Венецуела и Колумбия – от братство до война и обратно

Единение и антагонизъм се редуват в историята на страните, били едно цяло във времената на Боливар и Сантандер и съумели да поставят доверието над различията при Чавес и Сантос. Какво пречи да се разберат днес?

Президентите на Колумбия Иван Дуке (вляво) и на Венецуела Николас Мадуро днес не си говорят. Снимка: Туитър
Президентите на Колумбия Иван Дуке (вляво) и на Венецуела Николас Мадуро днес не си говорят. Снимка: Туитър

Венецуела от години фокусира вниманието на световната политика със своя модел на развитие и с устояването си срещу натиска на САЩ този курс да бъде обърнат. Ескалацията на това противопоставяне през последните месеци придоби глобални мащаби, превръщайки венецуелската криза в световна тревога.

С активна роля на този фон изпъква и Колумбия – не просто съседка, но и историческа посестрима, с която обаче днес отношенията са много изострени заради анагонистичните политически управления в Каракас и Богота. От февруари т. г. границата между двете държави е затворена, прекъснати са дипломатическите им отношения, както и всякакъв диалог между президентите Иван Дуке и Николас Мадуро.

Но двете страни остават една до друга, с обща история на едно и също отечество – някогашната Великата Колумбия. И продължават да развяват национални знамена с едни и същи цветове…

Венецуела и Колумбия си остават роднински страни, през каквито и перипетии да минават официалните им отношения. Илюстрация: Фейсбук
Венецуела и Колумбия си остават роднински страни, през каквито и перипетии да минават официалните им отношения. Илюстрация: Фейсбук

Обзорът върху историческото формиране на отношенията между Колумбия и Венецуела може да хвърли много светлина и върху развитието на актуалната обстановка.

И двете страни са скъпи за мен. Преди години бях предложена за посланик на България в Колумбия, но обстоятелства и политики наложиха да замина по спешност вместо за Богота, за Каракас. От Венецуела покривах с дейността си не само Венецуела и Колумбия, но и Еквадор. Наричат тези страни „трите сестри” – те имат общи герои, извоювали независимостта и създали модерната за времето си федеративна република Велика Колумбия. Тя е родена точно преди 200 години – през 1819-та. Успява да просъществува 12 бурни години – до 1831-ва.

Великият Симон Боливар (1783-1830 г.), Освободителят на испанските колонии в Южна Америка, предлага на Конгреса в Ангостура през 1819 г. своя план-структура за създаване на федеративна република, състояща се от три департамента с отделни столици. Това са департаментът Кундинамарка, днешна Колумбия, със столица Богота, департаментът Венецуела със столица Каракас и департаментът Кито, днешен Еквадор, със столица Кито.

Карта на някогашната Велика Колумбия с трите ѝ департамента, станали основа за днешните три суверенни републики. Илюстрация: Wikimedia Commons
Карта на някогашната Велика Колумбия с трите ѝ департамента, станали основа за днешните три суверенни републики. Илюстрация: Wikimedia Commons

Текстът на конституцията на новата република е предложен на Конгреса в Кукута през 1821 г. – това е същият град на днешната граница между Колумбия и Венецуела, който толкова нашумя през февруари т. г. с одисеята около т.нар. „хуманитарна помощ” от САЩ… По онази конституция от Кукута столицата на Велика Колумбия се установява в Богота. Републиката е призната от Австрия, Франция, Русия, САЩ, съседни южноамерикански държави. Боливар е избран за президент на страната, а вицепрезидент става Франсиско де Паула Сантандер.

На преден план в този фрагмент от старинна картина личат Симон Боливар (вляво) и Франсиско де Паула Сантандер
На преден план в този фрагмент от старинна картина личат Симон Боливар (вляво) и Франсиско де Паула Сантандер

През първите години на съществуването си Велика Колумбия помага на други територии, все още намиращи се под контрола на Испания и борещи се за независимост. Така Панама влиза в състава на федерацията през 1821 г., както и редица провинции на Кито и Венецуела. Държавата Перу също придобива независимост през 1824 г. с помощта на Велика Колумбия.

