В изказването си пред 81-вата сесия на Общото събрание на ООН руският министър на външните работи Сергей Лавров подчерта: „Дойде времето да се обърне внимание и на основния проблем в Близкия Изток – осигуряването на палестинска държавност въз основа на безбройните решения на Организацията на обединените нации.“
Подкрепата за създаването на палестинска държава е позицията на Москва още откакто Съветският съюз подкрепи разделянето през 1947 г., и тя се запазва така от създаването на Руската федерация през декември 1991 г.
Вместо да предостави на палестинците съществена подкрепа срещу израелските колонизатори, Руската федерация от 1991 г. насам в най-добрия случай не е предложила нищо повече от празна дипломатическа реторика в подкрепа на отдавна мъртвото решение за две държави, като същевременно поддържа сърдечни отношения с Израел.
Дори след като Израел открито се присъедини към всеобщата западната война срещу Русия чрез конфликта в Украйна, руснаците не са се отказали от своя съюз с Израел. В рамките на този съюз, както и в преструвката си за „неутралитет“, изразяваща се в продължаващата подкрепа за отдавна неизпълнимото решение за две държави, Руската федерация се представя много по-зле, отколкото Съветският съюз.
Освен безсмислени дипломатически декларации като тази на Лавров, половинчатата подкрепа на Русия за Иран в текущата война едва ли представлява значително отклонение от внимателния баланс, който Съветският съюз поддържаше в следвоенния период. Съветският и последвалият руски подход за отчуждаване на арабската общественост продължава с пълна сила.
Вместо да прокара нов път, Руската федерация отказа да промени политиката си спрямо палестинците и ционизма, освен чрез засилване на търговските връзки и координацията в областта на сигурността с Израел през последните три и половина десетилетия. Подкрепата ѝ за Палестинската автономна власт (ПА), която сътрудничи на Израел и Запада, едва ли може да се счита за подкрепа за палестинците.
Предвид тези реалности е любопитно, че никой от управляващите кръгове в Русия не се е сетил да промени радикално провалилата се политика на страната си спрямо Близкия изток.
Съветски алтернативи
Руските болшевики, както християни, така и евреи, през цялото време категорично се противопоставяха не само на ционизма, но дори и на антиционисткия еврейски национализъм на Общия еврейски трудов съюз в Литва, Полша и Русия (известен като „Бунд“), който призоваваше за нетериториална еврейска културна автономия.
Едва след Руската революция и създаването на Съветския съюз болшевишката опозиция срещу ционизма се превърна в държавна политика, докато по-ранната им опозиция срещу еврейския национализъм на „Бунд“ започна да отслабва. „Бунд“ скоро се саморазпусна, а по-голямата част от членовете му се присъединиха към Комунистическата партия на Съветския съюз (КПСС).
Всъщност много бивши членове на „Бунд“ заемаха длъжности в еврейската секция (Евсекция) на партията, като прилагаха съветската културна и езикова (идиш) политика спрямо еврейското население в съюза.
Именно еврейската секция на КПСС поеma водещата роля в борбата срещу ционизма в страната. Ционистката дейност е обявена за незаконна в СССР, а видни съветски личности – евреи и християни – остро критикуваха колониалното движение в речи и публикации, описвайки ционистите като колониалисти, чиято цел е да подчинят местните палестински работници на британския капитал.
В същото време съветските власти започват да провеждат политика, която продължава подкрепата на царете за еврейската селскостопанска колонизация в страната, която датира още от края на XVIII век.
При царете руските евреи бяха изпращани в Сибир, Южна Русия, Кавказ и Крим, за да създават селскостопански селища, някои от които все още процъфтяваха по времето на Руската революция.
Настъплението на царистките бели армии и техните западноевропейски спонсори срещу революцията опустоши „Зоната на заселване“, където по времето на царите живее по-голямата част от евреите, като отне живота на над 100 000 евреи и унищожи средствата за прехрана на оцелелите.
Именно в този контекст новосъздаденото съветско правителство съфинансира и съорганизира нов проект съвместно с Американския еврейски обединен разпределителен комитет за създаване на повече селскостопански колонии за евреи в Южна Украйна, Северен Кавказ, Поволжието и Крим. Проектът продължва от 1924 до 1938 г., когато съвместният комитет изчерпва средствата си за продължаване на дейността.
