25-годишнината на драматичните събития в Москва в периода 18-21 август 1991 г., влезли в историята като „Августовския пуч” и като повратна точка в ликвидирането на СССР, премина в днешна Русия в разпалени дискусии за същността на случилото се и за влиянието му върху руската и световната история.
По тези въпроси винаги е имало сблъсък на противоположни мнения и оценки. Но ако в първите години след пуча доминираше еднозначно осъдителния подход към антидемократичните действия на Държавния комитет по извънредното положение (както официално се бяха кръстили пучистите начело с вицепрезидента Генадий Янаев), то днес превес взима гледната точка, че членовете на този комитет са били „благородни хора, опитали се да спасят Съветския съюз” и пожертвали постовете си, но не допуснали кръвопролитие.
Последното бе дословната теза на Сергей Кургинян, някогашен съветник на първия и последен президент на СССР Михаил Горбачов и днешен лидер на движението „Същността на времето”, изказана в едно от телевизионните предавания по повод 25-годишнината на пуча. Според Кургинян членовете на ГКЧП (абревиатурата на комитета на руски) проявили „и слабост, и благородство едновременно”, но не бивало да бъдат обвинявани за това, също както и декабристите, неуспели да сменят властта в Русия през 1825 г.
Често повтаряните в предишни години тези, че в ГКЧП са влезли страхливи и нерешителни съветски номенкратурчици и пияници, неспособни дори един преврат да извършат истински, сега бяха засенчени от твърдения, че всъщност те съзнателно избрали да се предадат, след като видели, че народът не ги разбира и не пожелали да тръгнат срещу него.
Кои и защо се опитаха да обърнат историята
Нека припомним кои са конкретно лицата, влезли в ГКЧП, и какви държавни постове са заемали. Това са Генадий Янаев, вицепрезидент на СССР и член на ЦК на КПСС, Олег Бакланов, първи зам.-председател на Съвета за отбрана на СССР и член на ЦК на КПСС, Владимир Крючков, председател на КГБ и член на ЦК на КПСС, Валентин Павлов, министър-председател на СССР и член на ЦК на КПСС, Борис Пуго, министър на вътрешните работи и член на ЦК на КПСС, Дмитрий Язов, министър на отбраната на СССР и член на ЦК на КПСС, Василий Стародубцев, председател на Селския съюз на СССР и член на ЦК на КПСС, Абександър Тизяков, председател на Асоциацията на държавните предприятия и на обектите на промишлеността, строителството, транспорта и комуникациите на СССР. Всичките винаги са отричали, че целта им е била държавен преврат и са уверявали, че са искали да спасят държавата.
Редно е да се припомни накратко и историческият контекст на тогавашните събития, чиито последствия довеждат до подписването на 8 декември 1991 г. на т.нар. „Беловежки споразумения” (по името на Беловежкия резерват в Беларус, където се случва това), сложили рай на съществуването на СССР.
Всичко се разиграва на фона на последвалите перестройката силни центробежни и националистически процеси в различни републики и области от СССР – от Грузия и Нагорни Караба до Прибалтика. Тези процеси са „изпуснати” от слабата централна власт, олицетворявана от Горбачов и от стъписаната след падането на Берлинската стена КПСС. Това е обстановката, в която на 17 март 1991 г. се провежда референдум дали СССР да бъде съхранен като обновена федерация на съюзни републики. Около 78% от гласувалите отговарят с „да”.
Изработва се нов съюзен договор – за сформиране на Съюз на суверенните републики. В него вместо дотогавашните 15 републики се предвиждало да влязат само 9. Този договор е бил силно оспорван от привържениците на запазването на силен и единен СССР. Новият държавен формат трябвало да бъде оповестен от президента Горбачов на 20 август 1991 г. Но на 19 август ГКЧП обявява, че поема властта, за да запази държавата от разпадане. Горбачов е поставен под арест във вилата си във Форос, Крим, където е на почивка. На московските улици излизат танкове. След остър и масов отпор от гражданите на Москва, оглавен от тогавашния президент на РСФСР Борис Елцин, пучистите се предават и са арестувани. Борис Пуго се самоубива преди ареста. Останалите са съдени в дълъг съдебен процес през 1993-1994 г. и накрая са амнистирани.
Другият ракурс
Тази общоприета картина на събитията по-късно многократно се оборва от противоречиви свидетелства и коментари, като тазгодишният обзор отбеляза най-силен превес към другата гледна точка. Сега в многобройни публикации и предавания бе припомнено, че идеята за сформиране на ГКЧП е лансирана от самия Горбачов още през март 1991 г. като отговор при прекомерно засилване на центробежните сили, способни да застрашат единството и стабилността на държавата.