През 1826 г. Боливар и Сантандер са преизбрани за втори мандат. Но през 1830 г. Боливар умира. Година по-късно Велика Колумбия се разпада. Причините са политически различия между привържениците на федерализма и опонентите им, които държат на централизма, както и регионални търкания между народите, съставляващи голямата република. Днес от нея са останали суверенните държави Колумбия, Венецуела, Еквадор и Панама.

Днешна карта на републиките Панама, Колумбия, Венецуела и Еквадор. Илюстрация: Wikimedia Commons
Днешна карта на републиките Панама, Колумбия, Венецуела и Еквадор. Илюстрация: Wikimedia Commons

Вече акредитирана като официален дипломатически представител на България в Каракас, Богота и Кито с базиране във венецуелската столица, установих добри отношения с тогавашния колумбийски посланик във Венецуела Енрике Варгас Рамирес (1926-2015 г.). Разговорите с него ме обогатиха с много познания за тези съседни държави, за някогашна Велика Колумбия, за днешното ѝ наследство.

С посланик Варгас говорихме дълго и преди първата ми визита в Колумбия през октомври 2006 г. „В столицата Богота е опасно дори да се наеме такси на улицата, често има риск от отвличания и нападения,” предупреди ме той тогава.

Преди да стане посланик във Венесуела, изтънченият дипломат, архитект и историк Енрике Варгас е бил политик, кмет на родния си град Кукута, сенатор, дългогодишен министър на труда на Колумбия. Той бе известна личност и в дипломатическия корпус в Каракас. Говореше се, че познава в детайли историята на Велика Колумбия и на героите от борбите за независимост Боливар и Сантандер, че често разговаря на такива теми както с тогавашния колумбийски президент Алваро Урибе, така и с венецуелския държавен глава Уго Чавес.

Енрике Варгас Рамирес. Снимка: La Opinion
Енрике Варгас Рамирес. Снимка: La Opinion

Общата преплетена история на Венецуела, Колумбия и Еквадор се олицетворява от героите на Велика Колумбия. Разприте и конфликтите между освободителите рефлектират и до днес в отношенията между трите държави. Накратко – най-отявленият защитник на генерал Симон Боливар е Боливарска Венецуела, на генерал Сантандер – Колумбия, а на красивата и смела Мануела Саенс (любимата на Боливар) и на генерал Антонио Хосе де Сукре – Еквадор.

Замисълът за създаването на Велика Колумбия е на големия предтеча на освободителните войни Франсиско де Миранда, който обаче не дочаква да види реализирани мечтите си, защото умира в испански затвор през 1816 г. Негова е и идеята за трикольора на сънуваната свободна република – това са същите жълто, синьо и червено, които днес съставляват националните знамена и на Венецуела, и на Колумбия, и на Еквадор.

Днешните национални флагове на Еквадор, Венецуела и Колумбия (отляво надясно)
Днешните национални флагове на Еквадор, Венецуела и Колумбия (отляво надясно)

От посланик Енрике Варгас узнах, че генерал Сантандер, вицепрезидентът на Велика Колумбия, е бил голям приятел на Шопенхауер и на Гьоте по време на изгнанието си в Европа. Поел поста си с думите: „Колумбийци, оръжията ви донесоха независимостта, законите ще ви дадат свободата!“ Президентът Симон Боливар казвал: „Сантандер е необходимият на Колумбия човек!“

Посланик Варгас бе събрал много материали от библиотеките в Каракас и пътуваше с огромен багаж в контейнери – само книги. Знаех, че ще пише книга, но бях наистина от издаването през 2007 г. на пиесата му в три действия „Мемоари за Великия Конвент“ (Memoria de la Gran Convención), разкриваща причините за разпадането на Велика Колумбия. С маниакално придържане към достоверността на епохата авторът описва ситуациите, в които са поставени героите – Боливар, Сантандер, Хосе Антонио Паес (един от големите венецуелски воини и първи президент на Венецуела от 1830 до 1835 г.), Мануелита Саенс. И разкрива всяка една от тези индивидуални истории, които в края имат еднаква трагична развръзка.

Два старинни портрета на Мануелита Саенс–любимата на Симон Боливар от Кито. На десния портрет тя е изобразена с Освободителя, когото два пъти спасява от смърт
Два старинни портрета на Мануелита Саенс – любимата на Симон Боливар от Кито. На десния портрет тя е изобразена с Освободителя, когото два пъти спасява от смърт

Всеки един от персонажите в това произведение дава представа за героите законодатели или за селяните, които са се отличили като личности в борбата за независимост.
Авторът разказва и за сложните отношения между двамата свои любими герои-генерали – Симон Боливар и Франсиско де Паула Сантандер, през тежката 1828 г., когато се създава Конвентът от Оканя и разногласията им по нея избухват неудържимо.

„Конвентът от Оканя и различията между Боливар и Сантандер ги водят до лични наранявания. Това са двама емблематични мислители с групи от привърженици, чиято разделителна философия впоследствие води до зараждането на либерална и консервативна партии,“ смята Варгас. А по повод гибелта на Велика Колумбия той припомня думите на „човека светило” Симон Боливар, изречени през 1830 г.: „След като не се обединихме със Сантандер, ние всички загубихме!“

Според Варгас „този сблъсък между двамата е една от най-тежките последици, отразили се върху нашата велика родина и причинили нейното разпадане”…

В Латинска Америка е така и досега – днешните страни-съюзници утре могат да влязат във война. Държавниците им днес са братя, а утре – смъртни врагове. И обратното.

През 19-и век процесът на развитие протича успоредно с формирането на независими държави и граници между тях. През 20-тото столетие геополитически съображения съдействат за появата на многобройни териториални спорове, конфликти и войни. В региона пулсира „обединяване – разединяване” на държавите от континента пред лицето на могъщия им съсед, САЩ.

Латинска Америка е сред най-динамично развиващите се региони в света. С движението си „наляво” през 20-и век и в началото на 21-и век, с високите си темпове на икономически растеж тя буди твърде жив интерес сред световната общност. Останали дълго време в „периферията” на голямата световна политика, латиноамериканските страни не са засегнати от последиците на мащабните междудържавни конфликти в същата степен, като Европа или Азия. Световните геополитически тенденции обаче имат активно влияние върху отношенията между държавите от региона.

В началото на 21-и век редица страни от континента, като Бразилия, Венецуела, Боливия, Еквадор започват да разработват свои политически и социално-икономически проекти. Очертава се модификация на комплекса от междудържавни връзки в региона. Но не изчезва и възможността да се активизират стари, „замразени” спорове и да се появят нови политически играчи, повлияни от глобализацията.

Такъв „замразен” териториален спор съществува и между Венецуела и Колумбия – те от десетилетия не могат да си поделят водите на Венецуелския залив, на чието дъно са открити големи петролни залежи.

Независимо че в края на 20-и век солидарността между страните от региона започва да укрепва, териториалните спорове и конфликтните ситуации все още са факт. Днес обаче те са прехвърлени от сферата на пряко въоръжено противопоставяне в по-широкия контекст на териториални и други претенции.

Редица страни от региона преразглеждат своите доктрини за национална сигурност, формулирани са и нови заплахи.

В тази връзка става твърде актуален въпросът за интензивна диверсификация на връзките и търсене на нови партньори във военно-техническото сътрудничество. Особено напредва тук Венецуела. Сред основните национални проекти на боливарското правителство е превъоръжаването на венецуелската армия и снабдяването ѝ с нови модели въоръжения, военна и специална техника предимно от Русия, тъй като САЩ се отказват от доставките на оръжия за Венецуела и се концентрират в Колумбия.

Опасна ескалация на напрежение предизвиква през март 2008 г. акцията на колумбийската армия срещу лагер на бунтовническата групировка ФАРК, разположен недалеч от колумбийско-еквадорската граница, на няколко километра навътре в еквадорска територия. При операцията, известна като „Феникс“, са убити 22-ма души, сред които и един от лидерите на бунтовниците – Раул Рейес. Между загиналите има не само партизани, но и четирима мексикански студенти, пристигнали за социален форум в Еквадор.