Съветски Цион
През 1934 г. съветските власти, които отказаха да създадат „еврейска“ област в Крим поради съпротивата на коренното кримско татарско население, създадоха такава в слабонаселения Биробиджан. Целта е да се задоволят антиционистките еврейски националисти, които виждаха в принципната съветска политика за борба с антисемитизма и интеграцията на съветските евреи най-добрия отговор на колониалния ционизъм.
Макар че много еврейски функционери се противопоставиха на проекта, една про-Биробиджанска статия в „Международната пресова кореспонденция“ (Инпрекор) на Комунистическия интернационал (Коминтерн) заявява:
„Сега е доказано, че евреите, както и всички други народи, са способни като пионери, при най-тежки физически условия, да превърнат една неразвита страна в страна със социалистическа култура. Няма „арабски въпрос“, няма конфликт на империалистически интереси, няма бягство от един антисемитизъм към друг. Това е решението на еврейския въпрос от страна на съветската власт.“
Статията, чийто автор е посочен само като М.З., носи заглавието „Социалистическо строителство в Съветския съюз: Биро Биджан – автономна еврейска провинция“ и е публикувана в списание „Инпрекор“, том 14, брой 32, от 1-ви юни 1934 г.
Всъщност именно умерената ционистка и твърда антикомунистка Хана Аренд признава това: „Руската революция нанесе удар по първото [ционистко] твърдение, че еврейският въпрос може да бъде решен единствено в Палестина и че антисемитизмът може да бъде изкоренен само чрез изграждането на Палестина, с други думи чрез изселението на евреите от техните бивши родини.“
Въпреки това по-голямата част от съветските евреи останаха антинационалисти и подкрепяха асимилацията в съветското общество. Само малък процент се пресели в Биробиджан или в селскостопанските колонии, докато мнозинството се премести в големите съветски градове в Русия, Беларус и Украйна, отхвърляйки еврейския национализъм във всичките му проявления – както ционистки, така и бундистки, и подкрепяните от Съветския съюз.
Към Втората световна война евреите са толкова интегрирани в съветското общество, че повече от 100 еврейски генерали служат по време на войната в Червената армия, която еврейският болшевик Леон Троцки беше основал и ръководел.
Съветският съюз и неговият Комунистически интернационал защитаваха правото на палестинците да въстанат срещу британците и ционистите както през 20-те, така и през 30-те години на XX век, като категорично осъждаха ционистите. Вследствие на палестинското въстание при стената „Бурак“ през 1929 г. Георги Сафаров, заместник-директор на Източния отдел на Коминтерна, остро осъжда „ционистките колонии в Палестина“, описвайки „еврейската общност в Палестина [като] авангард на британския империализъм“.
Към края на войната и след Холокоста обаче Сталин направи пълна промяна в позицията си.
Ционистки обрат
Ционисткото лобиране пред съветските посолства в Великобритания и Турция спомага за това, но не е основната причина. В началото на Студената война реакционните арабски монархии и консервативното палестинско ръководство са съюзници на империалистическия Запад. Техните следвоенни съюзи и враждебност към комунизма не ги правят симпатични на съветската страна.
Претенциите на ционистите, че са убедени социалисти и необвързани в контекста на новата Студената война, допринесоха за това да се убедят съветските власти да подкрепят решението за една държава за палестинците и еврейските заселници или, ако това не се осъществи, разделянето на Палестина на две държави – едната за заселниците, а другата за коренното население.
През април 1947 г. съветският посланик в ООН Андрей Громико получава нови инструкции от Москва, които коренно променят дотогавашната антиционистка позиция на Съветския съюз. През май и ноември 1947 г. Громико изнася пламенни речи, в които защитава предполагаемото право на еврейските заселници да създадат държава в Палестина, като същевременно обвини западноевропейските държави, че не са помогнали на евреите по време на войната.
Когато е обявена държавата Израел, Съветският съюз бърза да я признае, с което си спечелва враждебността на по-голямата част от арабския свят и завинаги отчуждава от арабската общественост всички арабски комунистически партии, които следват съветската линия. Ако съветските власти са смятали, че са спечелили съюзник в Близкия изток, подкрепяйки ционистите, скоро осъзнават грешката си в преценката.
