Опасна игра с албанския език в предизборна Македония

Ако не посочат изход от кризата, предсрочните парламентарни избори в Македония на 11 декември може да имат лошия шанс да направят още по-голяма беля и бившата югорепублика така да „настъпи мотиката”, че и самата тя, а и Балканите да се разтърсят от непредвидими последици. Вината няма да бъде само в един субект – личност, партия или етническа общност. Вината ще бъде обща и на всички. И от нея ще страдат всички – и македонци, и албанци, и останалите етнически групи, записани в преамбюла на конституцията. А напрежението в региона, което и без това не е туширано или овладяно напълно, ще нарасне отново.

Това е залогът на тесния партиен и личен интерес, с който основните политически играчи в Скопие сега се засилват към урните и който изобщо не държи сметка за бъдещето на тази малка, суверенна и независима република Македония с нейната териториална цялост.

Какво искат управляващи и опозиция

Управляващите досега политици от ВМРО-ДПМНЕ са си поставили за цел да спечелят десета поредна изборна победа с не по-малко от 63 депутатски кресла в Собранието, за да не могат другите политически партии в парламента да ги изнудват за това или онова. Толкова – 63 депутати – е обикновеното парламентарно мнозинство в 123 местния македонски парламент. Останалите 60 ВМРО-ДПМНЕ великодушно предлага на всички други участници в изборната битка за разпределение помежду им…

На свой ред опозицията в лицето на Социалдемократическия съюз на Македония (СДСМ) иска ярка изборна победа, за да свали от власт десетгодишния тоталитарен режим на лидера на ВМРО-ДПМНЕ Никола Груевски. Там цифри и числа не се споменават, за социалдемократите и партиите от тяхната коалиция е важно да имат един глас повече от противника. Тяхната задача поне на първо четене изглежда по-лесна, защото нямат амбицията да овладеят парламентарното мнозинство подобно на ВМРО-ДПМНЕ, важното е Груевски да падне.

Макар че какво означава „по-лесна” задача, когато се изправяш срещу една все още добре работеща изборна машина, която за десет години от 2006-а насам има девет последователни победи във всички цикли – местни, парламентарни и президентски. Ако в крайна сметка се окаже, че победата на едната партия над другата или обратно се осигури от разлика с едва две-три депутатски  места, то тя все едно ще си е победа.

Откъде идва тревогата

Всички тези банални политически сметки обаче се пишат върху един опасно насечен от етнически остриета тезгях. И именно оттук идва тревогата. От обстоятелството, че политическите елити в Скопие не са научили нищо от най-новата си собствена история и по-специално от конфликта през лятото на 2001 година. Не са си взели поука от всички последствия за „дизайна” на държавата си, които бяха наложени след мирния Охридски рамков договор. Нито от последвалите промени в конституцията на новата държава.

Изминали са само петнадесетина години от кървавия въоръжен конфликт, повечето от „героите” му са все още живи и здрави, даже някои от тях пращят от здраве, показвайки новите си костюми редовно из телевизионни студия и в репортажите от парламента или от други институции на властта. И същите тези „герои” сега пряко или косвено навлизат в най-чувствителната зона на обществените взаимоотношения в Македония, в най-деликатната тема за съвместното съжителство на етническите общности в страната, в най-взривоопасната материя изобщо за съществуването на Македония като държава със собствена териториална цялост и суверенитет.

Всъщност те направо залагат бомба с часовников механизъм под основите на крехкото междуетническо равновесие, поддържано с толкова компромиси, жертви и притеснения досега.

Защо е опасно вкарването на темата за двуезичието

Колкото пъти сме се срещали и разговаряли с моя приятел – писателя и публициста Ким Мехмети, албанец от Скопие, по-точно от бунтовния скопски квартал Гърчец, винаги сме стигали до един извод: всяка криза в Македония може да бъде преодоляна, всеки проблем може да бъде решен, всяко бедствие може да бъде победено, стига да бъде изпълнено едно единствено условие, а именно да не се посяга на междуетническото равновесие в държавата.

Ето затова съм убеден, че едва ли има по-голяма политическа глупост от това, да вкараш в предизборната кампания на тези, както мнозина ги наричат, „исторически” парламентарни избори темата за двуезичността на страната и за нейната кантонизация. Тоест – за правото албанският език да стане втори служебен на цялата територия на Македония, във всички нейни институции и учреждения, в цялата администрация, независимо дали става дума за местни или централни власти, или за общини, в които, една етническа общност надхвърля 20 на сто от общия брой на населението ѝ.

Така бе записано в Охридския рамков договор – в общини, в които една етническа общност представлява над 20 процента от общия брой на населението, тя има право да ползва в служебната комуникация и своя майчин език. Това правило бе пренесено и в Конституцията на страната, като разбира се, то се отнася преди всичко за използването на албански език като втори служебен.

