В категории:Анализи / Свят

Скрити истини – кой стои зад снайперистите на Майдана?

Италиански журналист публикува интервюта с грузински военни, които разказват как са били пратени като провокатори на протестите в Украйна през 2014 г. от Михаил Саакашвили. Признанията, че им е било наредено да стрелят както по полицията, така и по демонстрантите, потвърждават изводите от други разследвания по темата – и подобно на тях вероятно ще останат без последствия

По време на събитията на Майдана Саакашвили се подготвя да сдаде властта в Грузия и хвърля цялата си енергияя в новия си проект в Украйна.

В края на 2013 г. и началото на 2014 г. Площадът на независимостта (или Майдан незалежности – както е на украински) в Киев се превърна в център на света – или поне такова бе впечатлението, създавано от медиите.

На пръв поглед това бе поредната “цветна” революция – дори не беше първата цветна революция срещу Янукович. Но изключителното внимание, което ѝ се обръщаше, подсказваше, че този път залозите са много по-големи. Сега спокойно можем да обобщим, че случилото се в Украйна представляваше цинична ескалация на вечно тлеещото геополитическо съперничество между Вашингтон и Москва, че беше първият – поне официален – залп на набиращото скорост ново издание на студената война.

Майданът се превърна във фокусна точка за екзалтацията на съществуващите антируски настроения по цял свят – като се почне от външнополитическата номенклатура във Вашингтон и свързаните с нея агенти на мека сила, мине се през разнообразни националистически и екстремистки среди в бивши подопечни на Москва територии от Казвказ до Прибалтика, та се стигне до нашенската “Протеснта мрежа”, която не можеше да побере акумулирания през лятото ентусиазъм зад стените на “окупирания” Софийски университет и разходи свои представители до Киев по линия на международното протестърско сътрудничество.

В създаваната тогава атмосфера се приемаше като анатема да посочваш очевидните пропуски в налагания от западни медии, политици и тинк-танкове наратив за същността и целите на протестите и най-вече на водещите участници.

В днешно време има хора, които биха повторили уверено същите празни клишета, ако бъдат попитани – макар интересът им какво точно се случва в Украйна до голяма степен да изчезна в момента, в който властта бе поета от “правилните” сили през февруари 2014 г.. Хаотичните, често абсурдни и цялостно трагични последствия от “”Революцията на достойнството” се превърнаха в заден фон на следващите епизоди на циничния сериал на международната политика. Вглеждането в подробностите бе приемано като признак, че си на страната на “лошите”, че си “рубладжия”.

Случилото се на Майдана в последните дни преди бягството на Янукович, макар да бе изпълнено с неясноти и съмнения, бързо потъна в забвение. Стрелбата на Майдана, при която загинаха десетки хора, стана основание да не се приложи постигнатото споразумение между правителството и опозицията и послужи за оправдание за фактическото насилствено завземане на властта. Събитията между 18 и 22 февруари 2014 г. тласнаха страната към една спирала на насилие, която започна веднага да се задълбочава –  със саморазправата на “победителите”, с масовото убийство в Одеса, със сблъсъците в Донецк, Луганск, Мариупол, Харков и другаде, които до пролетта ескалираха в пълномащабна и брутална война. Война, която бе – и още е – както гражданска, така и прокси сблъсък между световни и регионални сили.

Новоовластените представители на неофашистката партия „Свобода“ „уволняват“ ръковдителя на националната телевизия

В търсене на димящото оръжиe

Официалната версия на новите власти в Киев, че стрелбата на Майдана е дело на силите за сигурност на Янукович, винаги е пораждала съмнения, които обаче просто се загубиха сред реките от кръв, които потекоха в Украйна в следващите седмици, месеци и години. Първата сянка на съмнение, идваща от по-високо ниво, се появи само дни след събитията. В медиите изтече запис на телефонен разговор между естонския външен министър Урмас Пает и тогавашния върховен представител на Европейския съюз по въпросите на външните работи на ЕС Катрин Аштън – вероятно прихванат от руските служби или пък хора от украинските служби, които не са очаровани от ставащото в страната.

След като се връща от Киев, където е бил само пет дни след клането, Пает разказва на Аштън  откровенията на една украинска лекарка, която е прегледала труповете на Майдана. Лекарката е заявила на посланика, че според нея убитите на площада демонстранти и полицаи са застреляни от едни и същи снайперисти. “Тя ми показа снимки и ми каза че като лекар може да заключи, че “почеркът” е еднакъв, куршумите са еднакви, а най-притеснителното е, че новата коалиция не иска да разследва какво точно се е случило. Все повече нараства убеждението, че зад снайперистите не стои Янукович, а някой от новата коалиция”, заявява естонецът.

