Преди да налагаме рестрикции е добре да погледнем първо към десетките закрити училища и обезлюдените региони, а също така и към превръщането на децата в ходещи субсидии. И разбира се – към икономическото състояние, огромното социално разслоение, бедност и мизерно съществуване – изобщо онова нерадостно битие, което няма как да формира възвишено съзнание

„България има голям икономически ръст. Пети сме по този показател в Европа. Изпреварваме над 20 държави!“, гласят любимите спекулации на властта. Простичката истина е, че страната ни остава на дъното в Евросъюза и всъщност се нуждае от много по-високи темпове, за да може да се гордее с каквото и да било

България в продължение на две десетилетия привличаше инвестиции и насърчаваше местните предприятия с обещания за евтини работници, ниски данъци и освобождаване от административна тежест, Затова не е изненада, че те се пропукват с лекота при най-лекия намек за средноевропейски стандарти при доходите, облагането или регулациите.

Сигурният начин за това е да продължим да участваме в простия политически разказ, в който като отрицателни герои се редуват ту Европа и циганите, ту Путин и комунистите. Полза от него имат всички онези, които разказват историята за икономическия растеж и повишаване на благосъстоянието и имат неопровержими отговори на въпроса защо мнозинството не осъзнава охолството, в което живее

Посвещава се на десетината умни и красиви граждани, паднали геройски в неравна борба с руската елха в центъра на София

Всъщност новият концесионер на ски зоната в Банско спокойно можеше да бъде и Спас. Без значение кой Спас – този от Перник или онзи от Кочериново

Подобни шеги на съдбата на пръв поглед изглеждат нелепи, парадоксални, дори неморални. Но не, не са. Едрият капитал не е просто част от карето за белот на премиера, а ключовата структурна единица в неолибералното преразпределение на публичния ресурс. Да му „дадеш“ не е услуга по български, а системно политическо задължение