Украйна 2016 – част 3: Трети Майдан няма да има

Репортаж от Лвов и Киев за туризма, национализма и пиночетизма.

В Лвов може да живеете на „Коновалска”, „Донцова”, „Стечки”, или, за да не изпадаме в подробности, просто на „Героите на УПА” („Украинска въстаническа армия”). Това е дълга улица. Започва в един неособено приятен квартал с жилищна и търговска част, но води чак до покрайнините на историческия център, където, когато е топло и слънчево, е пълно с туристи от сутринта.

На мястото, на което улицата „Героите на УПА” стига до улицата „Степан Бандера”, трамвай от времето на Съветския съюз (и не става въпрос за перестройката) се промъква между жилищни сгради от края на периода на Австро-Унгарската империя. Мкробус спира пред католическата църква „Св. Елисавета”, неоготическа, назована в памет на нещастната съпругата на Франц Йосиф. Всъщност вече не екатолическа, но така носталгично я наричат полските туристически справочници.  От 1991 г. е собственост на украинската гръцка католическа църква и се нарича „Храм на Светите Олга и Елисавета”. Именно този район бе избранза да се построи паметник на Степан Бандера.

Паметникът е  всъщност е кратък курс на настоящото тълкуване на историята на Украйна съгласно критериите на местния Институт за национална памет. На четири стълба са изписани имената на четирите страни, които украинските гражданини трябва да помнят и почитат: Киевска Рус, Казация, Украинска народна република 1918-1921, Украйна 1991 г.

В сянката на Бандера

Преди тях е Степан Бандера. Смята се, че ако него го нямаше, ако я нямаше и Организацията на украинските националисти (ОУН) с войската на  УПА, сражаваща се с руснаците, нямаше да я има и свободна Украйна. За другите дейности на ОУН,  за сътрудничество с Германия, за убийството на поляците във Волин и Източна Галиция гражданите не би трябвало да си спомнят. ..

Анализаторът от Центъра за източни изследвания Тадеуш Олшански, който пише за украинската декомунизация, твърди, че частичната забрава е „неизбежна, незначителна цена за патриотичното обединение на нацията.“

Ако се съди по броя на желаещите да се снимат на фона на паметника, можем да кажем,че патриотичното обединение върви много добре.

Първо пред статуята застава училищна екскурзия. След това правят място за група мъже в униформи. Колективната снимка не е достатъчна за някои от тях и въпреки че ръководителят на групата явно бърза, се връщат за индивидуални снимки.

След тях застават две момичета за селфи, въпреки че малко преди това чух оплакванията им, че статуята не е особено героична, няма оръжие и че не са си го представяли така…

След кратка пауза се появяватяпонски туристи, които преди това снимаха отвсякъде църквата, и решиха да не пропуснат внушителния паметник. Но без да знаят украински, те няма как да разберат за кого всъщност става дума.

По отношение на подхода към туристите Лвов няма нужда от интеграция с Европа. Има чудесни карти и планове на Стария град, двуезични надписи на паметниците, заведения за бързо хранене с дапазон от местни специалитети до пици.

Разколът

Пълно е с джаджи от всякакъв вид. Само дето главният мотив на джаджите не е много европейски. Всъщност не  е дори  лвовски. Градът по-рано се гордееше, че в продължение на векове тук са живели заедно руснаци, поляци, евреи, арменци, всеки създавайки собствена култура, но без да се изолират един от друг. А сега на туристите се предлагат магнитчета за хладилник с образа на църквата „Успение Богородично” и тениски с историческите паметници на града , но и с фигурки от филма „Миньонки” и с шарени украински бродерии. На закачалки висят тениски с горд синьо-жълт надпис „Украйна“ и с герба, или с емблемата на ОУН. Или и с двете заедно. Най-новата идея е сив вълк. Той е символ на смелите бойци на Украинската въстаническа армия, които се бориха с комунистите за независима Украйна до сетен дъх, дори когато ситуацията беше безнадеждна… Звучи ли ви познато?

Гледам броя на сергиите и купчините от стока. Някой сериозно е инвестирал в националистично-туристическия бизнес. Пресметнал е, че от подклаждането на антагонизмите, добавянето на масло в огъня и подигравката със сериозни проблеми би могъл добре да спечели. Ето защо заедно с тениска може да си купите изтривалка с тъжното лице на Владимир Путин, както и тоалетна хартия с руския президент или с Виктор Янукович.

След пазаруване ви се предлага и посещение на подходяща кръчма. Онези, които не могат да си намерят място и да се настанят в най-известната „Kрийвце“ (бизнесът на УПА – Украинската въстаническа армия, е в пълен възход; в непосредствена близост до кръчмата има цял магазин с техни тематични стоки), могат да посетят „Чутин Пужло“ в сърцето на стария арменски квартал.

