„Писателите трябва да са в авангарда на несъгласните малцинства, на тези, които се страхуват, на тези, които се срамуват, на тези, които казват „Не“, на тези, които казват „Ние кървим“, на тези, които крещят „Спрете“.“ – Сюзън Зонтаг
Днес отново се събудих с картини от терористичната кампания на Израел. Гледах видеозапис на тригодишно момче, което трепереше неконтролируемо. Няколко секунди бяха повече, отколкото можех да издържа. Знам, че хиляди деца като него са мъртви – по едно дете загива в Газа на всеки десет минути – и че още повече ще загинат през следващите часове и дни, и че дори тези, които „оцелеят“, ще бъдат съсипани за цял живот, и изпитвам гняв, който ми е трудно да изразя.
Не пиша от ярост.
Но понякога се налага да крещиш.
„Защото има право да крещиш. Затова крещя.“ – Кларис Лиспектор
Броят на загиналите е предмет на спорове, главно защото Израел почти не допуска хуманитарни организации в Газа. Но броят им е над 10 000 11 000 12 000 1) В момента на публикуване броят на убитите в Ивицата Газа се оценява на между 18 000 и 25 000. Бел. прев . Не е нужно да сме математици на смъртта, за да посочим, че това е повече от Сребреница – най-тежкото клане в следвоенна Европа. По някои данни това е повече цивилни, отколкото са били убити при руското нахлуване в Украйна.
Какво могат да направят писателите пред лицето на такова бедствие?
Можем да говорим за това, за което знаем. Можем да говорим за езика, за думите.
Ако ви се струва, че това е нищо: ами ако думите не бяха важни, Израел и неговите поддръжници нямаше да надзирават всяка запетайка във всеки вестник. Това има своя очакван ефект. Попитайте който и да е журналист, който и да е политик какво е усещането да попаднеш на грешната страна на тези хора.
И коя е думата, която най-малко им харесва?
Кабинетът на [южноафриканския президент Сирил] Рамафоса също заяви, че разглежда отношението на Израел към палестинците като форма на апартейд… Израел енергично отхвърля сравненията между себе си и Южна Африка от епохата на апартейда, но те станаха по-широко разпространени през последните години, а обвинението в апартейд беше подкрепено от международни правозащитни организации, включително Amnesty International и Amnesty International , както и от израелските правозащитни групи B’Tselem и Yesh Din. –The New York Times
Разбирате защо не харесват тази дума, която символизира най-низката страна на така наречената западна цивилизация. И все пак, когато се прилага към Израел, думата апартейд е ако не друго, то поне великодушна.
Вече съм писал, че израелската система е по-лоша от апартейда. Особено ако сте израснали, както аз, в еврейски и ционистки дом, това е невероятно: като че ли наистина не можете да повярвате.
Всяко описание винаги ще бъде недостатъчно.
Трудно е да повярваш, ако не си го видял сам.
И все пак трябва да се постараеш наистина много, за да не видиш това, което се случва сега.
Комисията за истина и помирение установи, че между 1948 и 1989 г. са загинали […] 7000 души.-Уикипедия, „Апартейд“
За четири седмици Израел е убил хиляди хора повече, отколкото южноафриканският режим – режим, за който всички са съгласни, че е бил расистки и зъл – за четиридесет и една години апартейд.
Трудно е да се види нещо в историята на Южна Африка, което може да се сравни със затварянето на два и половина милиона души в затвор на открито и „килимното“ им бомбардиране- убивайки по едно дете на всеки десет минути.
А Израел е още по-потискащ, още по-безнадежден поради още една голяма разлика между него и Южна Африка. Южноафриканският апартейд нямаше подкрепата на най-богатите и най-могъщите правителства в света. Той нямаше колумнисти, които да молят да се разбере „сложността на региона“ или да обясняват, че той съществува в „труден квартал“.
Тази подкрепа е крехка. Дори след гротескните ужаси, които Хамас извърши на 7 октомври пред камерите, Израел успява да загуби подкрепата си. А Израел и неговите „поддръжници“ – наистина ли „подкрепят“ това, което се случва сега? наистина ли? – стават все по-кресливи.
