Абсурдите, станали циклични в Полша откакто новото управление на фундаменталистката десница започна да въвежда „Добрата промяна“, често се представят като неочаквани явления. Дежурните политолози и експерти по всичко на могат да проумеят как този преуспял народ, който е имал мъдростта „да тръгне по-рано с реформите“ и да изгради един чудесен строй по западния модел, започна внезапно да потъва като „Титаник“ насред мирния океан на свободите и демокрацията. За съжаление, въпреки шока на постоянно присъстващите в медиите авторитети, които обясняват на плебса какво трябва да мисли за случващото се, съвременните полски реалии са закономерния край на така възхвалявания в България „полски път“.
Не само по българските, но и в много световни медии от няколко дни се въртят високопарни заглавия: „Полша въстана“, „Поляците искат свобода“, „Граждани застават срещу антидемократичната власт“ и т.н. Ако в тези фрази имаше капка истина, то ситуацията нямаше да бъде трагична, а направо предреволюционна. Благодарение обаче на почти 30 години десен монопол в публичния дебат и медиите, днес вече много малко хора в Полша разбират понятията „демокрация“ или „граждански свободи“. Със сигурност това се отнася за тези, които организират цирковете във и около сградата на парламента във Варшава. Проблемът е в това, че именно тези сцени, колкото и да са скандални и ефектни, нямат нищо общо с реална политика, камо ли пък „демокрация“.
Това поредно въстание на „гражданското общество“ във Варшава бе провокирано от раздразненото его на председателя на полския Сейм – Марек Кухчински (Marek Kuchciński). Всичко започна на 16 декември с провокационна инициатива на управляващата партия „Право и справедливост“. Качински, председател на партията, се оплака от нахалните журналисти, притесняващи го на всеки ъгъл по коридорите на парламента. Той няма никакви държавни функции, но е фактическият „управител на държавата“ както го наричат дори и привържениците му.
Съпартийците му веднага излязоха с проект за въвеждане на ограничения за присъствие и движение на журналисти в Сейма и Сената. От една страна това би облекчило ежедневието на вожда, а от друга допълнително раздразва и така вече изморените полски „умни и красиви“, които, въпреки постоянните манифестации и подкрепата на най-тежката медийна артилерия, така и не постигнаха никакви значителни резултати.
Мерките предвидени в предложението на „Право и справедливост“ сами по себе си не бяха прекалено драстични. Както е и в много парламенти в Западна Европа, новият регламент трябваше да определи специални зали за журналисти, където те биха могли да се срещат с депутати и да вършат кореспондентската си дейност, без да могат свободно да се разхождат из кулоарите и да занимават когото намерят за удобно. Също така проектът даваше приоритет на т. нар. „национални медии“. Това е новото прозвише на брутално и безцеремонно превзетите от „Право и справедливост“ държавни радио и телевизия, които бяха изведени извън контрола на конституционния орган – Държавния съвет за радио и телевизия.
Това нямаше как да не породи желания от „управителя на държавата“ ефект. Лицата на опозицията почервеняха от яд и сред нейните представители започна едно хем яростно, хем безпомощно крещене и плач за „свобода на словото“. В парламентарната зала депутатите на партията „Гражданска платформа“ започнаха в един момент да скандират лозунги и фактически да саботират работата на Сейма.
Председателят Марек Кухчински от управляващата партия се опита да овладее положението, но с всякаква негова забележка опозицията ставаше все по-агресивна. Егото му в крайна сметка не издържа и когато депутатът Михал Шчерба (Michał Szczerba) се обърна подигравателно към него с „Драги мой председателю на Сейма“, Кухчински го отстрани от дебата, като цитира съответната точка от правилника. Това пък предизвика реакции, които нито Качински, нито Кухчински бяха предвидили – но е малко вероятно да са се впечатлили.
Както вече е традиция в Полша, подигравките от страна на управляващите предизвикват много по-драстични сцени в пост-политическия цирк, отколкото се е очаквало. Писъците и крясъците на опозицията бяха последвани от масова окупация на трибуната и постоянно пеене на полския национален химн „Мазурка на Домбровски“. Текстът започва с думите „Полша още не е загинала“ – което звучи много оптимистично днес.
„Правите и справедливите“ нямаше как да капитулират пред „поредния опит за дестабилизация на държавата“ и „саботаж от страната на третото поколение офицери на комунистическите служби“. Но явно прецениха, че при конфронтация с тях чрез парламентарната охрана биха загубили повече, отколкото биха спечелили. Кухчински избра алтернативен вариант да се нацупи на опозицията и премести парламентарния дебат в друга голяма зала в сградата.
Опозицията продължи да си пее, но в един момент осъзна, че следващата точка в графика е бюджетният дебат и хукна да търси помещението, където той бе преместен поради спонтанния ѝ концерт. Там бяха вече депутатите на „Право и справедливост“, както и още по-десните от основаното от бивш рокер движение „Кукиз ’15“. За да не улеснява прекалено опозиционерите, пък и за да бъдат докарани до пълно емоционално разстройство, Кухчински нареди на парламентарната охрана да не пуска в залата други депутати.
