Бисер Киров отнесе песните си във вечността

„О! България! Йорданка и Бисер!”

Това чува нашенецът буквално на всяка крачка в Куба, още щом си отвори устата, за да каже, че е от България.

Йорданка Христова и Бисер Киров са безспорните посланици на нашата култура и всеобщите любимци на Острова на свободата още от първото им стъпване там през далечната 1967 г. заедно с оркестър „Балкантон”. Данчето тогава е 24-годишна, а Бисер – 25-годишен. Емоционалната кубинска публика на фестивала „Варадеро’67” приема и двамата като „свои” – защото открива у тях сходен с местния темперамент, спонтанност, откритост, лъчезарност, пълно разтваряне в музиката.

Оттам тръгва и приказката, която и до днес много кубинци повтарят, че ѝ и вярват – „българите са кубинците на Балканите, а кубинците са българите на Латинска Америка”.

След онзи шеметен дебют и Данчето, и Бисер още многократно гостуват на кубинската публика, която буквално ги носи на ръце, пее песните им, научава ги на своите, заразява ги с революционна романтика и с карибско жизнелюбие.

Днес в Куба се разхождат много пораснали и разцъфнали Йорданки, кръстени на нашата омайна прима, която продължава редовно да изнася концерти там. За тамошни Бисеровци не съм чувала при петте ми пътувания до Острова на свободата между 1984 и 2016 г. Затова пък името на нашия певец неизменно отприщва у всеки кубинец певчески талант и вдъхновено изпълнение на рефрена на испански: „Cuba, Bulgaria – un machete y una rosa!” („Куба, България – едно мачете и една роза!”). Това е най-популярната песен на Бисер Киров в Куба, занесена от него там като подарък за XI Световен фестивал на младежта и студентите в Хавана през 1978 г. Тогавашните младежи и студенти вече са баби и дядовци, но внуците им продължават и днес да си тананикат припева на българина Бисер – имат го за нещо като народна песен, от която научават и за България, и за розите ѝ.

За него плачат у нас, в Куба, Русия и Германия

Нашият певец, който си отиде от инсулт в болница в Берлин в нощта срещу 7 ноември т.г., до последния си дъх остана дълбоко свързан с Куба, както и с другите две страни, където си беше спечелил най-възторжена публика и най-дълбока почит – Русия и Германия.

Напоследък прекарваше по-голямата част от живота си в Русия. От 2007 г. Бисер Киров, който има изнесени около 2000 концерта пред руска публика, е и заслужил артист на Руската федерация – единственият чужденец, удостоен с това звание. До края на живота си нашият певец бе и посланик на добра воля на България в Русия.

Но не пропускаше и Германия, където растат трите внучки и внукът му – от сина, наследил името му Бисер, и от дъщерята Венциноса, която, уви, си отиде преди две години от рак.

Загубата на дъщерята през 2014-та покруси Бисер Киров и според приятелите му именно този стрес е отключил и при него онкологично заболяване. Той обаче по мъжки успя да го пребори. Леченията в Германия и Русия бяха практически надвили болестта. Певецът бе изпълнен с енергия и с нови планове, подготвяше нов голям концерт в Москва, който трябваше да се състои още преди края на годината. Но изненадващ инсулт, сварил го в болница в Берлин, където бе постъпил за изследвания, прекъсна нишката на живота му… За него днес плачат приятели и публика и в България, и в Русия, и в Германия, и в Куба…

Винаги, когато беше в България, Бисер Киров с огромна любов и напълно безвъзмездно участваше във фиести, чествания, концерти, акции за солидарност, организирани от Асоциацията за приятелство „България-Куба” или от кубинското посолство у нас. Нещо повече – с категоричното искане името му изобщо да не се споменава, защото по никакъв начин не желаеше да парадира, Бисер Киров предоставяше свои хонорари, за да подпомогне една или друга инициатива, свързана с Куба, включително и хуманитарни каузи, като например пътувания на българи, нуждаещи се от лечение на Острова на свободата.

Топлото му приятелство с Данчето Христова, която също от сърце се раздава за Куба, продължи до последно. Накрая България научи от Фейсбук профила точно на Данчето, че Бисер е отлетял в по-добрия от световете. „Преди минути разбрах,че си отиде и Бисер Киров, мой колега и приятел!!! Божичко, толкова мъка … ADIOS!!!” – това написа Данчето на ФБ стената си в ранните зори на 7 ноември и бе цитирана от всички медии, съобщили за кончината на певеца.

„Колко малко ми трябва, господи! Една троха обич… Една песен, за да изплача пъстрата болка на моя живот…” С тази песен на Бисер Киров БНТ ни припомни поетичния и певческия му талант в деня, в който той ни напусна.

С покруса, болка, но и с преклонение към таланта му за неговата смрът известиха също медиите в Русия и Германия.