Климатът на цензура е задушаващ. Толкова много от тези, които години наред крещяха за „кенсъл културата“, уволняват професори, забраняват книги, приветстват арестите на мирни протестиращи. Хората губят работата си. Писатели и художници са лишени от възможност за изява. Забраняват се дори еврейски мирни организации.
За известно време това работи. Но хората могат да видят една бомбардирана болница. Те могат да видят треперещо дете.
Точният процент на евреите в Палестина преди появата на ционизма е неизвестен. Вероятно обаче той е варирал между 2 и 5%. Според османските архиви през 1878 г. на територията на днешен Израел/Палестина е живяло население от общо 462 465 души. От този брой 403 795 души (87%) са били мюсюлмани, 43 659 души (10%) са били християни и 15 011 души (3%) са били евреи – Alan Dowty, Israel/Palestine, Cambridge: Polity, 2008 г., стр. 13.
Спорете, ако искате, за думата „апартейд“. Но когато е поставена до друга дума – „ционизъм“, тя изглежда неизбежна.
Можете да разберете защо толкова много хора са смятали, че ционизмът е добра идея. Знаете шестте милиона причини, поради които евреите са смятали, че не могат да се доверят на външния свят.
Но на практическо ниво ционизмът означаваше внасяне на голямо чуждестранно население, което да завладее една напълно населена земя. Местното население реагирало по начина, който може да се очаква.
Хората винаги питат, и то само в контекста на Израел, дали смятате, че той има „право на съществуване“.
Защо само в Израел?
Много държави – трудно е да се сетим за някоя, която да не е такава – имат история на изземване на собственост, войни и завоевания. Много държави – трудно е да се сетим за някоя, която да не е – са извършвали ужасни престъпления. Но настояването на тази фраза издава несигурност. Има ли право население, което преди малко повече от век е било не повече от 5% от населението на дадена държава, не само да живее като нейни граждани, но и да налага расова йерархия, в която първоначалните жители са на последно място? Ако вярвате в правото на завладяване – считано за легитимно право през по-голямата част от човешката история – разбира се.
Работата е там, че в наши дни повечето хора не вярват в правото на завоевание, както не вярват и в божественото право на кралете.
Това е „право“, което влиза в противоречие с предпочитаното от Израел самопредставяне като демокрация.Коя демокрация държи половината от населението си в условията, в които живеят палестинците? Въпреки кланетата, изселванията, дискриминацията, палестинците все още са половината от населението на Израел-Палестина. Палестинците или нямат никакви граждански права, или имат ограничени права, с които разполага едно малко малцинство, като второкласни граждани на Израел.
Израел е демократична държава в смисъл, че там редовно се провеждат избори. Това беше вярно и в Южна Африка – и, впрочем, в Конфедеративните щати на Америка. И все пак по някаква причина, когато мислим за демокрации, нито едно от тези неща не ни идва наум.
„Не е моя работа да Ви образовам“ – досадна, но точна фраза
По същия начин, по който на чернокожите им омръзва да се обясняват на белите или на гейовете – на хетеросексуалните, палестинците и техните съюзници са уморени да разговарят с хора, които не са отделили време да се образоват. Изморително е да се налага да се прескачат всички реторични обръчи.
Говоря от името на много хора, когато казвам, че съм уморен от снизходителните въпроси.
Осъждаме ли „Хамас“ – тоест подкрепяме ли отрязването на главите на възрастни дами, убийството на тийнейджъри на рок концерт, отвличането и измъчването на деца?
Какво мислим за антисемитизма – т.е. за омразата към еврейския народ, довела до газовите камери?
Спомняме ли си за Холокоста – тоест, в моя случай и в случая на много други, за това, което се е случило със собствените ни семейства?
Тези въпроси са част от реторичната мъгла. Ако сте пропалестински настроени – и дори ако сте един от милионите пропалестински настроени евреи и израелци – вие губите много време да убеждавате хората, че не сте невежи, расисти или психопати.