С течение на годините под натиска на политическите партии на албанците бе допуснато да се говори на албански и в парламента. Даже онзи ден видях публикация на указите, с които сегашният президент Георге Иванов „разрешава” ползването на албанския в Собранието с аргумента, че албанците в цялата държава са над 20 процента от общия брой на населението. Така принципът от местно равнище беше „качен” и на най-високото, парламентарно ниво.

Според последното за Македония преброяване, извършено през 2002 година, албанците в Македония са 25,7 на сто от обшия брой. Тогава работех в Скопие и добре си спомням, че обявяването на данните от преброяването беше забавено неестествено дълго. Това пък породи слухове, че статистиците натъкмяват резултатите така, че преброените в Македония албанци наистина да надхвърлят 20 процента, за да ползват правата, които Охридският договор, а след това и Конституцията им дават. Оттогава до днес друго преброяване в Македония няма.

Колко е далече Швейцария

Проблемът е назрял и наистина има нужда от дебат върху него. Но спокоен, разумен, внимателен и при друга обстановка. А да го вкарваш като предизборен коз, да го овъргалваш в предизборната реторика, да го правиш лозунг по митингите и мото за скандиране – от това по-голяма глупост няма.

Дори няма значение кой пръв го е вкарал в предизборна употреба. Лидерът на опозицията – социалдемократът Зоран Заев на своя среща с представители на диаспората в Швейцария (предимно албанци от Македония, разбира се!) лансира някогашната идея на отричания официално  в Скопие Ванчо Михайлов за Македония като „Швейцария на Балканите”, надявайки се в борбата против Груевски да спечели на своя страна и гласове на албанци. Макар да е известно, че всеки парламентарен вот за албанците е преди всичко премерване на силите вътре в техния политически блок и много рядко, в порядъка на екзотични изключения, етнически албанец гласува за македонска политическа партия.

Но изглежда обещанието на Заев да реши въпроса с „двуезичността” на цялата територия на Македония има своя предизборен смисъл – според някогашния министър на вътрешните и на външните работи на Македония проф. Любомир Фръчковски опозицията може да добави към своя резултат поне 6 процента гласове на албанци, които няма да бъдат дадени за техните партии във вътрешноалбанския им спор.

Позволявам си обаче да проявя скептицизъм към прогнозата на професора, тъкмо защото имам съмнение, че строго контролираното избирателно тяло на македонските албанци ще наруши досегашната „традиция” , която можем да наречем „нито един глас навън”. Все пак става дума за парламентарен вот, не за президентски, да речем.

Къде изчезна името

В интерес на истината в предизборното обещание на Заев има солиден пропаганден потенциал. Най-вече заради това, че отново връща с пълна сила предизборната игра на терена на типичното македонско противопоставяне между „предатели” и „патриоти”. Прочетох някъде, че Заев просто е вдигнал на своите противници от ВМРО- ДПМНЕ толкова удобна топка над мрежата, че на Груевски и екипа му остава само да я забият в полето на опозицията. И Груевски я забива навсякъде, където му падне.

Вече се появиха и вицове на тази тема. Разиграват се сюжети, кой от кой по-драматичен – как например виден скопски хирург, който не говори албански, не успял да спаси своя пациент албанец, тъй като не разбрал какво му казва онзи, ау-у-у!… Даже има и ценоразписи колко ще струва тази езикова албанска интервенция на цялата територия на Македония. И какво ли не още.

Дори най-конвертируемата предизборна тема в страната през последните петнадесетина години – тази за името на Македония, темата, която дели гласоподавателите на „патриоти” и „предатели”, тази най-вкусна митингаджийска материя, без която нито един вот не бе възможен, сега я няма. Няма я! Една социологическа агенция от Скопие едвам открила някакви си две на сто присъствие на „името” в общия брой от теми по време на кампанията…

Да речем, че само Заев си е вкарал автогол, за което ще си носи последствията. Но какво да кажем за всички партии на албанците, които без изключение имат в предизборните си програми обещанието да се борят за „двуезичност”?! А реакцията към тях не е достатъчно остра! Въпреки че, първо, това си е задължение на всяка политическа сила на самите албанци, стара или новопоявила се. Второ, такова обещание е предназначено преди всичко за вътрешноетническа консумация. И трето, това е сигнал към македонските политически партии да си знаят какво ще бъдат принудени да вписват в дневния ред на властта, независимо кой е победител. Защото и този път, без никакво съмнение, ще бъде спазено правилото, че правителство без участието на най-добре представилата се партия на албанците няма никакъв шанс.

А за разлика от македонците, албанските политици знаят интереса на общността си и го следват докрай, независимо дали това се харесва на другата страна. Тя, другата страна, може само да се учи на системност и последователност в политическата игра.