Въпреки това, по времето на Никита Хрушчов, който е наследил Сталин като партиен лидер през предходната година, през юни 1954 г. съветското представителство в Израел е превърнато в посолство.
Именно арабските републики обаче се оказват най-приятелски настроените към Съветския съюз арабски режими: Египет от средата на 50-те години, Ирак след 1958 г. и Алжир след 1962 г., последвани от други.
Съветският съюз поддържа дипломатически отношения с Израел, докато подкрепата му за арабските републики остава половинчата в сравнение с подкрепата на западния империализъм за Израел и реакционните арабски режими.
Съюзът на Израел с империализма и враждебността му към Съветския съюз са толкова силни, че страната започва кампания, в която нарича „антисемитски“ именно Съветския съюз – първият режим в света, ангажиран с борбата срещу антисемитизма на думи и дела.
Тъй като евреите в западните страни отказват да се преселят в Израел и имиграцията пресъхва, израелците се опитват да докарат съветски евреи, за да населят своята заселническа колония . Това е контекстът, в който те обвиняват съветските власти в антисемитизъм, защото отказват да позволят на съветските евреи да заминат за Израел.
Дипломатически ограничения
Съветският съюз прекъсна отношенията си с еврейската заселническа колония след израелското нахлуване в три арабски държави през 1967 г. След това Израел засили кампанията си срещу съветския „антисемитизъм“, докато накрая Съветският съюз се поддаде и разреши масова еврейска емиграция, започваща от 1971 г. Половината от напусналите избраха САЩ вместо Израел.
Това облекчаване беше част от съветския опит да се поддържа разведряване на отношенията със САЩ, които водеха антисъветската кампания в полза на Израел. Съветският лидер Михаил Горбачов е този, който облекчава емиграционните ограничения между 1987 и 1989 г., позволявайки на един милион съветски евреи да напуснат разпадащия се СССР и да заминат за Израел – единствената страна, която беше готова да ги приеме.
Горбачов възстановява дипломатическите отношения с Израел през октомври 1991 г., а на 16 декември същата година, под натиска на САЩ, Съветският съюз гласува за отмяна на резолюцията на ООН „Ционизмът е расизъм“, която съветската страна беше подкрепила през 1975 г.
Ако промяната в позицията на Сталин по отношение на ционизма е била мотивирана от Холокоста, Студената война и липсата на просъветски арабски владетели, тогава не би ли трябвало настоящата западната война срещу Русия, геноцидът над палестинците и антиимпериализмът на Иран, както и ливанската и палестинската съпротива, да бъдат достатъчни, за да предизвикат още една промяна в позицията?
Вярно е, че всички арабски режими, включително и колаборационистката Палестинска автономна власт, днес са в джоба на Запада, както бяха и през 1948 г. Те обаче не са единствените участници на политическата сцена.
Западната подкрепа за ционисткия проект имаше за цел, както го формулира антисемитът Уинстън Чърчил в статията си от 1920 г. „Ционизмът срещу болшевизма“, да нанесе удар срещу Руската революция и „международния комунизъм“, които той счита за еврейска „световна конспирация“.
Британската Декларация на Балфур, издадена през 1917 г. в подкрепа на това, което Чърчил наричаа „националните евреи“, пет дни преди триумфа на Руската революция, е замислена с цел да попречи на руските евреи да подкрепят революцията. Планът се проваля.
При Горбачов обаче Съветският съюз използва един от последните си гласове в ООН, за да реабилитира ционизма. Като подкрепи отмяната на резолюцията „Ционизмът е расизъм“ дни преди да падне завесата над СССР, той изтри завинаги антиционизма от съветската епоха.
Предвид тази история Руската федерация не бива да очаква значителни промени в положението си в Близкия Изток. Ако не промени коренно стратегията си за региона, тя ще остане незначителен фактор в продължаващата борба за прекратяване на ционисткия колониализъм и израелския регионален империализъм.
Йозеф Масад е професор по съвременна арабска политика и интелектуална история в Колумбийския университет, Ню Йорк. Той е автор на много книги, както и на академични и журналистически статии. Сред книгите му са „Колониални последици: формирането на националната идентичност в Йордания“, „Желаещите араби“, „Устойчивостта на палестинския въпрос: есета за ционизма и палестинците“ и най-новата му книга „Ислямът в либерализма“. Книгите и статиите му са преведени на десетки езици.
About The Author