Акцията на колумбийските военни довежда до драматични последствия и дори до заплаха от война. Защото бързо се установява, че не става дума за сражение при преследване на партизаните от колумбийските войски и за пресичане на границата погрешка, в суматохата на битката. А става дума за целенасочен военен удар с „умни бомби” със сателитно насочване по спящите в лагера си партизани с ясното съзнание, че се посяга на чужда територия.

Такава "дупка" в еквадорската джунгла оставя ударът на колумбийската армия с "умни бомби" по скрит там лагер на партизани от ФАРК през 2008 г. Снимка: El Tiempo
Такава „дупка“ в еквадорската джунгла оставя ударът на колумбийската армия с „умни бомби“ по скрит там лагер на партизани от ФАРК през 2008 г. Снимка: El Tiempo

Възмутени от нарушаването на суверенитета на съседна държава, Еквадор и Венецуела първо отзовават посланиците си от Богота и отправят оплаквания пред международни организации, а впоследствие започват да дислоцират и войски по границите. „Това може да бъде началото на война в Южна Америка“, заявява Чавес, който смята колумбийската атака по лагера на ФАРК в Еквадор за „клане”.

Венецуелският лидер тогава не само демонстрира военна сила с идеята да възпре евентуални нови операции на Колумбия по съседките ѝ, но спира и венецуелско-колумбийската търговия, която годишно възлиза на около 6 млрд. долара. Заканва се да национализира колумбийските фирми с бизнес във Венецуела. Блокирането на колумбийските стоки обаче рискува да доведе до липси на пазара и покачване на цените на хранителните стоки, предупреждават икономисти.

Напрежението не спада и през 2009-та, подклаждано от взаимни критики между Богота и Каракас. А през 2010-та ескалира още повече, след като колумбийският президент Урибе обвинява венецуелските власти, че подслоняват на своя територия лагери на колумбийските партизани. Той отправя това обвинение на специална сесия на Постоянния съвет на Организацията на американските държави. Правителството на САЩ заявява,  че това е „важна информация, която заслужава допълнително разследване”. Вашингтон настоява за изпращане на място на международна комисия за проверка. Венецуела не отговаря на това предложение.

Затова пък Чавес спонтанно реагира на твърденията на Урибе така: „Президентът на Колумбия е обезумял“.

Уго Чавес и Алваро Урибе. Снимка: Фейсбук
Уго Чавес и Алваро Урибе. Снимка: Фейсбук

На 22 юли 2010 г. в 12.38 ч. Чавес обявява пред медиите в президентския дворец „Мирафлорес”: „Заради нашето достойнство нямаме друг избор, освен да прекъснем отношенията с братската ни Колумбия.“ Той поставя армията в най-висока степен на бойна готовност.

Но когато има обща граница от 2219 километра и 5 милиона колумбийци, които живеят във Венецуела, когато тази граница е гъсто населена и от колумбийска, и от венецуелска страна, тогава държавниците все пак трябва да се стремят на първо място към постигане на доверие и на нормални дипломатически отношения.

Предизвикателството да се поднови диалогът и да се потърси реално решение на конфликта е поето от тогавашното новоизбрано колумбийско ръководство начело с президента Хуан Мануел Сантос. Казусът Венецуела, заплетен и многопластов, става причината за първия ясен завой, който предприема новият президент Сантос, довчерашен военен министър при предшественика си Алваро Урбе – от конфронтацията към дипломацията.

На 23 юли 2010 г. ситуацията е изкоментирана от Хавана, лично от Фидел Кастро:  „Няма ни най-малко вероятност Колумбия да атакува Венецуела. Първо, защото не е заинтересована. Второ защото не може. Трето, защото не иска. И четвърто, защото знае, че последиците биха били катастрофални”.

Двайсетина дни по-късно, на 10 август 2010 г., президентите Хуан Мануел Сантос и Уго Чавес се срещат на четири очи в знаковото имение „Сан Педро Алехандрино” в гр. Санта Марта на карибския бряг, на 913 км от столицата Богота. Целта им е да нормализират дипломатическите отношения между двете страни. Събитието се окачествява от политическите наблюдатели за региона като историческо.

Това всъщност е първата среща, която Сантос провежда след встъпването си в длъжност. При това тя съвпада с 59-ия му рожден ден.

Особено многозначително е внимателно подбраното място, където се срещат Сантос и Чавес – то е свято и за двамата. Въпросното имение „Сан Педро Алехандрино”, построено през 1608 г. от Франсиско де Годой и Кортесия, е мястото, където Симон Боливар прекарва последните дни от своя живот и където умира на 17 декември 1830 г. Освободителят смятал оттам да замине за Ямайка, а после за Европа, но силите не му позволили. Днес имението се счита за светилище на Великото отечество.

Имението "Сан Педро Алехандрино" е било последното убежище на Симон Боливар. Снимка: Museo Bolivariano
Имението „Сан Педро Алехандрино“ е било последното убежище на Симон Боливар. Снимка: Museo Bolivariano

Символиката е изключително важен акцент за латиноамериканците. Значението на Санта Марта като място за среща между президентите на Колумбия и Венецуела се корени в историческия и културен капитал, който градът споделя за двете страни. И особено във факта, че именно тук се намира историческата хасиенда, в която склопява очи Освободителят.

В имението са се провеждали много двустранни срещи на високо равнище между двете държави. Тук Чавес е разговарял и с предшествениците на Сантос – Андрес Пастрана и Алваро Урибе.

На 10 август 2010 г. „Сан Педро Алехандрино” посреща двамата президенти с празнична украса. 50 кадети от почетната гвардия са строени като струни.  Военен оркестър свири отвън маршове за поздрав на двамата президенти. Вътре пък камерен оркестър ги посреща с поздрава „Честит рожден ден!”. Над 300 национални и чуждестранни репортери са дошли специално да отразяват историческото събитие.

В 13.30 ч. пристига Чавес, облечен в яке с цветовете на венецуелския трикольор. Носи 3 червени рози като подарък за министъра на външните работи на Колумбия – Мария Анхела Олгин, която е бивш посланик във Венецуела. И това не е случайно. Венецуелският президент знае, че още от древността, ако се поднесат при напрегнати преговори, розите символизират запазване на тайните и на мира…

Двамата президенти поотделно пристигат на колумбийския карибски бряг и се срещат за първи път там, където още витае духът на Симон Боливар. Срещат се сърдечно, въпреки скъсаните дипломатически отношения между страните им.

Срещата между Уго Чавес и Хуан Мануел Сантос в имението "Сан Педро Алехандрино" на 10 август 2010 г. Снимка: EFE
Срещата между Уго Чавес и Хуан Мануел Сантос в имението „Сан Педро Алехандрино“ на 10 август 2010 г. Снимка: EFE

След военните почести двамата влизат в „олтара на отечеството“ – сграда с бяла фасада, изградена в знак на почит към Боливар.

Пред мраморния паметник двамата държавници отдават почит на Освободителя и се отправят към залата „Енрике Грау” за начало на разговорите. В тази зала има само две кресла, една маса и портрет на Боливар. Такъв е сценарият – за да могат двамата президенти да разговарят на четири очи и да дадат успешно начало на двустранните отношения.

"Олтарът на отечеството" в "Сан Педро Алехандрино", издигнат в памет на Освободителя Симон Боливар. Снимка: Museo Bolivariano
„Олтарът на отечеството“ в „Сан Педро Алехандрино“, издигнат в памет на Освободителя Симон Боливар. Снимка: Museo Bolivariano

По-късно се провежда и делови обяд в големия салон „Армандо Вильегас” – вече с участието и на двамата външни министри Мария Анхела Холгин и Николас Мадуро, както и на 14-те души от двете работни групи. Менюто е договорено предварително: севиче (вид салата от рибни деликатеси), филе с чушка, скариди с фини хранителни треви, ориз с кокосов сос, салата от маруля и за десерт специалитет на имението от плод гуаяба.

Чавес остава поласкан от поканата на Сантос да се видят за тази историческа среща именно на рождения му ден, два дни след встъпването му в длъжност като президент на братска Колумбия, и то точно в Санта Марта. „Това свято за нашите два народа място е идеално за решаване на различия, ако има такива между Венецуела и Колумбия. Няма да спра да съжалявам как завършиха отношенията с правителството Урибе, което си отиде. Но станалото – станало. Аз дойдох тук, за да обърна страницата, както и Вие казахте“, заявява Чавес, обръщайки се към Сантос. „Ние установихме нови принципи, поставихме градивния камък на нашите нови отношения. Сега трябва да ги пазим,” добавя той.

И още от онези важни думи на Чавес: „Трябва да се научим да живеем съвместно. Нашата революция във Венецуела е мирна и не представлява никаква заплаха за Колумбия. Точно обратно, на Колумбия, на нейното правителство, на нейните институции ѝ подхожда една стабилна Венецуела… В Колумбия се чувствам така, сякаш е и мое отечество. И двата народа в двете страни трябва да имат това чувство и нека не позволяваме повече сплетни, клюки, доноси, които да развалят това, което градим.”

В заключение президентът Чавес подчертава, че „венецуелското правителство нито подкрепя, нито позволява, нито ще позволи присъствие на бунтовници или терористи във Венецуела” и въпреки че има някои, които претендират двете нации да се отдалечат, двамата президенти са разположени „да победят тези демони”.

На свой ред Сантос отбелязва: „Двамата президенти решихме да обърнем страницата и да мислим за бъдещето на нашите народи, което е повод да празнуваме. Аз празнувам срещата си с президента Уго Чавес. Проведохме искрен разговор, директен и откровен, говорихме какви трябва да бъдат нашите добри отношения и смятам, че направихме голяма крачка към възстановяването на доверието.”
И двамата държавници откровено се радват, че са затворили „страшната страница и за двата народа“, стискат си ръцете, признавайки някои от своите различия, но преди всичко, поемайки задължението в търсене на бъдеще на мир за своите народи…

Уви, днес, 9 години по-късно, Колумбия и Венецуела отново са в конфронтация и с прекъснати дипломатически отношения. Начело на Колумбия е сегашният ѝ президент консерватор Иван Дуке, предложил услугите си на САЩ, за да прекара през колумбийско-венецуелската граница американската мнима „хуманитарна помощ”, въпреки отказа на венецуелското правителството начело с президента Николас Мадуро да я приеме.

От самото му избиране миналата година Дуке е критичен и към мирния процес в Колумбия, започнат от предшественика му Хуан Мануел Сантос, който през двата си президентски мандата провежда преговори с ФАРК в Хавана и постига спиране на вътрешната война с партизаните. През 2016 г. е подписано историческото мирно споразумение, сложило край на най-дългото, около 60-годищно противопоставяне срещу бунтовници в Латинска Америка. Сантос започва също така диалог и с другото партизанско движение, действащо в Колумбя – Армията за национално освобождение, известнас абревиатурата ELN.  Но преговорите са спрени след избирането на Дуке за президент…

Конфронтациите обаче никога не водят до нищо добро – било във вътрешната, било във външната политика. Диалогът, базиран на добрата воля, взаимното уважение и зачитане, е единственият инструмент, способен да изработва трайни и ефективни решения, дори между държави или политически сили с противоположни идеи и разбирания. Само това може да е изходът и от сегашната венецуелска криза, и от новия нажежен период в колумбийско-венецуелските отношения, и от целия агресивен контекст, в който темата е вкарана от САЩ на международно ниво.

Не случайно Хуан Мануел Сантос призова преди броени дни за „повече диалог и по-малко туитове” в свое интервю за испанския вестник „Ла Вангуардия” и настоя: „Трябва да се преговаря с Мадуро”.

Братските народи, обединявани някога от Велика Колумбия, заслужават да живеят в мир и разбирателство.

 

Оставете коментар