Първи стъпки с приятеля Георги Минчев

Бисер Киров е роден на 4 септември 1942 година  в София. Той е първородният син в семейството на Христо Киров, пастор в Църквата на адвентистите от седмия ден, и съпругата му Венциноса Кирова. След Бисер се раждат и братята му Апостол и Цвети.

Младият Бисер завършва с отличие гимназиалното си образование в 22-ро училище в София. Още като ученик свири на цигулка, виола и китара, като китарата остава неговият любим инструмент чак до смъртта му. Съученик и приятел е с Георги Минчев, заедно с когото в Х клас правят дует. Двамата служат заедно и в казармата, където продължават да пеят – вече в рок-трио с Васил Попвасилев през 1962 г., а по-късно и с Михаил Белчев.

След казармата Бисер влиза да учи по специалност „Полупроводникови материали” във ВХТИ, а приятелят му Георги Минчев записва „Външна търговия” в тогавашния Икономически институт „Карл Маркс”. Двамата остават много близки цял живот, въпреки че промените след 1989 г. ги поставят на диаметрално противоположни идейни позиции. Когато Георги се разболява тежко, Бисер прави всичко възможно, за да му помогне, но не успява да го спаси…

Бисер така никога и не завършва ВХТИ – химията просто не е неговата стихия. Подхваща следване по журналистика в Софийския университет, но и него не завършва. Чак години по-късно – през 1988 г., взима диплома по музикална режисура в тогавашния московски ГИТИС (Държавен институт за театрално изкуство), днес известен като Руска академия за театрално изкуство.

Всъщност, музиката сама го намира и го тласка към единственото му истинско призвание. През 1966 г., докато още се бори с химията и вече е влюбен в състудентката си Митка, която за разлика от него ще се дипломира като химик и три години по-късно ще склони да се оженят, Бисер решава да се яви на популярното тогава сред студентите музикално прослушване в зала „България” под надслов ”Микрофонът е ваш”. То се провежда навръх студентския празник 8 декември. Митка, която остава любовта на живота му и вярно ще крачи редом с него цели 47 години, до самата му смърт, го окуражава.

Славата го връхлита в Сочи и Варадеро

Прослушването минава и заминава и чак месеци по-късно при Бисер идва чулият го в зала „България” композитор Морис Аладжем, който търси солисти за новия оркестър „Балкантон”. Така 1967-ма се превръща в стартова за професионалната певческа кариера на Бисер Киров. А тя потръгва наистина бляскаво – младият изпълнител почти веднага става лауреат на фестивала за младежка песен „Ален карамфил” Сочи’67.

С тази слава следва и участието в кубинския песенен фестивал „Варадеро’67” през октомври същата година – заедно с „Балкантон”, Йорданка Христова, Маргарита Димитрова и Маргарита Радинска. Впрочем, българските гости стъпват на кубинска земя на 8 октомври 1967 г. – това е същият ден, в който в Боливия, след сражение в клисурата Юро, е пленен легендарният команданте Ернесто Че Гевара. На следващия ден го разстрелват. Драматичната новина, разбира се, още не се знае, когато младите българи кацат в Куба. Но по-късно ще свържат символиката на датите с онова свое първо магнетично докосване до Острова на свободата.

Това гостуване е и началото на голямата и взаимна любов на Бисер Киров с Куба, където ще се връща още многократно, включително и за дълги по два месеца турнета. Ще опознае всяко кътче на вълшебния остров, ще отвори сърцето си безрезервно за хората му, ще включи в репертоара си много песни на прочути кубински автори и изпълнители, а с мнозина от тях – като Силвио Родригес, Омара Портуондо, Фара Мария, Елена Бунке или състава „Иракерес” – ще се и сприятели. Ще бъде удостоен с висши кубински награди на песенни фестивали.

Междувременно ще гастролира и във всички останали тогавашни соцстрани. Ще стане близък приятел и с всички техни естрадни звезди – от Карел Гот до Мариля Родович, от Хелена Вондрачкова до Регина Тос, от Чеслав Ниемен до Удо Юргенс.

Освен в Куба, с особен възторг го приемат и в някогашната ГДР, където южната му страстност в изпълненията се котира много високо. В продължение на 18 години Бисер Киров е най-популярният чуждестранен певец в ГДР. Четири сезона (1971, 1972, 1975, 1977) е солист в престижния „Фридрихщадтпалац” в Берлин.

Обикаля надлъж и нашир десетки страни в света. Изнася общо над 4500 концерта в Европа, Америка, Азия и Африка. Пее на около 20 езика – включително на екзотичните суахили, кноса, ести, суоми, казахски, татарски, турски и т.н. Говори с лекота руски, немски, английски, испански, ползва полски, чешки и румънски.

