Екзекуцията на журналистката от „Ал Джазира“ Ширин Абу Акле от израелски войник в палестинския град Дженин, заедно с незабавните усилия на Израел да замаже въпроса кой е виновен и слабите изрази на загриженост от западните столици, върнаха много спомени от двете десетилетия, в които отразявам случващото се в региона.
За разлика от Абу Акле, аз много по-рядко се намирах на фронтовата линия в окупираните територии. Не бях военен кореспондент, а когато се оказвах близо до събитията, това неизменно ставаше по случайност – като например, когато в Дженин палестинското ми такси зави на една улица, за да се озовем пред дулото на израелски танк. Ако се съди по бързината и умението, с които шофьорът ми се движеше на заден ход, не за първи път се сблъскваше с подобен вид препятствие.
Абу Акле е отразявала твърде много убийства на палестинци, за да не знае какви рискове я грозят като журналист всеки път, когато облече бронежилетката. Това беше един вид смелост, с каквато не мога да се похваля.
Israel systematically targets Palestinian journalists. Israel’s deliberate killing of Shireen Abu Akleh today means Israel has killed over 45 Palestinian journalists since 2000. pic.twitter.com/j7VzcRERQB
— Palestine Info Center (@palinfoen) May 11, 2022
Според неотдавнашен доклад на „Репортери без граници“ от 2018 г. насам най-малко 144 палестински журналисти са били ранени от израелските сили в окупираните територии. Трима, включително Абу Акле, са били убити през същия период.
Прекарах част от времето си в региона, посещавайки местата на смъртта на палестинци, опитвайки се да разбера противоречивите палестински и израелски разкази, за да получа по-ясна представа за това какво всъщност се е случило. Убийството на Абу Акле и отговорът на Израел се вписват в модел, който наблюдавах постоянно при провеждането на тези разследвания.
Затова не беше изненада, че израелският министър-председател Нафтали Бенет веднага обвини палестинците за смъртта ѝ. Той заяви, че има „значителна вероятност въоръжените палестинци, които са стреляли безразборно, да са причинили злополучната смърт на журналистката“.
Уреждане на сметки
Лицето на Абу Акле бе познато не само на арабския свят, който поглъща новините от Палестина, но и на повечето израелски войници, които извършват „рейдовe“ – евфемизъм за атаки – в палестински общности като Дженин.
Войниците, които са стреляли по нея и по групата палестински журналисти, с които е била, са знаели, че стрелят по представители на медиите. Но също така се появяват доказателства, които сочат, че един или повече от войниците изглежда са я набелязали конкретно като мишена.
Палестинците с право подозират, че дупката от куршум точно под ръба на металната ѝ каска не е случайност едно на милион. Изглеждаше като прецизен изстрел, целящ да я убие – причината, поради която палестинските официални лица наричат смъртта ѝ „умишлена“.
Откакто се помня, Израел се опитва да намери претекст, за да спре отразяването на „Ал Джазира“, като често забранява дейността на нейните репортери или им отказва журналистически пропуски. През май миналата година Израел бомбардира сграда в Газа, в която се помещаваха офисите на телевизията.
Всъщност Абу Акле най-вероятно е била застреляна именно защото е била високопоставен репортер на „Ал Джазира“, известен с безстрашното си отразяване на израелските престъпления. Както армията, така и войниците на Израел хранят ненавист и разполагат със смъртоносни оръжия за разчистване на сметки.
“Приятелски огън”
Внушението на Израел, че тя е била мишена или е била косвена жертва на палестински обстрел, трябва да бъде третирано с пренебрежението, което заслужава. Поне с предимството на съвременните GPS и сателитни изображения този вид обичайно заблуждаване става все по-лесно за опровергаване.
Защитата с твърдения за „приятелски огън“ е направо извадена от наръчника, който Израел използва винаги, когато не може да прибегне до предпочитаното от него ретроактивно оправдание за убийството на палестинци: че те са били въоръжени и са „представлявали непосредствена опасност за войниците“.
Това е един от уроците, които научих през първите си месеци в региона. Пристигнах през 2001 г., за да разследвам събитията през първите дни на Втората Интифада, или палестинското въстание, когато израелската полиция уби 13 протестиращи. Тези убийства, за разлика от паралелните събития, които се случваха в окупираните територии, бяха насочени към членове на голямото палестинско малцинство, което живее на територията на Израел и разполага с граждански права, макар и много непълноценни.
В началото на Интифадата в края на 2000 г. палестинските граждани излязоха по улиците в безпрецедентни по численост протести срещу убийствата на техни сънародници от израелската армия в окупираните територии.
Те бяха разгневени по-специално от кадри от Газа, заснети от телевизия France 2. На тях се вижда как баща отчаяно се опитва да предпази 12-годишния си син Мухаммад ал-Дура, който е попаднал в капан от израелски огън на пътно кръстовище. Мохамед е убит, а баща му Джамал е тежко ранен.
