В категории:Избрано / Свят

Еквадор се кани да отнеме убежището на Джулиан Асанж – какво следва?

На фона на политическата атмосфера в САЩ, много журналисти и опозиционери с радост ще подкрепят разправата на Тръмп с WikiLeaks – без да вземат предвид огромните опасности за свободата на словото, които ще произтекат от този прецедент

Глен Гринуолд, Intercept

По-рано този месец президентът на Еквадор Ленин Морено пътува до Лондон с привидната цел да говори пред Световната среща на хората с увреждания (Морено използва инвалидна количка, след като е прострелян при опит за грабеж през 1998 г.). Това бе прикритие за реалната цел на президентската визита – да се срещне с официални британски представители, за да финализира споразумението за оттегляне на убежището на основателя на WikiLeaks Джулиан Асанж, изхвърлянето му от сградата на посолството на Еквадор, където той се намира от 2012 г. и предаването му на британските власти.

Трябва да се отбележи, че международната обиколка на Морено включваше и пътуване до Мадрид, където се срещна с представители на местните власти, които все още не могат да преглътнат критиките на Асанж за нарушаването на човешките права от страна на испанското централно правителство при протестите за независимост на Каталуния.

Преди три месеца Еквадор блокира достъпа на Асанж до интернет и оттогава той няма възможност да комуникира с външния свят. Основният фактор за решението на Еквадор бе гневът на Испания заради изказванията на Асанж за Каталуния в Twitter. Източник, близък до еквадорското външно министерство и кабинета на президента, пожелал анонимност, е потвърдил пред The Intercept, че Морено е близо до финализиране, и дори може вече да е сключил споразумение да предаде Асанж на Великобритания. Оттеглянето на убежището и физическото изхвърляне на Асанж от посолството може да се случи всеки момент. (След публикуването на оригиналната статия Морено потвърди разговорите си с британските власти по въпроса и заяви, че Асанж ще трябва да напусне посолството „в крайна сметка”. Бел. прев.)

Последствията от такова споразумение зависят отчасти от отстъпките, които Еквадор би могъл да издейства в замяна на отнемането на убежището на Асанж. Но както бившият еквадорски президент Рафаел Кореа заяви в интервю за Intercept през май, правителството на Морено е върнало „сервилната” и „покорна” поза на страната спрямо западните правителства.

Поради това е много малко вероятно Морено – който вече е показал, че е склонен да се подчини на сплашването и принудата от страна на Великобритания, Испания и САЩ – да е издействал гаранции, че Лондон няма да екстрадира Асанж в САЩ, където хора от екипа на Доналд Тръмп са се зарекли да преследват Асанж и да разрушат WikiLeaks.

Основната странност в случая на Асанж – че той практически е затворен вече осем години, макар никога да не му е било повдигано обвинение, камо ли да е бил осъждан за престъпление – със сигурност ще продължи и след като Еквадор го предаде на Великобритания. Дори при най-добрия сценарий, изглежда много вероятно Асанж да остане затворен под опеката на британските власти.

Единствената известна криминална процедура срещу Асанж е заповед за арест от 2012 г. заради неявяване на призовка – това на практика е дребно нарушение на гаранцията, до което се стигна, след като той получи убежище от Еквадор и не се яви пред съда за изслушване за исканото екстрадиране в Швеция.

Това провинение се наказва със затвор от три месеца и глоба, макар че е възможно от присъдата да бъде приспаднато времето, което Асанж вече е излежал в британски затвор. През 2010 г. Асанж е вкаран в затвора Уандсуорт, където прекарва в изолация 10 дни, преди да бъде пуснат под гаранция. След това прекарва 550 дни под домашен арест в дома на свой поддръжник. Адвокатът на Асанж Джен Робинсън коментира пред Intercept, че според него цялото това вече излежано време трябва да се брои, поради което присъдата за неявяване пред съда трябва да се счита за излежана. Британските прокурори обаче почти със сигурност ще оспорят това твърдение. Асанж също така би могъл да спори, че е имал разбираеми и валидни основания да потърси убежище, вместо да се подчини на британските власти – основно обоснованият страх, че може да бъде екстрадиран в САЩ, за да бъде съден за публикуването на класифицирани документи.

Освен това дребно обвинение, британската прокуратура би могла да излезе с твърдение, че отбягването на правния процес от страна Асанж е толкова продължително и умишлено, че става въпрос за „неуважение към съда” – провинение, което се наказва със затвор до две години. Само повдигането на такова обвинение означава, че Асанж ще е изправен пред риск да прекара още една година или повече в британски затвор.