Припомнен беше също отдавна известен доклад на Съвета за национална сигурност на САЩ още от април 1991 г., който практически едно към едно предвижда как ще се развият събитията през август с.г., без грешка посочвайки включително главните действащи лица на пуча.
Многобройни свидетелства сочат още, че „арестът” на Горбачов във Форос не е бил точно арест, а по-скоро изчакване от негова страна, за да види докъде ще стигнат членовете на ГКЧП и дали ще имат подкрепа в обществото. Преди да започнат да действат, те са го посетили в кримската вила на 18 август, което е документирано. Според Юрий Астафиев, един от лидерите на перестройката и бивш народен депутат на РСФР, цитиран от сайта lenta.ru, членовете на ГКЧП предложили на Горбачов той да ги оглави, за да се предотврати разпадането на СССР. Но Горбачов бил казал (по думите на Астафиев): „Аз не съм съгласен, но вие действайте както искате. Ще почакам да видя какво ще успеете да направите, а после може и да се присъединя”.
Вече споменатият Сергей Кургинян, който не крие симпатиите си към ГКЧП, твърди, че Горбачов нарочно провокирал членовете му да действат, за да свършат те мръсната работа, с която той не искал да се занимава.
На свой ред бившият председател на Върховния съвет на СССР Анатолий Лукяннов, подкрепил ГКЧП и арестуван по-късно по заповед на Горбачов, свидетелства, че комитетът наистина е създаден през март 1991 г. по инициатива на съветския президент. Ето какво казва сега Лукянов пред lenta.ru: „ГКЧП беше смел, но зле организиран опит на група държавни ръководители да спасят СССР, опит на хора, вярващи, че президентът ще ги подкрепи, че той ще отложи подписването на проекта за съюзен договор, който означаваше юридическо оформено разрушаване на съветската държава. Но Горбачов не долетя в Москва. Той можеше да измени ситуацията, обаче предпочете да остане в Крим. И на 8 декември 1991 г. лидерите на трите републики (Русия, Беларус, Украйна – б.р.), които се срещнаха в Беловежката гора, ликвидираха съюзната държава. Ето това беше истинският преврат. След него държавата беше прехвърлена на капиталистически релси”.
Три преврата в мътни времена
На свой ред Борис Славин, бивш помощник на Горбачов, заяви в предаването на водещия Владимир Соловьов по телевизия РТР „Планета”, че през август 1991-ва всъщност били извършени три преврата – на ГКЧП, който искал да върне страната във времената преди перестройката, на демократичните сили, които оказали съпротива на това, и на „третата сила”, която, представяйки се за спасителка на Горбачов, всъщност довела на власт „отбора на Елцин”, издигащ призива „НЕ на СССР”.
В същото предаване Йосиф Райхелгауз, известен режисьор и изразител на либералната интелигенция, обърна внимание, че пучът на ГКЧП реално е отключил най-деструктивните процеси по ликвидиране на СССР, защото „изплашил” и окончателно отблъснал бившите съюзни републики.
Специалистът по въпросите на Изтока пък Евгений Сатановский възмутено отхвърля тезата за „благородството” на „тези хора с пагони” от ГКЧП, които според него са се борели само за власт В същото време той отбелязва, че подобни мотиви са движили и другия лагер: „Спечелилите тогава с нищо не бяха по-добри от загубилите. Мътни времена”. Сатановский напомня, че хората, излезли на улицата, за да се противопоставят на ГКЧП, са искали запазването на Съюза и затова са защитавали Горбачов. Но като следствие от онези процеси Горбачов изпада от властта и идва Елцин, който ликвидира СССР. В същото време анализаторът подсеща, че именно Елцин издига до върха на държавата Владимир Путин и навързва следната верига: „Ако го нямаше Горбачов, нямаше да го има и Елцин, нямаше да го има и Путин”.
Търсейки място в световната история за събитията от август 1991-а, Юрий Петров, директор Института за руска история, сочи, че ХХ век се е оказал „много къс” – започнал дефакто през 1914-а с началото на Първата световна война и завършил през 1991-а с разпадането на СССР, което рефлектирало върху целия свят.
Дмитрий Куликов от партия „Гражданска платформа” допълва, че руската Октомврийска революция от 1917 г. е оказала огромно влияние върху световното развитие и дори е станала негов двигател. Но Куликов се пита защо 70 години по-късно в КПСС „връх на апарата” се оказва слаб лидер като Горбачов, не способен да вземе нито едно публично решение. Като друго доказателство за това кадрово изчерпване на партията той сочи и „жалките” членове на ГКПЧ.
