Конференция в София потърси пътища за борба с отново надигащия се фашизъм

Пътища за по-ефективно противопоставяне срещу надигащата се фашистка заплаха потърси международната конференция „Възходът на фашизма в Европа”, състояла се в София. Тя бе организирана от партия „Българската левица” съвместно с Партията на Европейската левица. В изказванията и дискусиите взеха участие ярки представители на лявата мисъл в страната ни, както и гости от леви партии и формации в Гърция, Молдова, Беларус, Франция, Германия, Унгария.

С приветствени думи към участниците във форума се обърна председателят на ПП „Българската левица” и вицепрезидент на Партия на Европейската левица Маргарита Милева, която изтъкна колко ключова задача е борбата с настъпващия фашизъм.

Встъпително слово произнесе ветеранът на българската антифашистка съпротива още от времето на Втората световна война, изтъкнатият киносценарист и писател Анжел Вагенщайн, който дълбоко развълнува адуторията си със своите борбени и съвсем конкретни послания за новите предизвикателства пред съвременния антифашизъм. (Публикуваме словото отделно, вижте по-надолу).

Емоционално изказване с акцент „Неонацизмът в Европа и мълчанието на Европейския съюз” направи журналистката Велислава Дърева. Тя припомни как в годините след началото на промените в България през 1989 г. целенасочено е извършвана ревизия на резултатите от Втората световна война. Велислава открои като особено показателен факт наложената от българската десница отмяна през 1996 г. на решенията на Народния съд, с което е погазено споразумение от 1943 г. между членовете на антихитлеристката коалиция за осъждане на всички съюзници и съучастници на Хитлер и Мусолини. Журналистката обърна внимание и на мълчанието на Европа пред откровено фашисткия характер на силите, извършили преврат в Украйна в началото на 2014 г., и налагащи оттогава насам реставрацията на възгледи, изповядвани от сътрудничалите на хитлеристите украински крайни националисти.

„Кой има полза от реабилитацията на фашизма” бе темата на доклада на историка и член на Движението „23 септември” Борис Боев, който направи обзор върху процесите в българската историческа наука след 1989 г., довели до отричането на самия факт, че в България е имало фашизъм. Борис припомни определението на Георги Димитров за фашизма като „открита терористична диктатура на най-реакционните, най-шовинистичните и най-империалистически елементи на финансовия капитал”, като в тази връзка изтъкна и ролята на българските „тютюневи” капиталисти в тласкането на България към съюз с Третия райх във Втората световна война.

Журналистката Велиана Христова заостри вниманието към ролята на образованието във формирането на среда, благодатна за новия фашизъм. Тя цитира конкретни пасажи от нови български учебници по история, които създават напълно превратна представа у подрастващите поколения за събитията през Втората световна война, за мястото на България в тях и за следвоенното ѝ развитие. Велиана подчерта, че ако тази подмяна у нас се наблюдава след 1989 г., то в повечето западни страни тя е започнала много по-рано и затова днес  едва 13% от европейците знаят, че СССР е победил хитлерискта Германия. Дори в самата Германия за това са информирани едва 17% от жителите. А 50% от хората в ЕСдори не знаят, че СССР е участвал във Втората световна война.

С особено внимание бяха изслушани думите на сънародничката ни Костадинка Кунева, която е евродепутат от гръцката партия СИРИЗА. Историята ѝ е широко известна – като активистка на синдиката на чистачките в Атина, тя е залята с киселина заради активното отстояване на правата трудещите се.

Костадинка Кунева припомни, че още навремето фашизмът се заражда като отговор на кризата между двете световни войни, когато масите са тласнати да търсят фалшиви виновници за тежкото си положение сред евреите, комунистите, циганите и т.н. „Фашизмът не е идеология. Фашизмът е механизъм за преобръщане на мизерията в озлобление,” каза евродепутатката. Тя подчерта, че и днес наблюдаваме сходни процеси, когато в резултат на неолибералните мерки за социални орязвания рязко обедняващите широки маси са надъхвани с расистки и ксенофобски настроения. „Борбата срещу крайната десница е и борба срещу социалното неравенство,” изтъкна Костадинка Кунева, като специално подчерта колко е важно левите хора да са сред народа, за да го насочват по верния път.

„Възходът на неофашизма в Източна Европа: причини и последици” – по тази тема се изказа членът на УС на Партията на Европейската левица и член на Изпълнителния съвет на Партията на комунистит на Молдова, както и лидер на Съюза на комунистическата младеж на Молдова Денис Якимовски. Той разказа за агресивната реабилитация в Молдова на фашисткия водач на Румъния по време на Втората световна война маршал Йон Антонеску, на чието име е кръстена улица в Кишинев и за когото в учебника по история е посочено, че е „национален герой”. Денис отбеляза ролята за тези процеси на политици в Румъния, коитопропагандират днес присъедянаването на Молдова към страната им. Гостът разказа и за изявите на молдовски десни радикали. Денис предложи четири направления, по които антифашистите от различни страни биха могли да си сътрудничат – по-активното взаимодествие с европейски институции; неуморно разобличаване на фашистката заплаха; организиране на мониторинг над неонацизма от страна на ПАСА (Парламентарната асамблея на Съвета на Европа); институционално противодействие срещу нарушение на законите, осъждащи фашизма.