Как да станеш значителен

В Киев разговарях с Владимир Шевченко, политолог,  който работи за Съюза на  левите сили. Той има и диплома по психология и затова разглежда професионално казуса с нарастващата армия от хора, които искат да бъдат като Бандера и да се борят срещу Русия. Представете си, казва той, млад и силен мъж без никакви особени житейски перспективи. Без образование, без работа или с работа най-много като шофьор или охранител. Той би искал да бъде значителен. Та кой не би искал?!

И пред него се появява възможността да се запише в армията или в националистическа организация. Готов е да отиде на фронта в редиците на  батальоните „Aждар“, „Азов“, „Крим“  или с някой по-малко известен отряд, финансиран от олигарх, който се интересува от такъв вид дейност. Ще повоюва, след това ще се върне с богат житейски опит, с пистолет в ръка и със статут на пълна безнаказаност. Или може и да не отиде, да остане в родния си град, но в група с другари, обединени от една обща идея. Такъв тип човек лесно може да бъде убеден в идеите на Бандера или на кгото и да било другиго, защо не и на Ку-Клукс-Кран. Ще защитава родината си от комунистите, от гейовете, от разбойниците … От всекиго, когото спонсорираната от съответния олигарх бойна група му посочи с пръст.  Може да му го посочат и украинските специални служби, които де факто създават тези групи.

„Защитникът на отечеството“ не разбира тази „обратна страна на медала“ , а и не изпитва необходимостта да  разбере. Важното за него е, че организацията му е дала цел в живота, идеи и позиция.

Засега „защитниците на отечеството“ са относително под контрол, казва Владимир. Правителството, спецслужбите, влиятелните олигарси все още успяват да насочат агресията им в избрана от тях посока. Размирици, грабежи, вандализъм има там, където правителството смята, че това може да бъде позволено. Но ако действията много се разгласят и застрашат старателно  изграждания образ на новата Украйна, тогава вече не се позволява на бойците да бушуват.

Вероятно затова на 12-ти юни, по време на парада заравенство на половете, полицията задържа в Киев голяма група от десни активисти, които заплашваха, че ще организират кървава баня. А членовете на прословутия батальон „Aждар“ вървяха в парада, заявявайки пред репортерите, че нямат нищо общо с гейовете и лесбийките, но се  борят за свободна Украйна за всички.

Да контролираш агресивни момчета

Не е лесно да контролираш агресивни момчета, които  имат оръжие в ръцете си, казва Владимир. Вече се случват индивидуални акции, за които не са давани поръчка от спонсорираща  организация. Случват се и сблъсъци на едни  „патриоти“ с други, на които властите не обръщат особено внимание. Нека хората да си имат занимание, по-лошо би било ако  седяха заедно и забелязваха, че всъщност положението в страната се влошава…

Понякога „патриотизмът“ се изразява в чист бандитизъм. Така беше и преди Mайдана. Но тогава имаше много по-малко феновете на Бандера и оръжие по улиците. В един момент всичко това може да излезе от всякакъв контрол.

От началото на войната в Донбас по „невоенни“ причини са загинали почти 1300 души от украинска страна. Не са ги убили руснаците, а липсата на дисциплина, злоупотребата с алкохол, за която всички си затварят очите, изпращането на фронта на хора, желаещи да се бият, но неподготвени за това.

Украинската военна прокуратура признава всичко това в рапортите си. Но в Лвов войната на изток е свещена отбрана. И момчетата, които се бият под знамето с националния герб, са герои. В почти всяка църква  могат да се видят снимки на „Небесната стотица” (загиналите по време на Майдана)  и на войници, които не са се завърнали от Донецк, Мариупол, Дебалцево.

Пред снимките стоят  свещи. И сутрешните, и вечерните църковни служби преминават в препълнени храмове. Всички се молят за победа. Не за мир, а за победа, независимо каква.

Всички мои събеседници са единодушни, че в Киев или Одеса можете да срещнете хора, които са за подписване на мир и за отказване от  Донецк и Луганск, само и само войната да свърши и да не умират повече хора. Но в Лвов не искат и да чуят за това. Вярват ли в победата, независимо че политолозите изобщо не поставят под въпрос евентуалната победа на Украйна, а само спорят за това, което ще се случи по-нататък със замразения конфликт и каква би била формата на мирния процес?…

Ще се разпадне ли Украйна

В Лвов сигурно възмутено биха отхвърлил и визията, която ми представи  Владимир – разпадане на Украйна. Изчерпване на потенциала на държавата, която през 1991 г. беше създадена от несъвместими територии с различна история, за които не беше направено почти нищо, за да се обединят.

Изтокът и част от юга сякаш са предрешени да отидат към Русия. Западът – може би за Полша. Буковина  – за Румъния. Закарпатието с удоволствие  ще го вземе Унгария…

Остават няколко централни района и бившето дясно крайбрежие на Днепър, полско-руската ябълка на раздора…

Това не е пълна фантазия според Владимир. Той разказва, че докато е работил в държавната администрация, в Министерството на вътрешните работи са били обсъждани сценарии за разпадане на украинската държава и какво трябва да се направи за защита срещу заплахите. Изводът е бил, че за да настъпи разпад,  са необходими поредица от вътрешни и външни конфликти. Точно такива, каквито разтърсват страната от 2013 година насам. Властта защитава ли се? По-скоро засилва хаоса и не решава никакви проблеми…

Не вярвам в полски Лвов в XXI век. Не вярвам и в това, че същите тези олигарси, които толкова удобно се настаниха в „свободна” Украйна, спокойно ще я оставят да се разпадне на части. Не, не са мотивирани от онзи тип патриотизъм, заплашващ мислещите по различен начин и стимулиращ носенето на тениски с вълк, спонсорирани по олигархична линия. Мотивирани са най-вече от икономически причини, заради които се и подвизават все още в Украйна. Ако Русия наистина заеме източните райони на Украйна,  това може да  препречи пътя им към безконтролното забогатяване чрез политиката на  Владимир Путин или руските олигарси…

Частната собственост е свещенна, казва киевският ми приятел Владимир. Олигарсите винаги ще са от печелившата страна. Факт е че, ако Украйна  престане да съществува, те вече няма да имат възможности за далавери. Но това, което притежават, никой не може да им го вземе. Каквото вече са откраднали, си е останало за тях. В най-лошия случай ги чака преминаване „на заслужена пенсия“.

Разбудени и попарени надежди

А обикновените хора? Може би за тях е по-добре разпадането ? Те вече разбират, че Mайданът почти нищо не им даде. Най-ентусиазирани са младиежите, които малко си спомнят от Оранжевата революция и от първия Майдан рез 2005-а, от разбудените и попарени надежди. Те не са преживявали тогавашното разочарование и днес им е по-лесно да вярват, че вторият Майдан е начало на нещо велико, дори и пътят да е труден.

За съжаление, вярата се сблъсква с реалността на ежедневието и постоянно се увеличават редиците на недоволните, разочарованите и обезсърчените от факта, че в Украйна е  все по-трудно да оцелееш.

Трети Майдан няма да има, обобщава моят събеседник. Досегашните Майдани бяха организирани, имаха конкретни искания – някои сериозни, други  по-скоро за показ. Без значение до колко протестиращите знаят за какво наистина става дума и кой дърпа конците, някой в крайна сметка планира всичко това. Въпреки че не винаги е в състояние да  държи ситуацията изцяло под контрол.

Олигарсите, които финансираха сценария на преврата и въоръжаването на  екстремисткия Десния сектор, имаха конкретна цел. Те залагаха на Юшченко през 2004 г., а 10 г. по-късно – на Кличко и Яценюк, в които искаха да виждат лидери. Ако днес трябваше да  се излее гнева срещу сегашната власт, трудно щяха да се намерят лидери и още по-малко – организиран лагер на протестиращите. Щеше да кипи само анархия, сляпа деструкция, хаос и разчистване на сметки. Никой не би могъл да овладае огромния брой на  въоръжените хора…

Наблюденията и прогнозите ми не са оптимистични – всъщност онзи,  който спечели, вече няма да има кого да управлява…

***

Олена говори за Украйна най-вече с тъга. Дори тогава, когато иска да ми каже нещо положително, когато ме убеждава да не си създавам илюзии и да не мисля, че в тази страна има ксенофобия. Това не е вярно, казва тя,  тук всеки уважаваше другия, никой не създаваше  проблеми, свързани с религията или езика.  В независимата част на Украйна беше възможно да се говори и на украински, ако си го научил от къщи,  и на руски език. И това все още не се е променило, уверява Олена. Не е вярно това, което понякога се пише, че в Лвов, ако заговориш на руски на улицата, веднага пристигат „патриотите“ и те атакуват.

Поглед от Майдана

Олена е една от онези, които участваха в Майдана. Отишла е в края на ноември 2013-та и е останала, дори когато е започнало да става наистина опасно. Вярвала ли е в победата и че след нея в Украйна ще бъде поне малко по-добре? Със сигурност е била убедена, че това, което прави, е правилно. Че така трябва.

Не е отишла на Майдана заради споразумението за асоцииране с ЕС, а за да бъде изгонен Янукович. Просто не е издържала гледката как полицията разпръсква демонстриращи за интеграция с ЕС студенти. Безопасни, мирни млади хора, по-скоро деца. Малко по-малки от нейния син, който е завършил висше образование в Полша…

По-късно синът ѝ се е върнал в Украйна, но не намерил никаква смислена работа и отново заминал за Полша. Живее в Лодз и е имал късмета да си намери работа, свързана с образованието му. Също както Олена, която е икономист и има хубава работа в строителна фирма. Тя е в добро финансово положение  дори и сега, когато всичко наоколо поскъпва и  все повече и повече хора едва свързват двата края.

Олена е една от онези, които са били на Майдана, но също така и една от онези, които сега искат мир. Никога няма да повярва, че Украйна сама можеда спечели войната, или че въобще  е препоръчително да се води война. Тя не вярва на пропагандни клишета, че хората ставали патриоти, когато имат враг. Лично е видяла какво значи война. Нейният брат е загинал от снайперистки куршум. Бил е военен прокурор, трябвало да замине на изток. Погребала го е преди няколко седмици.

Раната ѝ още кърви. Гласът ѝ трепери, когато говори за Майдана, за престрелките, пожарите, войната, загубата на близки хора, литургиите за загиналите на площадите в градовете на Западна Украйна. „Моля, не мислете  и не пишете, както някои други, че в Украйна има гражданска война. Това не е гражданска война, това е агресия, руска агресия. И ако не са нашите доброволци, нашите момчета на Запад, досега руснаците щяха да са дошли до Киев,” казва тя.

Украинците са смели, готови са да се борят за своята страна. Мнозина от онези, които не отидоха в армията, се стараят да променят заобикалящата ги среда. Особено младите хора са много активни,  интересуват се от политика, искат да разберат какво се случва със страната им, старае се да ме убеди Олена.

А властта? Властта е както преди, свива рамене тя. И примери колкото искаш. Моята събеседничка ми разказва за фирмата, в която работи. Шефът ѝ е бил депутат във Висшия съвет и след Майдана е избягал. Защото много добре знаел какво ще се случи, споделя тя. Според нея  политическата дейност, която го е пазила от отговорност за корупционните схеми в продължение на години, след промяната би станала аргумент за преследване срещу него, за обвинения, че е корупционер. Бил е на грешната страна. А освен това? Олена по нареждане на ръководството на фирмата лично е носела подкупи. И преди Майдана,  и след него…

От манипулацията до преврата

Допуска  ли тя възможност Майдана,  този масов протест, да е бил също в някакъв смисъл манипулация? Олигарсите да са се възползвали от гнева на хората за собствените си цели? Питам, макар да си давам сметка, че може да предизвикам  възмущение и обвинения, че нищо не разбирам. Но Олена тъжно отговаря, че наистина може да е било и така.  И след това припомня за хората, които през 90-те години и по-късно се опитваха да се застъпят за демокрацията, правата на човека и общото благо. А впоследствие изчезваха безследно, или ги намираха убити „от неизвестни извършители.“

Фактът, че Украйна може дори се разпадне, Олена също не го отрича. Тя не знае какво ще стане с нейната страна. Тя не знае също какво ще се случи с нея самата. Знае полски, шведски, би могла да замине в чужбина. Но  свива рамене: „Винаги е по-лесно да кажеш, че ще се махнеш, отколкото наистина да напуснеш страната си, където си сред свои, сред близки хора, живи и мъртви, където са спомените на живота ти…”.

„Знаеш ли какво би могло да спаси Украйна? – казва Олена в един момент. И продължава: – Истински военен преврат. Цялата власт в ръцете на хора, които наистина обичат тази страна и желаят да подобрят състоянието ѝ. Не като тези, които са във Върховната рада. Хора, които наистина милеят за Украйна. Това е, което понякога си мисля. Следващите избори? Не знам за кого ще гласувам, не знам дали ще има за кого. Не знам въобще дали си струва да отида да гласувам…”

Ако хора като Олена мислят за военен преврат като за спасение, за някой местен вариант на Пиночет, това вече е истинска диагноза за политическия живот в Украйна…

 

"Барикада" е независимо издание, което се издържа от своите читатели. Стани един от тях! Ако този материал ти е харесал, подкрепи съществуването на "Барикада". Нуждаем се от теб! Виж как можеш да помогнеш–тук!

Оставете коментар