През април 2014 г. германски журналисти от предаването „Монитор“ по телевизия WDR публикуват свое разследване, според което на площада е имало и снайперисти, различни от тези на полицията, и че е стреляно и от хотел “Украйна”, който се намира под контрола на протестиращите. Стрелбата от хотела е забелязана и от западни журналисти, включително екип на BBC. На първата годишнина BBC публикува свое разследване, което включва свидетелствата на един от протестиращите, бивш военен. Той разказва как е бил вербуван за стрелец още през януари, а в най-критичните дни през февруари му е било предоставено оръжие, с което е обстрелвал полицията от сградата на Консерваторията, която също се намира под контрола на протестиращите.

В края на миналата седмица италианската медия Il Giornale публикува филм на разследващия журналист Джена Микаселин, озаглавен “Украйна, скритите истини”. Това разследване не само потвърждава предишните разкрития, но и добавя доста части от липсващия пъзел – най-вече относно това кой стой зад организацията на стрелбата.

Грузинска връзка

В резултат на едногодишно разследване Микаселин се е свързал с трима грузинци, които разказват как са били част от специално подразделение, създадено от тогавашния президeнт на Грузия Михаил Саакашвили – който в онзи момент току-що е загубил изборите и се готви да сдаде властта. Като част от тази структура те са били пратени като провокатори на протестите на опозицията в Украйна. Двама от интервюираните от италианския журналист грузинци – Коба Нергадзе и Кваратескелия Залоги – се намират в Македония. Третият, Александър Ревазишвили, се укрива в друга източноевропейска страна, но е помолил да не бъде съобщавано коя. Тримата свидетелстват, че са били част от групата, открила огън по демонстрантите и полицията в най-драматичните дни на февруари 2014 г.

“Историята започва в Тибилиси и е изпълнена със задкулисни актьори. Първият е бившият грузински президент Михаил Саакашвили. Вторият е неговият военен съветник Мамука Мамулашвили. Той е бил изпратен в Киев, за да поддържа протестите на Майдана. По-късно става командир на група грузински доброволци, участващи в боевете срещу проруските бунтовници в Донбас”, заявява Микаселин.

Залоги разказва пред камерата как при първата му среща с Мамулашвили е бил в офис на Националното движение (управляващата партия). Той е бил в група от общо 25 души, от които десет са подписали да участват в операцията. Коба Нергадзе показва документ на негово име, доказващ членството му във военно подразделение, съставено от бивши полицаи и военен персонал. “Беше структурирано като военно подразделение. Реално беше служба за сигурност, създадена от Михаил Саакашвили. Трябваше да отидем в Украйна и не можехме да откажем”, заявява той.

Александър Ревазишвили потвърждава, че е бил част от същата служба за сигурност на Саакашвили и е участвал в трагичните събития в Украйна. Преди това е бил снайперист в грузинската армия и точно затова е бил извикан от Мамулашвили. “Мамука веднага ме попита дали наистина съм бил снайперист в армията. Каза ми – щом е така, трябва да отидеш в Киев… Трябваше да се занимаваме с провокациите. Трябваше да провокираме специалните полицейски части „Беркут“. Задачата ни беше да ги провокираме така, че да ги тласнем срещу тълпата”, казва той. “Заминахме на 15 януари. В самолета получих паспорта си и още един паспорт – с моята снимка, но с различно име. Дадоха ни по 1000 долара на човек с обещание да ни дадат още 5000 след това”, разказва Залоги.

Грузинците заявяват, че с нарастването на напрежението в Украйна в средата на февруари се появяват и нови действащи лица. Ревазишвили разказва как един ден в палатката им се появява Мамулашвили и води със себе си млад човек в униформа, който им е представен като американски военен инструктор.

Американецът се казва Брайън Кристофър Бойнджър и е бивш офицер снайперист от 101-ва военновъзушна дивизия. След Майдана се премества на фронта в Донбас, където воюва като част от грузинския доброволчески отряд. “Бяхме в постоянна връзка с Брайън, който беше човек на Мамулашвили. Заповедите ни ги даваше той. Трябваше да следвам всички негови нареждания” разказва Нергадзе.

Фейсбук страницата на грузинския доброволчески отряд на Мамулашвили е… показателна

Разказите на грузинците посочват като част от организацията на стрелбата и Сергей Пашински, един от лидерите на протестите, около когото се появяват съмнения още по време на самите събития. На 18 февруари в багажника на спряна за проверка от демонстрантите кола е намерена автоматична карабина с оптичен мерник. След няколко секунди се появява Пашински и нарежда колата да бъде пусната да мине. Тогава Пашински е депутат от партията на Юлия Тимошенко “Батькивщина”. След като опозицията овладява властта, той е назначен за шеф на кабинета на изпълняващия длъжността президент Турчинов. По-късно заедно със станалия вътрешен министър Арсен Аваков – друг от ръководителите на протестите – основава партия “Народен фронт”. През следващите години името на Пашински е замесено в редица скандали, включително застрелването на невъоръжен човек.

(Италианският журналист погрешно заявява, че Пашински е станал председател на парламента – явно го обърква с Андрей Парубий, ръководител на отбраната на Майдана, който също е крайно любопитен образ. Той е съпартиец на Пашински в “Батькивщина” и “Народен фронт”, но политическата му кариера започва като съосновател на неофашистката Социал-национална партия на Украйна. Тази партия, вече под името “Свобода”, взема активно участие в протестите и получава четири министерства в първото “майданско” правителство. Само няколко години по-рано Европейският парламент излиза с декларация, че се притеснява от влизането в украинския парламент на тази “расистка, антисемитска и ксенофобска” организация.)

Активисти на крайнодясната групировка “Десен сектор” напускат Киев, носейки странни сакове, в които твърдят, че пренасят музикални инструменти.

Грузинците Нергадзе и Залоги разказват пред Микаселин, че са се намирали в хотел “Украйна”, където са били и “всички шефове на опозицията”. “Пашински и още трима, сред които и Парасюк, донесоха в хотела чантите с оръжията. Лично те ги донесоха в моята стая”, разказва Нергадзе. Въпросният Владимр Парасюк се прочува на протестите с ултиматума, че ще прогони Янукович с оръжие. По-късно той става командир в батальона “Днепр” и народен представител. “Бях там, в хотел “Украйна”. На 18 февруари донесоха в стаята ми оръжия. В стаята с мен имаше двама литовци. Те взеха оръжията. Мамулашвили дойде с Брайън в хотела и обясни, че ще има стрелба на другия ден. С тях имаше още един човек, когото не познавах”, допълва разказа Залоги.

“Ако не греша, беше 15 или 16 февруари. Пашински ни нареди да си съберем нещата и ни заведе в сградата на Консерваторията. Влязох в сградата заедно с цялата ни група. Пашински дойде с други хора, почти всички бяха маскирани. По чантите, които носеха, разбрах веднага, че носеха оръжия. Извадиха ги и започнаха да ги раздават на всички групи. Говореше само Пашински, той раздаваше заповедите. Обясни ни, че има риск специалните части „Беркут“ да нападнат сградата. Каза, че трябва да им се противопоставим по всякакъв начин”, разказва Александър Ревазишвили.

Нергадзе описва как е попитал Мамулашвили какво става и за какво са оръжията. “Каза ми: Нещата се усложниха. Трябва да започнем да стреляме. Не бива да отиваме на предсрочни президентски избори”. “Никой не ни каза, че трябва да убиваме хора. Трябваше да стреляме, за да предизвикваме хаос и объркване. Започнах да чувам стрелба от съседната стая. В същия момент литовците отвориха прозореца. Единият стреля веднъж, след което другия затвори прозореца”, разказва грузинецът.

“Не можех да разбера какво се случваше, Пашински извика всички да бъдат готови, да вземат оръжията и останалото оборудване. Трябваше да стреляме по групи от двама-трима души. Всички започнаха да стрелят по 2-3 изстела наведнъж. Пашински обикаляше напред-назад и до него беше онова младо момче, което се казваше Парасюк. Нямахме голям избор. Заповядаха ни да стреляме както по Беркут, тоест полицията, така и по демонстрантите, без да правим разлика. Бях напълно слисан и изумен”, заявява Ревазишвили.

Италианският журналист изтъква как насред хаоса и ужаса демонстрантите от Майдана търсят убежище в хотел “Украйна”, и така жертвите се оказват до своите убийци. Версията на тези свидетели показва, че ескалацията на насилието е целяла да не се осъществи подписаното между Янукович и опозицията споразумение за съставяне на правителство на националното единство и предсрочни президентски избори. Споразумение, което, ако бе осъществено, можеше да доведе до мирен и компромисен изход от кризата, вместо страната да се превърне във военна зона и полигон за геопитически експерименти. Днес Украйна можеше да е цяла и мирна, десетки хиляди души можеха да са живи, а милиони нямаше да са избягали в чужбина заради войната и мизерията. Тази история ще остане като страховит пример, че само с няколко куршума и шепа достатъчно неморални изпълнители на мръсни поръчки можеш да преобърнеш съдбата на милиони.

Това журналистическо разследване не посочва директна връзка между организаторите на стрелбата и хора, които все още заемат високи позиции във властта като Парубий или Аваков – макар да е крайно съмнително те да не са знаели какво правят подчинените им. Липсва директна връзка и със замесените в събитията други световни сили – на първо място Вашингтон, който бе впрегнал целия си външнополитически и пропаганден потенциал, за да свали правителството на Янукович – като след успеха на това начинание влиянието на САЩ в Украйна премина всякакви граници на приличието. Да се смята, че пряката намеса на САЩ се е ограничавала с курабийките, раздавани от Виктория Нюланд, би било също толкова наивно, колкото да се твърди, че донбаските опълченци са спечелили ключовата битка за Дебалцево без помощта на руски военни „в отпуск“. Събитията в Украйна освен това следват един модел, болезнено познат от „задния двор“ на САЩ – Латинска Америка. Истината по въпроса може и да изскочи при разсекретяването на архиви след петдесетина години, когато нанесените от този експеримент рани може още да не са зараснали.

Саакашвили – държавният терорист без държава

Най-важното име, което изскача от интервютата – Михаил Сакашвили, би могло да бъде тълкувано като топла връзка с американците. Той наистина е показал готовност да жертва живота на други, включително от собствения си народ, за да се докаже пред предпочитания Голям брат САЩ и да се репчи на омразния Голям брат Русия. Но също така може да се изтъкне, че той е показал и значителна налудност и склонност да прекалява с импровизациите, както се видя още от войната през 2008 г. (която според доклад на ЕС е започната неоправдано от Грузия).

По принцип Михаил Саакашвили би бил изключително комичен герой, ако не бе оставил след себе си толкова трупове. По време на събитията на Майдана той вече знае, че ще трябва да предаде властта на опозицията и предвидливо е напуснал страната. В последствие новите грузински власти повдигат срещу него редица обвинения, включително превишаване на правомощията и злоупотреба с бюджетни средства.

Саакашвили се съсредоточава върху новия си проект в Украйна, за което е възнаграден с украинско гражданство и административни длъжности – не само за себе си, но и за значителна част от клиентелата си, която се изнася от Грузия заедно с него. Той се превръща в основен съюзник на президента, олигарх и медиен магнат Петро Порошенко, особено в съревнованието му с олигарха, медиен магнат, губернатор на Депропетровск и спонсор на няколко доброволчески батальона от десни екстремисти Игор Коломойски. След като Порошенко надделява и Коломойски се изнася в Швейцария, Саакашвили е назначен за губернатор на Одеса, където преди това управлява подставено лице на Коломойски. Там грузинецът се отдава на демонстративна борба с корупцията, която се изразява в ходове като назначаване за шеф на одеската митница на 26-годишна манекенка, прочула се като лице на пропаганден клип по времето на Майдана.

Михаил Саакашвили щеше да е изключително комичен образ, ако не беше оставил след себе си толкова трупове

Приключенията на Саакашвили в Украйна от самото начало са съпроводени с конфликт с вътрешния министър Аваков – друг основен център на власт в майданска Украйна, който се явява и покровител, и понякога работодател на някои от действащите в страната десни екстремисти. Постепенно обаче Саакашвили изгуби и благосклонността на Порошенко и дори се превърна в негов враг – поради което се лиши не само от губернаторското място, но и от украинското си гражданство. Тъй като той е лишен и от грузинско гражданство, в момента той се явява човек без държава – макар че все още има достатъчно поддръжници, благодарение на които може да преминава през граничните пунктове със сила. Към момента Саакашвили се явява съюзник на Тимошенко, която макар да бе използвана като икона на Майдана, днес отново е в немилост пред властта. Той продължава да е враг с Аваков, но същевременно Аваков влезе в конфликт и с Порошенко и сега всички се обвиняват взаимно, че са корумпирани и работят в интерес на Путин. Синът на Аваков дори бе арестуван за корупция от специално подразделение, подчинено на президента.

Трябва да се отбележи, че признанията на грузинските снайперисти идват в момент, в който Саакашвили вече трудно може да уреди собствените си позиции, камо ли да гарантира нещо на клиентелата си. Ако положението му продължи да се влошава, може да се очаква и други негови бивши сътрудници да започнат да споделят интересни истории.

Парад на лицемерието

Макар разследването на италианския журналист да дава по-солидни доказателства от предишните материали по темата, не може да се очаква то да има какъвто и да е ефект в самата Украйна или в отношението на “международната общност”. Възможно е информацията да бъде използвана от противниците на Саакашвили в Украйна, макар че едва ли някой от тях би искал да се задълбава в темата. Някои от замесените лица като Мамулашвили вече отговориха на обвиненията с тезата, която се използва за обяснение на всичко в Украйна – “провокация на Кремъл”.

“Западната демократична общност” от своя страна е показала, че реагира на такива и далеч по-съществени новини от Украйна най-много с размахване на пръст – ако реагира изобщо. Такъв е случаят с липсата на ефективно разследване за убийствата на Майдана и в Одеса, с разкритията за тайните затвори на украинските служби и прилаганите от тях мъчения, с постоянно нарастващия брой неразкрити убийства на журналисти и опозиционери, със съдебното преследване на журналисти, затварянето и погромите на медии, с прикрепените към армията и силите за сигурност крайнодесни и откровено нацистки паравоенни отряди, които се прочуха с убийства, грабежи, изнасилвания и други военни престъпления, и които са се превърнали в съставна част от политическия и обществен живот на страната. Което освен всичко води и до налагането на официална държавна доктрина на исторически ревизионизъм и обявяването за национални герои на военнопрестъпници като Бандера и Шухевич. Западни медии и политици отчитат, че Украйна се е превърнала в провалена държава, разкъсвана от всеобхватната корупция, но действията им показват, че единствената ѝ важност за тях е като предна фронтова линия срещу Москва.

Лицемерието и цинизмът на политици, държави и институции е очакван и разбираем от гледна точка на “реалполтиката”. Лицемерието и незаинтересоваността на някогашните екзаптирани международни поддръжници на “Революцията на достойнството” обаче е показателна за значителни морални и личностни дефицити. Попитайте някой тукашен поддръжник на Майдана, включително от тези, които бяха командировани в Киев, дали е наясно с някой от изброените по-горе факти. Или дали знае и разбира защо героите на антируската съпротива Порошенко, Саакашвили и Аваков са се хванали взаимно за гушите. Попитайте ги какво стана с всички кампании в подкрепа на “пленената героиня пилот” Надежда Савченко. Защо тази Мадона на антипутинизма изчезна от страниците на международните медии, след като се върна в родината си? Защо нямаше международни изблици на възмущение, когато сънародниците ѝ започнаха да я наричат “агент на Кремъл” и когато я изключиха от партията ѝ и от Парламентарната асамблея на Съвета на Европа? Ако изобщо получите отговор, той вероятно ще е нещо за анексирането на Крим.

А за да не сте едностранчиви, може да се обърнете и към някой представител на другата агитка, и да го питате знае ли кой какъв е в течащата в момента игра на преврати и контрапреврати в т.нар. “Народни републики”, в която централна роля има инсталираният от Москва образ Игор Плотницкий. Питайте ги какво се случи с обявеното на няколко пъти създаване на нова държава, въплъщаваща светлите идеи на руската пролет (която първо трябваше да се нарича “Новорусия”, а последно беше “Малорусия”). Питайте го за систематичното елиминиране на всички командири, които участваха в първоначалния бунт в Донбас – предимно хора, чиито идеи бяха еднакво дразнещи за олигархията и от двете страни на границата, и чието влияние създаваше дискомфорт за оформилите се местни властнически котерии. Мозговой, Беднов, Дремов, “Гиви”, “Моторола” и още доста прочули се герои на “руския дух” бяха избити по начин, който прави спекулациите за участие на руските спецслужби или вътрешни хора да звучат доста по-достоверно от официалните обяснения за украински диверсанти. “Народният губернатор” Павел Губарев пък се скри след няколко атентата, а авантюристът Игор Гиркин/Стрелков, който в един момент настигаше по популярност Путин, сега може да бъде видян най-много като гост в предаване по някоя руска кабеларка. Подобно на приказките за „европейски“ дух и революция, мантрите за „руски“ дух и революция изглеждат като пропаганден параван за познатите алчност и властолюбие.

Тъжната истина е, че в модерната информационна ера всичко бива свеждано до пропаганда, а трагедиите на другите хора обикновено пораждат същите агиткаджийски страсти като футболен мач. Когато по телевизията пуснат следващия мач, агитките прехвърлят екзалтацията си към него, а предишната трагедия продължава да си тече забравена някъде на заден план.

Можете да гледате филма „Украйна: Скритите истини“ с български субтитри благодарение на сайта dokumentalni.com:

Филип Буров

Журналист, специализиращ в сферите на международните отношения, конфликти, макроикономика и финанси. С опит от медии като агенция „Фокус“, вестник „Пари“ и вестник „Капитал Daily”. Работи и върху докторантура по въпросите на модерната българска история.

Оставете коментар