С пот и крясъци част от превъзбудените народни представители все пак успяха да се промъкнат вътре. Там обаче се оказа, че ПИС са направили защитна барикада, която физически им блокира пътя към набързо сглобената трибуна, така че опозиционерите не успяха да кажат нищо. Макар виковете да се увеличиха, бюджетът бе приет.
Чалгата се засилваше не само вътре в парламента, но и отвън. Там пък се събра „гражданското общество“ под знамето на „Комитета за защита на демокрацията“, който е консорциум от различни десни лидери и неформални групи, защитаващи активно статуквото, макар и в опозиция. Все пак трябва да се отбележи, че около тях се навъртат и немалко реално загрижени за действията на управляващите граждани. Там, по модела на българските „умни и красиви“, протестът бързо придоби абсурден антикомунистически профил. Качински и „Право и справедливост“ бяха обвинявани във „връщането на военното положение“, „въвеждане на цензура“ и прочее.
Бе направен и опит за блокада на парламента, която обаче полицията без почти никакво усилие разцепи и направи път за колите. Опозиционните медии обаче увеличиха истерията до такива нива, че в последствие дори им се наложи да се извиняват. Например за съобщенията, че полицията е използвала газ или че е пребила някого. Либералният апаратчик Войчех Дидушко (Wojciech Diduszko), се опита да рационализира пропагандата за „бруталното разгонване на граждани от полицията“, лягайки на земята и преструвайки се на жертва. За съжаление на него и другите организатори на тази сценка, моментът на свободното му полягане на улицата бе заснет и пуснат в Youtube. После той се опита да обясни във Фейсбук, че не се преструвал на пребит, а се опитал с лягането си да спре минаващите коли. Но пък после, както сам описва в статуса си, „забелязал, че те все пак минават, станал и си тръгнал“.
Ала истерията на опозицията се оказа дребна агитация в сравнение с конспиративната акробатика, в която се пуснаха прислужните проправителствени медии. Ето и главните опорни точки на техния сюжет.
„Комитетът за защита на демокрацията“ предвождан, както винаги, от Матеуш Кийовски (Mateusz Kijowski), Ришард Петру (Ryszard Petru) и Гжегож Схетина (Grzegorz Schetyna) всъщност се стреми към въоръжен конфликт и силово превземане на полския парламент. Тяхната армия се състои от три основни колони – т. нар. „ресорни“ журналисти, т.е. деца на бивши високо поставени партийни лидери отпреди 1989 г., разярени бивши офицери на „комунистическите служби за сигурност“ (допълнително ядосани с това, че Качински се закани да им реже пенсиите) и анархистите от местното и немско Антифа движение. Тези три групи ще овладеят Сейма. Журналистите ще им отворят вратите, след което анархистите ще започнат да вършеят в сградата, палейки там гуми и каквото им попадне. Ще целят да предизвикат пожар и масови размирици и по този начин ще извършат преврат срещу „Добрата промяна“ и патриотичния лагер, дошъл на власт по демократичен път.
Това не е записан кошмарен сън на десен публицист, това не е сатира, а официалното тълкуване на събитията. Това е резюме от статия, която наистина се появи на един от най-големите проправителствени електронни медии – wPolityce.pl. Нещо повече – това е официалната версия за плановете на противниците на властта, която представят в медиите управляващите политици.
Преди година такъв текст би предизвикал смях у всеки. Днес обаче Полша е обърната с главата надолу и всичко е объркано до такава степен, че всяка глупава изцепка придобива характер на сериозна политическа декларация – стига да е достатъчно дясна и „патриотична“. И е без значение колко куриозни неща се говорят. Един коментатор сравнява Беата Шидло (Beata Szydło, премиер на Полша) с Войчех Ярузелски (Wojciech Jaruzelski, диктаторът въвел военното положение 1981 г.), друг вещае въоръжена атака срещу правителството, а трети развива консиративни теории за това как бивши офицери от полския еквивалент на ДС ще отровят парламентарните охранители с хапчета за кръвно.
Цялата тази картинка оставя впечатление, че „Право и справедливост“ са все пак по-цинични от всички, че целенасочено предизвикват фалшиви вълнения, изкуствено засилват сам по себе си изкуствения конфликт между две десници. А го прави, защото с това се захранва. Католическите джихадисти-патриоти се препитават политически, само доколкото могат да предизвикват този хем спонтанен, хем оперетен фанатичен гняв. Първоначално лозунгите са различни, но след няколко часа и двете страни започват да крещят срещу другите „долу комунистите“. Защото и двете страни отдавна са отпътували и потънали в блатото на фанатизма.
Така или иначе, ако във или пред Сейма наистина пламне огън предизвикан от десницата, добре би било някаква левица да стопли ръцете върху него и да разбие дясната вкаменелост в полската политика.
About The Author