И в този случай Израел направи всичко възможно, за да замаже случилото се – и продължи да го прави в продължение на много години. Израел обвиняваше палестинците за убийството на Дюра, твърдеше, че сцената е инсценирана, или пък внушаваше, че момчето всъщност е живо и невредимо. Това се случваше дори въпреки протестите на френския телевизионен екип.
Палестински деца са били убивани и на други места в окупираните територии, но тези смъртни случаи рядко са били заснемани толкова ясно. А когато това се случваше, обикновено се заснемаше с примитивните за онова време цифрови фотоапарати. Израел и неговите апологети небрежно отхвърляха тези зърнести кадри като „Паливуд“ – съчетание на палестински и холивудски – за да внушат, че са фалшифицирани.
Стрелба в гръб
Израелските измами във връзка със смъртта на Дюра бяха отражение на случващото се вътре в самия Израел. Полицията там също стреляше безразсъдно по избухналите големи демонстрации, въпреки че протестиращите бяха невъоръжени и имаха израелско гражданство. Не само бяха убити 13 палестинци, но и стотици други бяха ранени, като някои от тях бяха ужасяващо осакатени.
При един от инцидентите израелски евреи от Горния Назарет – някои от тях въоръжени полицаи, които не са на смяна – нахлуха в съседния палестински град Назарет, където се намирах. По високоговорителите на джамиите се чуха призиви към жителите на Назарет да излязат и да защитят домовете си. Последва дълго и напрегнато противопоставяне между двете страни на пътния възел между общностите.
Полицията стоеше редом с нахлуващите, под надзора на израелски снайперисти, разположени на върха на висока сграда в Горния Назарет, прицелени в жителите на Назарет, събрани долу.
Полицията настояваше палестинците да си тръгнат първи. Изправени пред толкова много оръжия, тълпите от Назарет в крайна сметка отстъпиха и се върнаха по домовете си. В този момент полицейските снайперисти откриха огън, като простреляха няколко мъже в гърба. Двама от тях, които бяха улучени в главата, бяха убити на място.
What Israel wanted to stop. Christian and Muslim Palestinians marching together to a Church while carrying the coffin of Sherine, a new icon to the Palestinian struggle for freedom. Israel fears Palestinian unity. pic.twitter.com/HwKBIvQB3w
— Hadi Nasrallah (@HadiNasrallah) May 13, 2022
Свидетели на тези екзекуции стават стотиците палестинци, които се намират там, както и полицията и всички, опитали се да нахлуят в Назарет. И все пак официалната полицейска версия пренебрегва последователността на събитията. Полицията заяви, че фактът, че двамата палестинци са били застреляни в тила, е доказателство, че са били убити от други палестинци, а не от полицейски снайперисти.
Командирите твърдяха, без да представят никакви доказателства или да проведат съдебно разследване, че палестинските въоръжени лица са се криели зад мъжете и са ги застреляли по погрешка, докато са се целили в полицията. Това беше очевидна лъжа, но властите се придържаха към нея в хода на последвалото съдебно разследване.
Баланс на силата
Както и в случая с Абу Акле, смъртта на тези двама мъже не бе – както Израел иска да вярваме – нещастен случай, при който невинни са попаднали под кръстосан огън.
Подобно на Абу Акле, тези мъже от Назарет бяха хладнокръвно екзекутирани от Израел. Това е било замислено като жестоко послание към всички палестинци за това къде се намира балансът на силите и като предупреждение да се подчинят, да мълчат, да си знаят мястото.
Жителите на Назарет не се подчиниха на тези ограничения и излязоха да защитят своя град. Абу Акле направи същото, като се появяваше ден след ден в продължение на повече от две десетилетия, за да разказва за несправедливостите, престъпленията и ужасите на живота под израелска окупация. И двата акта бяха мирна съпротива срещу потисничеството и Израел ги разглеждаше като равностойни на тероризъм.
Никога няма да можем да разберем дали Абу Акле или онези двама мъже са загинали заради действията на един разпален израелски войник, или защото стрелецът е получил инструкции от висши офицери да използва екзекуцията като възпитателен момент за други палестинци.
Но не е и нужно да знаем кое е. Защото това продължава да се случва и защото Израел не прави нищо, за да го спре или да идентифицира и накаже отговорните.
Защото убийството на палестинци – непредвидимо, дори случайно – напълно съответства на целите на окупационна сила, която има намерение да разруши всякакво чувство за сигурност или нормалност за палестинците, окупатор, решен да ги тероризира, за да напуснат малко по малко родината си.
Да се даде урок
Абу Акле е един от малкото палестинци от окупираните територии, които имат американско гражданство. Това, както и известността ѝ в арабския свят, са двете причини, поради които официалните лица във Вашингтон се почувстваха задължени да изразят тъга по повод убийството ѝ и да отправят шаблонния призив за „задълбочено разследване“.