„всички жени. в мен. са уморени.“ – Найира Уахид
Тези, които не виждат какво се случва в Израел, могат да се опитат сами да си отговорят на някои въпроси.
Ако смятате, че Израел не е расова тирания, запитайте се: наистина ли съм внимавал? Наистина ли съм се опитал да се образовам? Или просто повтарям пиететите, с които съм израснал?
Прочетохте ли някоя книга за Накба, посетихте ли Палестина – дори отделихте ли минута, за да потърсите в Google „насилие на заселници в Западния бряг“ – или спряхте ли да чуете шокиращите расистки изявления, идващи от израелското правителство, неща, които биха се считали за недопустими дори за руски или ирански официални лица? Мислите ли, че това са думи и действия на хора, които се опитват да постигнат мир?
И все пак е грешка да се фокусираме върху това или онова конкретно бедствие, върху това или онова ужасяващо твърдение. Погледнете по-общо. Когато разглеждате историята на Израел и Палестина, смятате ли, че ционизмът, ако и със сигурност да е разбираема идея, е бил добра идея?
За мен това е смешен въпрос.
До двайсетте си години не бях срещал нито един човек, който, макар и да не беше съгласен с тази или онази политика на израелското правителство, да си е помислил да постави под съмнение основната доброта на ционизма. Сега това ми се струва невероятно. Защото е трудно да си представим как от една толкова очевидно погрешна идея би могло да излезе нещо друго.
Защо това не е очевидно?
Някога отговорът би бил: заради страданията на евреите. Сега: заради реторичната мъгла.
Защото наистина: ако се вгледате в идеята на ционизма, довеждаща милиони хора „у дома“ в страна, почти изцяло населена с друг народ, изглежда съвсем ясно, че тя щеше да протече точно така, както е протекла, и изглежда съвсем ясно, че сегашната катастрофа не е плод на този лош лидер или на тази недалновидна политика, а е неизбежна последица от една ужасна идея.
„Какъвто и да е характерът на днешното съветско общество, Съветският съюз, като цяло и предвид баланса на силите, е на страната на тези, които се борят срещу познатите ни форми на експлоатация.“ – Жан-Пол Сартр, „Съвременни времена“, 1950 г.
Когато виждам днешните защитници на ционизма и Израел, се сещам за защитниците на съветския комунизъм.
Подобно на Сартр, много от тях бяха гениални. Те обичаха човечеството. Мразеха жестокостите на капитализма. И бяха прави да ги мразят.
Все пак в крайна сметка всички, освен най-фанатичните, престанаха да защитават Сталинова Русия. Мнозина настояваха, че истинският комунизъм е нещо друго.
Може би нещо подобно на Китай на Мао – което за известно време имаше своите почитатели.
Или пък като Северния Виетнам на Хо Ши Мин.
Или Куба: Не мога да ви опиша колко досадни разговори съм водил в Латинска Америка за Куба. Аз бих променил системата само малко, казва ораторът, като позволя на гражданите да започват бизнес, например, или като дам на хората свободата да идват и да си отиват.
С други думи, системата би била чудесна – само ако беше съвсем различна система!
Тези аргументи в крайна сметка се сринаха под тежестта на собствената си абсурдност, така ще стане и със защитниците на Израел.
Мисля, че затова писъците са толкова силни сега. Климатът на цензура е непоносим. Единодушието на правителствата, които подкрепят това клане, се чувства неразрушимо.
Но това няма да продължи дълго. Защото колкото повече ни крещят, колкото повече ни заплашват, колкото повече ни цензурират, толкова повече хора виждат в тях и в тяхната кауза това, което са. Защото всички викове, всички заплахи, цялата цензура повдигат друг въпрос.
Това ли е тактиката на движение, което е убедено, че може да победи с демократични средства?
