Помните ли онзи фамозен „полски водопроводчик”, който плашеше бюргерите от грамадни постери, когато Полша и другите централноевропейски страни влизаха в ЕС през 2004 г., че ще изяде хляба на работниците в Западна Европа като нахлуе с мускулестата си снага на общия трудов пазар? Е, пак му дойде времето.
Големи страсти се разпалиха от началото на тази година около инициативата на еврокомисарката по труда Мариан Тисен да се изравни заплащането на работници и служители от Източна и Централна Европа, наети в западната част на континента ни, с онова, което получават за аналогичен труд местните жители. Целта е да се избегнат злоупотребите от страна най-вече на работодателите, които плащат по-малко на източноевропейците, а това удря по нивото на заетост и на социални гаранции в съответните западни държави, като снижава местните заплати.
Предложението бе подкрепено от повечето западноевропейски страни начело с Франция, която смята, че мерките, принуждаващи работодателите коректно да изплащат равни суми за равен труд, дори трябва да са още по-стриктни от залегналите в европейската директива.
От другата страна обаче скочи Полша, която мобилизира в своя лагер общо 11 страни, считащи, че мерките се прибързани, зле обмислени и ще имат по-скоро негативен ефект. Те настояват решенията по тези въпроси да се взимат от националните парламенти, а не от Европейската комисия. Спорът така и не стигна до компромис преди началото на лятната отпуска на евроинституциите.
Факт е, че ако дикертивата бъде приложена, това ще демотивира работодателите на Запад да наемат източноевропейци и така държавите от Изтока ще се лишат от сериозния приход, който получават от доходите на тези свои гастарбайтери, изпращани на останалите им у дома семейства. Съответно ще се породи и социално напрежение в тези държави, защото хората, загубили пролуката за „западни” доходи, ще започнат да натискат по-силно собствените си правителства за повдигане на нивото на живота и на заплатите и в източния край на континента.
Статистиката сочи, че източноевропейските работници, наемани на Запад, са предимно в строителството и съставляват едва 0,7% от цялата работна сила в ЕС. Все пак въпросът около тях е с висока социално-политическа чувствителност, защото заплащането им понякога достига до едва 50% от онова, което биха получили местни работници. Има и откровени злоупотреби от западни фирми, които се регистрират в източните страни, за да ползват данъчните облекчения в тях, а същевременно се занимават и с изпращане на източни работници в собствени поделения на Запад.
Страната, която изпраща най-много работници в други страни от ЕС, продължава да е Полша, а онези, които приемат най-много източневропейски гастарбайтери, са Германия, Франция, Белгия.
Другият високоволтов елемент в този спор е намесата на сериозна част от националните парламенти, които се опълчват на Брюксел и се противопоставят на правото му да налага директива във въпросната сфера. Темата тепърва ще се разглежда и в Европейския съвет, съставен от лидерите на 27-те държави членки на ЕС, като се очаква да предизвика искри още на първата му сбирка наесен.
Всичко това се разиграва в контекста на невралгичната обстановка в Европа след Brexit и затова мнозина наблюдатели гледат на темата като на новия пробен камък доколко ЕС си е взел поуки от динамичните процеси на континента.
About The Author