Вицепрезидентът на Беларуската партия на левите „Справедлив свят” Валерий Ухналев очерта модерните форми на проявление на идеологията и практиката на фашизма. Той обърна внимание, че никога не бива да се подценява класовата същност на фашизма. Изтъкна, че разпалваните днесшовинистически и националистически настроения, които внушават, че работниците трябва да се чувстват единни с олигарсите по национален признак, вместо да се борят с тях, наподобяват много посланията на фашистката корпоративна държава.

Интересни данни изнесе историкът и главен уредник на Националния исторически музей Иван Петрински в доклада си „Историческата подплата на съвременната пропаганда на фашизма в България”. Той разгледа многократно дискутирания от историците въпрос за отсъствието на масова фашискта партия в България в периода между двете войни, което се тълкува от мнозина като белег, че у нас не е имало „истински” фашизъм. Иван Петрински припомни, че Народното социално движение на Александър Цанков е подготвяло за 20 май 1934 г. Поход към София по примера на Похода към Рим на Мусолини, но е било изпреварено от 19-майския преврат, който така осуетява именно създаването на масова фашистка партия. Историкът също така подробно обрисува ролята на цар Борис Сакскобургготски, като де факто персонален лидер и дори „фюрер” на съществували до септември 1944 г. режим в България, който определи като „мързелив фашизъм”.

Обширен обзор на историческата борба на гръцкия народ с фашизма и на сегашните предизвикателства в противопоставянето срещу крайнодясната партия „Златна зора” направи Йоргос Верверис, ръководител на Департамента за Европейска политика на управляващата в Гърция партия СИРИЗА. Много внимание той отдели в изказването си на проблема с бежанците, с който се старае да се справи гръцкото правителство, като същевременно не допусне нарастване на националистически и ксенофобски настроения. Гостът разказа и за създаването в Солун на нов музей на демокрацията и съпротивата, който съхранява антифашистката памет за идните поколания.

Венсан Буле, член на УС на Партията на Европейската левица и член на международния и евроепйския сектор на Френската комунистическа партия, направи анализ на същността и стратегията на крайнодесния Национален фронт във Франция, който се опитва да промени политическата сцена, като се представя за единствена опозиция и алтернатива на доминиращия неолиберализъм, и така подмамва традиционно леви избиратели.

Подобни рискове в контекста на германската действителност очерта и Андреас Гюнтер, ръководител на Департамента за международна политика и член на Международната комисия на партия „Левицата” (Die Linke). Неговият доклад бе озаглавен „Възходът на „Алтернатива за Германия” и стратегиите за противопоставяне”.

„Атипичните тенденции на десните в Унгария” – това пък бе темата, по която говори Ласло Шолимер, представител на Работническата партия на Унгария-2006.

Всички изказани мнения, отправените реплики, зададените въпроси и породилата се оживена дискусия бяха сигурен белег, че проблематиката на конференцията е повече от „гореща”. Въпросът е онова, за което стана дума на нея, „да слезе” и до живия живот.

………………………………………………

Встъпително слово на Анжел Вагенщайн пред международната конференция „Възходът на фашизма в Европа”, София, 3 юни 2017 г.:

Добре сте дошли в родината на Георги Димитров – великия син на България, бореца антифашист, нанесъл първия, исторически удар срещу нацизма. Тогава не всички повярваха на предупрежданията на един български комунист за настъпващата беда. Докато в пространството не се появиха понятия като „блиц-криг” и „арбайт махт фрай”.

Трябва да призная, че ми е приятно да произнеса публично думите „комунист” и „антифашист” – охулвани, окаляни, забранени или забранени с напълно фалшифицирани значения, превръщани в страшилище за политически все по-обърканото население. И особено за младежите, непреживели онези страшни времена на фашизма.

Трябва с горчивина да призная, че усилието на нашите политически противници да превърнат самите понятия „съпротива” и „антифашизъм” в пропагандно страшилище с напълно обърнати значения, не минава без успех сред народа, някога горд от своето първо в света антифашистко въстание – във времена, когато за цивилизована Европа „фашизъм” беше все още една екзотична, непозната италианска думичка. Разгромът на въстанието от септември 1923-та бе пълен. Последваха две десетилетия на фашистки терор, но все пак останаха живи думите на зверски убития поет и мислител Гео Милев: „Всичко, писано от философи и поети, ще се сбъдне”.

От онези драматични и кървави български дни и нощи изтече много вода. Все по-далеч остават времената, когато водехме тежки битки с фашизма, в които загинаха най-добрите, най-достойните, най-храбрите ни другари. Младите ни хора днес вече не занят нищичко или зубрят в училище напълно фалшифицирана и пренаписана история на Втората световна война и на Съпротивата. Не знаят какво означава Герника, Катовице или Бабий Яр, кои са Федерико Гарсия Лорка и Юлиус Фучик. България, която се числеше в първата двадесеторка на развитите страни с образователна система, сочена в Европа за пример, днес е превърната в бананова република със застрашителен процент неграмотно население, завладяна от офшорки, чужди компании и поставена в ъгъла, с лице към стената.