„В САЩ израснах със смътното убеждение, че Израел е справедлива и демократична държава и че евреите са щастливи, че имат родина. Искаше ми се това да е вярно. След това посетих Палестина. Това, което видях, не е онова, което исках да видя. То е незащитимо.“ – Винсент Бевинс
Защитниците на ционизма знаят, че защитават един незащитим режим, и затова ги виждате да се олюляват. Всяка бомба, всяко убито дете е доказателство, че са подкрепили една ужасна идея.
Никой не обича да му се доказва, че греши. Но сърцата им не са в това – особено онези сърца, които по всеки друг въпрос принадлежат на левицата. Настръхвам, когато чуя, както се случи онзи ден, че знамето на Израел се е превърнало в еквивалент на шапката MAGA.
Твърде дълго време твърде много хора даваха своя емоционален и интелектуален принос за една крайнодясна и расистка кауза, прегърната от Доналд Тръмп, Марин льо Пен и Жаир Болсонаро.
Това е противоречие, което трябваше да се срине. С този колапс Израел губи много повече от това, което загуби на 7 октомври. Това, което Израел губи, е правото му на съществуване в морален и интелектуален план.
Защото режим, който убива по едно дете на всеки десет минути – независимо от провокацията – не е режим, който си струва да бъде защитаван.
Това, което си заслужава да бъде защитавано, е ангажиментът към гражданското равенство, което е в основата на всяка демокрация, заслужаваща това име.
За евреите, които не са религиозни, това е нашият основен морален и политически ангажимент. Знаем, че разпалването на омраза – към когото и да било и където и да било – е най-голямата заплаха за евреите.
Нетаняху … беше цитиран да казва, че онези, които са против създаването на палестинска държава, трябва да подкрепят прехвърлянето на средства в Газа, тъй като запазването на разделението между Палестинската власт на Западния бряг и Хамас в Газа ще попречи на създаването на палестинска държава .- The Times of Israel
Лесно е да се обвинява Нетаняху. Въпреки че мнозина го ненавиждат, почти всички американски и европейски политици маршируват в крак зад него.
Но Нетаняху не е от значение. Да се фокусираме върху една личност е все едно да обвиняваме за проблемите на Съединените щати Доналд Тръмп или за проблемите на Бразилия – Жаир Болсонаро. Някой като Нетаняху трябваше да се появи от идеята, че можеш да вземеш една страна, да премахнеш жителите ѝ и да поставиш друг народ на нейно място.
В Южна Африка много хора, очевидно разумни „центристи“, се надяваха, че системата им може да бъде леко реформирана. Но няма реформиран ционизъм, както няма реформиран апартейд.
Апартейдът можеше поне да бъде премахнат. Законите биха могли да бъдат променени. Имаше и друг модел – многорасовата демокрация.
Трудно е да се види как ционизмът може да бъде поправен. Трудно е да се види как всички тези убийства могат да доведат до някакво стабилно политическо устройство. Това е сложната част.
Но основните условия, основните въпроси?
„Най-шокиращото нещо от престоя ми там беше колко несложно е всъщност.“- Та-Нехиси Коутс
Навлизаме в Дългия Израел – геополитическият еквивалент на Дългия Ковид.
Кампанията за етническо прочистване в крайна сметка ще сведе палестинците – оскъден остатък от група, която някога е представлявала 95% от населението – до остатък от остатъка. Израелската крайна десница ще се засили. Техният фанатизъм ще направи невъзможно за „нормалните“ израелци – разумните хора, миролюбивите хора – да живеят своя живот. Един по един те ще се присъединят към огромните общности от свои сънародници, които вече живеят в Амстердам и Париж, Лос Анджелис и Берлин. И страната ще се превърне в това, в което единствено би могла да се превърне – във военна тирания, еврейска версия на Египет или Саудитска Арабия.
Какво можем да направим по този въпрос?
Нищо.
Но засега, докато бомбите падат, можем поне да разсечем реторичната мъгла.
Можем да настояваме да се използват истински думи.
*Бенджамин Мозер е американски писател и преводач. Носител на „Пулицър“ за биографията си на Сюзан Зонтаг, озаглавена „Зонтаг: Нейният живот и творчество“.
About The Author
Пояснения: