъм, винаги има вероятност да се изгуби пътят. Ако липсва ясна посока с ясно очертана идеология, която да се подкрепя от народа, никога не е изключен рискът от обрат. И ти по-добре от мен знаеш това, нали? Имам предвид Източна Европа…
Да, уви, познато ми е. Но преди да погледнем и към Куба от източноевропейски ъгъл, искам да те попитам за участието на кубинските лекари в борбата срещу ебола.
СЗО, която много добре си сътрудничи с нас, помоли кубинските лекари да помогнат в борбата с ебола. СЗО не се обърна към някоя европейска страна. Обърна се към Куба. И получи тази помощ. В СЗО не само знаеха, че могат да дойдат и да помолят за помощ, но и знаеха, че ще я получат. Кубинските лекари отидоха в Западна Африка и овладяха ситуацията. Това е резултат колкото на добрата професионална подготовка на нашите медицински специалисти, толкова и на нашите морални ценности. Готови сме да рискуваме живота си за доброто на народа, на хората. Отиваме там, където други не стъпват.
Това може би е онзи „нов човек”, за който говореше баща ти?
Разбира се. Кубинските лекари са „новите хора”, за които говореше и мечтаеше баща ми, точно така е.
Как се чувстваш като част от това ново човечество?
Аз съм продукт на Кубинската революция. Не мога да кажа, че съм изграден нов човек, защото новият човек винаги трябва да се усъвършенства. Този процес никога не свършва, това е постоянно движение напред, непрекъснато поправяне на допусканите грешки.
Говорейки за грешки, вярваш ли, че в Куба няма да повторите грешките от прехода на Източна Европа?
При нас няма преход. При нас има социално развитие. Това е друго. Ние не променяме системата. Искаме да я усъвършенстваме. В това е разликата.
Приятелите ви в Източна Европа все пак се чудят дали няма риск да изгубите посоката…
Не вярвам, защото съзнанието на народа ни е много важен фактор. Народ с култура, не само универсална, но и политическа, какъвто е кубинският, добре разбира нещата. Трябва да се работи много сред младежта, разбира се. Това е най-важното. И това е в центъра на вниманието ни. Но нашите младежи по принцип са възпитани в много ясна ценностна система. Някои може и да се изгубят по пътя, но мнозинството са добре ориентирани. Можеш да си сигурна.
Какво мислят твоите две дъщери за ставащото в Куба и по света?
Те са много критични, но и с много кубински характери. По-голямата – 27-годишната Естефания, е икономистка, член е на Съюза на младите комунисти. Сега кара курс по английски в Канада. Но се връща да работи в Куба в нейната област – инвестиции в земеделието. По-малката – 26-годишната Селия, е лекарка. В Куба е, прави специализация по съдова хирургия. Много хубава специалност, но блокадата силно я засяга, лишава ни от възможност да правим нещата по-добре, защото нямаме някои протези например. Но дъщеря ми си е там, харесва ѝ тази професия, чувства се полезна с работата си.
Сестра ти Селия колко деца има?
Също две дъщери.
Те с какво се занимават?
По-голямата работи сега в едно училище, а по-малката учи медицина.
А братята ви Камило и Ернесто?
И двамата са адвокати.
И те имат деца, нали?
Да, техните са най-много. Камило има три дъщери, а Ернесто – три дъщери и един син, общо 4 деца.
От всичките ви деца само едно е момче, така ли?
Ние имахме и по-голяма сестра от първия брак на баща ни, тя почина. Тя имаше двама сина. Единият от тях също почина миналата година при сърдечна операция в Мексико. Другият отдавна не съм го виждала.
Синът на Ернесто също Ернесто ли се казва?
Да, Ернесто Гевара.
About The Author