Към края на 80-те години на миналия век бе дадено правителствено указание черковните камбани и противовъздушните сирени да бъдат готови за празничните салюти по случай раждането на 9-милионния жител на страната. 9-милионният! Днес България има 7 милиона население. Почти 2 милиона млади и не толкова млади българи са разпилени по света в търсене на работа и хляб.

Катастрофално расте странната за България неграмотност сред подрастващите. Стотици и стотици села са напълно обезлюдени и мъртви. Системата на публичното здравеопазване окончателно зацикли при бодрите песнопения за вярност към НАТО и европейската ценностна система. Грубата намеса на брюкселската политокрация в съдбините на страната, налагането на чужди интереси и консорциуми, които изсмукват силата на българската икономика, естествено води до насрещно нарастване на крайно националистически, антиевропейски настроения, които са благодатна почва за кълновете на новия фашизъм. Вече започнахме да чуваме, че Хитлер бил спасител на Европа, но руската зима му попречила да постигне благодорните си стремежи.

Живеем в нови времена с нови предизвикателства, които изискват от нас нови пътища, нови хоризонти и вероятно нови думи, с които да ги очертаем. Защото в Европа отдавна вече не броди онзи призрак, за който писа в манифеста си брадатият мъдрец от Трир. Днес призракът, който отново броди из Европа, е призракът на фашизма.

Времето промени много неща и оценки. Много наши илюзии, грешки и грехове бяха осъзнати. Може би трупаме нови грешки и нови илюзии. Но една истина остана като ясна пътеводна звезда. А тя е, че антифашизмът, както тогава, така и днес, не е монопол на левицата. Че антифашисти има сред кръговете, които не споделят левите ни идеи, но биха били наши съюзници, ако ги потърсим и призовем. Че трябва да помним своята история и отдадем почит на всеки паднал герой. Но той, антифашизмът, не е сборник от спомени за далечни героични години, за партизански битки и нощни разсрели. Нито изсушена маграритка между страниците на стар дневник. А жив призив за действие тук и сега. Тези думи отнасям не към вас, а към някои мои български другари.

И затова още тогава, на прага на страшните събития, които зрееха в утробата на Европа, Георги Димитров формулира идеята за народните фронтове срещу войната и фашизма. В духа на този призив в България беше създаден Отемествен фронт, обединил комунисти, земеделци, леви и десни политици и просто граждани в името на общата съпротива срещу нацизма.

Един от фундаменталните актове на този наш общ фронт и политическия климат, който той създаде в страната, бе недопуснатата депортация на евреите от старите предели на царството – тогава, когато ешелоните вече димяха, коготи на път за Треблинка. Това е важен урок и предпазна клауза за всякакъв догматизъм.

За да стане ясна идеята за нашия общ фронт сред обявените и необявените съюзници и съмишленици от обущари и миньори до поети и академици, искам да подчертая особената и уникална по своята убеденост и изумителна настойчивост роля на Светия синод на Българската православна църква при спасяването на евреите от депортация в лагерите на смъртта.

Казвам това, скъпи другари, защото в днешна Европа отново удари часът за най-широки народни фронтове срещу надигащия се под нови окраски и нови формулировки все същия стар фашизъм. И още веднъж ще си позволя да дан за пример българския Отечествен фронт, защото сред съюзените с Хитлерова Германия страни, като например Румъния или Унгария, само в България можа да се развие не само широка гражданска, но и въоръжена съпротива, която даде безценни жертви в битките и с вътрешния фашизъм, и с немските войски, гостуващи ни с благоволението и всестранната помощ на фашистките власти.

Вярно е, че въоръжения формат на съпротивата поеха почти изцяло комунистите заедно с най-чистото и саможертвено ляво движение в България – РМС, Работническия младежки съюз. Но партизанското ни движение би се обезсмислило и би останало без основа и подкрепа, би било лесно ликвидирано от по-многочисления и значително по-добре въоръжен противник, ако сред най-широките слоеве от населението във всеки град, във всяко село нямахме съмишленици – не само като укриватели или снабдители, но просто с мълчаливото си несъгласие да сътрудничат на фашистите.

И нека това не буди недоумение. Факт е, че още в първия час от встъпването на Червената армия на българска земя нашата армия се включи в състава на Трети украински фронт и рамо до рамо със съветските си бойни другари води кървави боеве с немски елитни части до последния ден на войната.

Може би подобни теми ще дискутирате на днешната среща и дано тя е начало на по-тесни и плодотворни контакти между левите антифашистки сили на Европа. От сърце ви желая успех, скъпи другарки и другари! Опънете платна и добри ветрове по дългото ни и далечно плаване. Венсеремос!