Автор е на над 300 песни.  Има издадени 15 винилови дългосвирещи плочи в България, Куба, ГДР, Полша и СССР, както и малки плочи в Испания и САЩ. 9 негови компактдиска с общ тираж над 7 милиона екземпляра са излезли в България и Русия. Записал е повече от 700 песни на български, руски, испански, немски и английски автори. Лауреат е на десетки награди в различни международни песенни фестивали. Включително е и носител на два „Златни Орфея” – през 1978 г. печели това отличие като автор на песента „Сонет”, а през 1979 г. като изпълнител на песента на Атанас Косев „Вечерница”. Има високи награди и от песенни фестивали в Барселона,  Лайпциг, Познан, Дрезден, Готвалдов, Тампере, Кан, Алма-Ата и т.н.

Известен период от творческата му биография е свързан и с БНТ, където работи като музикален режисьор и като водещ на предавания.

Шапката на Дийн Рийд

В края на 80-те запазена марка в сценичния образ на Бисер Киров става каубойската шапка. Както той сам неведнъж е разказвал, първата такава шапка сваля от собствената си глава и му я подарява легендарният американец Дийн Рийд – „певец на протеста” и пацифист, радвал се на голяма популярност и топъл прием в СССР и соцстраните през 70-те и 80-те години на миналия век. Дийн Рийд се установява да живее постоянно в ГДР, където се жени за актрисата Ренате Блюме. Но през 1988 г. той загадъчно умира – намерен е удавен в плитко езеро близо до дома си край Берлин.

Бисер Киров, който е бил свързан с искрено приятелство и с Дийн Рийд, винаги е споделял големия шок, който е преживял, научавайки за смъртта на приятеля си на път за концерт в Братислава. В негова памет каубойската шапка вече става неделима и от облика на българския певец. Бисер имаше богата колекция от такива шапки – в различен цвят, за различни случаи. Споделял е пред руски медии, че оригиналната – на Дийн Рийд – бил подарил на Алла Пугачова за замислен от нея музей на песента.

А ето какво казва нашият певец за връзката между живота, музиката и щастието на хората в едно от последните си интервюта, излязло в навечерието на 74-ия му рожден ден в началото на септември т.г.: „Фантастично е да си жив! Моята най-голяма радост е щастието на внуците ми и на всички хора около мен. Човек не може да бъде щастлив, ако останалите са нещастни. Музиката е голямото благословение, което смятам, че имам… Щастлив съм, че пея… Аз съм може би най-експортният български музикален артикул. От 1967 г. пътувам и работя в чужбина. Мисля, че музиката е духовна съобщителна техника за абсолютно всички хора.”

Обичта остава

Бисер Киров имаше морални принципи, които не се колебаеше да отстоява открито, на висок глас. Още се помни отзвукът, който предизвика коментарът му пред руския в. „Комсомолская правда” по повод отсъствието на българския президент Росен Плевнелиев от Парада на победата в Москва на 9 май 2015 г., посветен на 70-годишнината от разгрома на хитлерофашизма. Певецът каза тогава: „Нищо не губите от това, че президентът на България няма да дойде в Москва. Има хора, които са достойни за този празник, има и такива, които не са. Той попада във втората категория. Девети май – Денят на победата, се празнува в целия свят. Това е празник на величието на духа. Това е началото на Европа. И цяла Европа трябва да се поклони пред съветския войник, защото Европа нямаше да я има, ако този ден не се беше случил“.
Тази позиция на Бисер Киров тогава предизвика грозна реакция от българския политолог Огнян Минчев, който публикува ругателни оценки за него във Фейсбук. Политологът не беше разбрал, че след 2010-та, когато изтича дотогавашният мандат на Бисер Киров като аташе по културата в посолството ни в Москва, певецът вече изпълнява само доброволната и безплатна мисия на посланик на добра воля на България в Русия. Та затова Минчев се разрази в гневни тиради и призиви клейменият от него с унизителни определения певец „да бъде изхвърлен от българското посолство в Москва”. Карикатурният ефект от цялата врява тогава си остана за сметка на политолога.

Но по странна ирония на съдбата Бисер Киров отнесе песните си във вечността точно в нощта, когато България избираше нов президент…

В памет на големия ни певец Асоциацията за приятелство „България-Куба” написа: „България загуби един голям артист. За неговите приятели и почитатели на вдъхновеното му изкуство обичта му към България,  Куба,  Русия и още десетки страни в нашето тревожно време остава като висок пример как трябва да се работи, живее и отдава целия  талант и велико сърце за обичта към Човека – духовния атом на Вселената, както го нарича Циолковски. И сякаш Вселената и нашата Земя не се прощават с Бисер Киров, а  го приютяват в своята топла прегръдка, за да остане винаги с нас. И да премине в следващите поколения със своя артистичен глас и оригинален талант, присъщи не само на големите певци, но и на личностите, които са извисени с всеотдайния си труд за щастието и доброто на хората. Прощаваме се с теб, БИСЕРЕ! Но само физически! Оставаш завинаги в душите и мислите ни! Обичаме те!”