Версията на Хасбулатов
Своята версия на случилото се през август 1991-а за пореден път повтори и Руслан Хасбулатов, по онова време председател на Върховния съвет на РСФСР. Факт, потвърден и от други участници в събитията, е, че именно неговата решителна позиция за отпор срещу ГКЧП мобилизира и президента на РСФСР Елцин, който първоначално е стъписан. Белият дом в Москва (тогава в наричаната така сграда се намира Върховният съвет на РСФСР, а днес там е руското правителство – б.р.) се превръща в централа на защитниците на демокрацията, натам се стича и човешкото множество, опълчило се на пуча. Бойците от изпратените от ГКПЧ към Белия дом танкове минават на страната на защитниците му и народа, а кадрите кък Елцин, покачен на такъв танк, чете възвание против пучистите и за отстояване на демокрацията, влизат в историята.
Lenta.ru публикува тези дни обширни извадки от подробно интервю на Хасбулатов с разказ за онези дни. В него той описва как вечерта на 18 август, в навечерието на пуча, посрещнал протоколно на летището Елцин, който се връщал от посещение в Казахстан. Изпратил го до дома му – двамата живеели наблизо.
На сутринта Хасбулатов разбрал от жена си, че има преврат и че телевизията излъчва „Лебедово езеро”. Веднага отишъл у Елцини, където заварил президента на РСФСР да седи на леглото си рошав и потиснат. Елцин му казал: „Изигра ни Крючков (шефът на КГБ, член на ГКЧП – б.р.). Край, след час нас с вас ще ни арестуват”.
Хасбулатов обаче му се сопнал: „Как така ще ни арестуват! Стегнете се, съвземете се, това не ни е детска игра! Звънете в Алма-Ата на Назарбаев, в Киев на Кравчук, нужна ни е подкрепа. Кого от военните познавате? След 15 минути да сте във форма, аз събирам нашите ръководители. Трябва да се бием, а не да се предаваме!”
Според тогавашния шеф на Върховния съвет на РСФСР „в КГБ добре познаваха психологията на Елцин и са смятали, че той ще се предаде”. Планът бил да го откарат в някоя от дачите в Подмосковието, там той да се откаже от поста си и после да се прибере в родния си Свердловск (днес Екатеринбург – б.р.). Хасбулатов смята, че сценарият е бил „пределно мирен”. Той разказва как по-късно Крючков лично му признал: „Не отчетох твоя фактор. Загубихме заради теб. А лаврите ги обра Елцин”.
Единство и борба на противоположностите
Хасбулатов разказва, че лично той, а не приближените до Елцин и уплашени като него журналисти и помощници, написал текста на прочетеното после от президента на РСФСР от танка възвание. И подчертава: „От това възвание започна противопоставянето на пучистите. Московчани ни подкрепиха.”
Когато се пуска слух, че пучистите ще заповядат на войската да щурмува Белия дом, Елцин отново изпада в паника и казва на Хасбулатов: „След половин час започва щурмът. Трябва да се спасяваме. Да отидем в посолството на САЩ. След два дни, като се надигне голям шум по света, ще се върнем”. Хасбулатов му отговаря: „Прав сте, правилно решение. Вие сте президент, вие сте ни едничък, вие трябва да се спасявате. А пък аз имам тук 500 депутати”.
След 20-30 минути размисъл Елцин му се обажда вече в друго настроение: „Руслан Имранович, вие така решително отказахте да се евакуирате, че и аз реших да воювам заедно с вас. Оставаме заедно до края.”
Хасбулатов по-късно се убедил, че дезинформацията за щурма е била пусната от Крючвов нарочно на американците. През тях тя стигнала до Елцин заедно със съвета той да се укрие в посолството им. При такъв развой на събитията изходът от тях би могъл да е и съвсем различен.
Според Хасбулатов истински страшните неща настъпили след августовския пуч. Съюзът вече бил крайно отслабен и вървял към неминуемата си ликвидация, а Горбачов се превърнал в заложник на Елцин. Разбира се, други анализатори подсещат, че и самият Хасбулатов е ратифицирал решенията от Беловежката гора за разпускането на СССР. Той се превръща в открит опонент на Елцин, едва при следващата драматична постсъветска криза – сблъсъка между руския президент и Съвета на народните депутати през 1993 г., завършил с ареста и по-късното амнистиране на Хасбулатов и на вицепрезидента Александър Руцкой. Още един епизод от самоизяждащата се руска история, достоен за определението „мътни времена”…
About The Author