В момента това е единствената известна съдебна процедура срещу Асанж. През май 2017 г. шведската прокуратура обяви, че спира разследването за сексуално посегателство срещу Асанж. Далеч по-важният въпрос, който ще определи бъдещето на Асанж, е какво възнамеряват да правят властите в САЩ. Администрацията на Барак Обама искаше да преследва Асанж и WikiLeaks за публикуването на стотици хиляди секретни документи, но в крайна сметка заключи, че не може да го направи, без да преследва по същия начин и вестници като New York Times и The Guardian, които са публикували същите документи, и без да създаде прецедент, който би позволил криминално преследване срещу медии в бъдеще.

Технически според законите в САЩ наистина е престъпление за когото и да било – включително за медиите – да публикува определени видове засекретена информация. Според тези закони бе престъпление Дейвид Игнатиус от Washington Post да публикува съдържанието на телефонни разговори, засечени от Агенцията за национална сигурност, между тогавашния кандидат за президентски съветник по националната сигурност Майкъл Флин и руския посланик Сергей Кисляк – макар че отразяването на това очевидно бе в интерес на обществото и доказа, че Флин е лъгал, когато е отричал за такива контакти.

Това, че Washington Post и Игнатиус – а не само техните източници – са нарушили закона на САЩ с разкриването на тази прихваната комуникация, се вижда от следния текст от законодателството:

Който съзнателно и нарочно комуникира… или по друг начин прави достъпни за човек без разрешение, или публикува… каквато и да е секретна информация… придобита в процеса на разузнаване на комуникациите на което и да е чуждестранно правителство… трябва да бъде глобен, да получи присъда до десет години затвор или и двете”

Министерството на правосъдието на САЩ обаче никога не е искало да повдига обвинения или да преследва някого заради публикуването на такива материали – вместо това се задоволяват с преследване на правителствените източници, през които е изтекла информацията. Това нежелание има две основни причини. Първо, медиите могат да спорят, че всеки опит да се криминализира самото публикуване на секретна или открадната информация противоречи на гаранциите за свободата на словото в Първата поправка – разбиране, което властите никога не са имали желание да оспорват. Второ, никое ръководството на правосъдното министерство не е искало да остави в наследство прецедент, който позволява на правителството да преследва журналисти и медии за публикуване на документи.

Администрацията на Тръмп обаче е дала ясно да се разбере, че няма такива притеснения. Точно обратното: през миналия април тогавашният директор на ЦРУ Майк Помпео, който сега е държавен секретар, излезе с налудна, несвързана и силно заплашителна тирада срещу WikiLeaks. Без да цитира каквото и да е доказателство, Помпео заяви, че WikiLeaks са „недържавна враждебна разузнавателна служба, често поощрявана от държавни актьори като Русия”, и поради това „трябва да признаем, че не можем повече да позволяваме Асанж и колегите му да използват свободата на словото срещу нас”.

Дългогодишният десен конресмен, който в момента е един от най-лоялните и предпочитани членове на кабинета на Тръмп, също така изрично отхвърля всякакви притеснения относно Първата поправка по отношение на Асанж, заявявайки, че „WikiLeaks претендират, че Първата поправка ги предпазва от възмездието… те могат и да вярват в това, но грешат”.

След това Помпео отправи още по-широка заплаха: „Да им се дава пространство да ни мачкат с откраднати тайни е перверзия спрямо това, за което се застъпва нашата велика Конституция. Това свършва сега”.

Главният прокурор на Тръмп Джеф Сешънс по подобен начин се е заричал не само да продължи и разшири преследването срещу източници от времето на Обама, но също така е заявявал, че обмисля преследване на медии, публикуващи засекретена информация. Би било изключително хитро от страна на Сешънс да сложи основите за такова преследване като започне с Асанж, защото знае, че самите журналисти в САЩ – погълнати от омраза към основателя на WikiLeaks по лични причини, професионална ревност или заради ролята, която вярват, че е имал за загубата на Хилари Клинтън през 2016 г. – ще се обединят зад правосъдното министерство на Тръмп в опитите му да вкара Асанж в затвора.

По времето на Обама приетото виждане сред мейнстрийм медиите бе, че съдебното преследването на Асанж би представлявало сериозна опасност за свободите на пресата. Дори редакцията на Washington Post, която категорично осъжда WikiLeaks, през 2010 г предупреди, че подобно преследване „би криминализирало размяната на информация и би създало риск” за всички медии. Когато през миналата година Помпео и Сешънс отправиха заплахите си за съдебна разправа с Асанж, бившият говорител на правосъдното министерство на Обама Матю Милър коментира в Twitter, че подобно преследване не може да успее, защото министерството не може да осъди някого само заради публикуване на тайни.

Години наред правосъдното министерство на Обама търсеше доказателства, че Асанж активно е помагал на Челси Манинг или други източници за хакването или кражбата на документи, което би дало възможност да съдят WikiLeaks за нещо повече от публикуване. Това търсене обаче завърши без резултат. Но дори и тази теза – че публикуващият секретни документи може да бъде съден за подпомагане на източник – може да представлява силна заплаха за свободата на словото, тъй като журналистите често работят в някаква форма на сътрудничество с източниците, предали им класифицирана информация. Освен това трябва да се отбележи, че никой не е представил доказателства, че WikiLeaks са заговорничели с този, който е хакнал пощите на Националния комитет на Демократическата партия и Джон Подеста, с цел да бъде осъществено това хакване.

Но има малко съмнение, както Сешънс със сигурност знае, че голям брой от журналистите в САЩ – заедно с много, а може би дори и повечето демократи – всъщност ще подкрепят прокурорите на Тръмп в казуса с Асанж. В крайна сметка Демократическата партия заведе дело срещу WikiLeaks за публикуването на документи през април – сериозна, очевидна заплаха за свободата на словото – и почти никой не възрази.

Освен това точно сенатори от Демократическата партия като Даян Фенщайн призоваваха за преследване на WikiLeaks по време на управлението на Обама, за което бяха подкрепяни от много от републиканските си колеги. Няма никакво съмнение, че след 2016 г. подкрепата сред журналистите и демократите за идеята Асанж да бъде затворен заради публикуването на документи е по-висока от всякога.

Ако САЩ обвинят Асанж заради публикуването на документи или ако вече има такова скрито обвинение, то може да бъде използвано, за да се поиска екстрадирането му от Великобритания. Това най-малкото би подсигурило, че Асанж ще остане в британски затвор в близките години.

Асанж разбира се ще се съпротивлява срещу такава екстрадиция с аргумента, че публикуването на документи не е приемливо обвинение и САЩ искат екстрадиция по политически причини, което не може да е основание за предаването му според действащите между Вашингтон и Лондон споразумения. Решението на британския съд по такъв казус обаче би отнело поне година, като е по-вероятно срокът да е близо три години. Докато този процес тече, Асанж почти със сигурност ще в затвора, тъй като е немислимо британския съдия да го пусне отново под гаранция.

Всичко това означава, че при най-добрия възможен сценарий, Асанж е изправен пред още една година в затвора – и така ще е прекарал цяло десетилетие затворен, макар никога да не е бил осъждан за престъпление. На практика той е наказван от самия процес.

И макар често да се казва, че Асанж може да обвинява само себе си, няма никакво съмнение – предвид извънредния арбитраж, свикан от правосъдното министерство на Обама, и предвид заплахите на Помпео и Сешънс – че страховете, накарали Асанж да поиска убежище (че ще бъде екстрадиран в САЩ и съден по политически причини) са напълно основателни.

Асанж, адвокатите и поддръжниците му винаги са заявявали, че той веднага ще се качи в самолета за Стокхолм, ако му се гарантира, че няма да бъде екстрадиран в САЩ, и години наред предлагаха да бъде разпитан от шведските разследващи в сградата на посолството – нещо, което шведските прокурори направиха чак през миналата година. Посочвайки тези факти, през 2016 г. панел на ООН отсъди, че действията на британското правителство представляват „своеволно задържане” и нарушават фундаменталните човешки права на Асанж.

Ако в крайна сметка администрацията на Тръмп обяви, че възнамерява да преследва Асанж за публикуването на класифицирани документи – което изглежда много вероятно – ще станем свидетели на един странен спектакъл. Щатските журналисти – които прекараха последните две години в мелодраматични изблици на опасения за свободата на словото заради туитовете на Тръмп по адрес на медиите – вероятно ще аплодират един съдебен прецедент, който ще представлява най-зловещата заплаха за свободата на пресата от десетилетия.

Този прецедент лесно би могъл да бъде използван, за да бъдат хвърлени самите те в затвора редом с Асанж заради „престъплението” да публикуват документи, които правителството смята, че не трябва да бъдат публикувани. Когато става въпрос за заплахи за свободата на пресата, подобни обвинения дори не са в една вселена с обидните туитове на Тръмп към телевизонни водещи.

Когато ставаше въпрос за липсата на справедлив процес и използването на изтезания в Гуантанамо, не бе трудно за журналистите да оставят на заден план личните си чувства към обвинените в симпатизиране на Ал Кайда и да осъдят опасностите, произтичащи от тези нарушения на човешките права и закона. Когато става въпрос за атаки срещу свободното слово, журналистите трябва да могат да преглътнат личната си ненавист към мненията на други хора, за да се противопоставят на стремежа на правителството да наказва заради изразяването на „вредни” мнения.

Не би трябвало да е толкова трудно за журналистите да оставят настрана личните си емоции по отношение на Асанж и да осъзнаят огромните опасности – не само за свободата на пресата, но и за тях самите – ако власите в САЩ успеят да удължат затворничеството на Асанж заради публикуването на документи. А това изглежда като най-вероятния сценарий, след като Еквадор предаде Асанж на Великобритания.

Оставете коментар