Но американският паспорт на Абу Аклех не успя да я спаси от израелското възмездие повече от този на Рейчъл Кори, убита през 2003 г. от израелски булдозерист, докато се опитвала да защити палестинските домове в Газа. По подобен начин британският паспорт на Том Хърндал не попречи бъде прострелян в главата, докато се опитваше да защити палестински деца в Газа от израелски обстрел. Британският паспорт на режисьора Джеймс Милър също не възпря израелски войник да го екзекутира през 2003 г. в Газа, когато той документираше израелското нападение над малкия, пренаселен анклав.
Всички те бяха виждани като взели страна, защото са действали като свидетели и са отказали да мълчат, когато палестинците са страдали – и поради тази причина те и онези, които мислеха като тях, трябваше да получат урок.
The closest video of the #Israeli police suppressing the funeral procession of Shireen Abu Aqleh as the coffin was leaving the French hospital towards the cemetery pic.twitter.com/TaOsvCUUCd
— Rushdi Abualouf (@Rushdibbc) May 13, 2022
Това подейства. Скоро контингентът от чуждестранни доброволци – тези, които бяха дошли в Палестина, за да записват жестокостите на Израел и да служат, когато е необходимо, като жив щит, за да защитят палестинците от склонната да натиска спусъка израелска армия – изчезна. Израел заклейми Международното движение за солидарност, че подкрепя тероризма, и предвид ясната заплаха за живота им, доброволците постепенно пресъхнаха.
Екзекуциите – независимо дали са извършени от разпалени войници, или са одобрени от армията – отново изпълняват своята цел.
Грешна преценка
Бях единственият журналист, който разследваше първата от тази серия екзекуции на чужденци в началото на Втората Интифада. Иън Хук, британец, работещ за UNRWA, агенцията на ООН за бежанците, беше застрелян в края на 2002 г. от израелски снайперист в Дженин – същия град в северната част на Западния бряг, където 20 години по-късно щеше да бъде екзекутирана Абу Акле.
Както и в случая с Абу Акле, официалната израелска версия имаше за цел да отклони вниманието от това, което очевидно е било израелска екзекуция, и да прехвърли вината върху палестинците.
По време на поредните израелски „рейдове “ в Дженин, Хук и неговият персонал, заедно с палестинските деца, посещаващи училището на UNRWA, се укриват в затворения комплекс.
Израелската история беше сбор от лъжи, които лесно можеха да бъдат опровергани, въпреки че никой чуждестранен журналист, освен мен, не си направи труда да отиде на мястото, за да провери. А при по-ограничените възможности в онези дни се затруднявах да намеря медия, която да иска да публикува разследването ми.
Израел твърди, че негов снайперист, който наблюдавал комплекса от прозорец на третия етаж, е видял палестинци да проникват в комплекса. Според тази версия снайперистът е объркал открояващия се, висок, блед, червендалест 54-годишен Хук с палестински стрелец, въпреки че снайперистът е наблюдавал служителя на ООН през телескопичен мерник повече от час.
За да подкрепи абсурдната си история, Израел твърдеше също, че снайперистът е объркал мобилния телефон на Хук с ръчна граната и се е притеснил, че той ще я хвърли от комплекса към израелските войници на улицата отвън.
Само че, както снайперистът е трябвало да знае, това е било невъзможно. Комплексът беше изолиран, с висока бетонна стена, покрив от навес в стил бензиностанция и дебела кокоша тел, покриваща пространството между тях. Ако Хук беше хвърлил телефонната си граната на улицата отвън, тя щеше да отскочи обратно към него. Ако наистина беше граната, той щеше да се взриви сам.
Истината е, че Хук е допуснал грешка в преценката си. Заобиколен от израелски войници и палестински бойци, скрити в близките алеи, и раздразнен от отказа на Израел да позволи на служителите му и децата да излязат безопасно, той отворил портата и се опитал да се примоли на войниците отвън.
В този момент от близката алея се появява палестински стрелец, който стреля по израелски брониран автомобил. Никой не е засегнат от изстрела. Хук побягнал обратно в комплекса и го затворил отново.
Но израелските войници отвън вече имат зъб на служителя на ООН. Един от тях решава да простреля Хук в главата, за да си разчисти сметките.
Недобросъвестност
ООН беше задължена да проведе подробно разследване на убийството на Хук. Близките на Абу Акле едва ли ще имат същото предимство. Всъщност израелската полиция се е постарала да „нахлуе“ в дома ѝ в окупирания Източен Йерусалим, нарушавайки траура на семейството, за да изиска да бъде свалено палестинското знаме. Поредното изпратено послание.
Израел вече настоява за достъп до съдебномедицинските доказателства – сякаш убиецът има право да разследва собственото си престъпление.
Но всъщност дори в случая с Хук разследването на ООН беше тихомълком прекратено. Обвинението на Израел в екзекуция на служител на ООН щеше да принуди международната организация да влезе в опасна конфронтация както с Израел, така и със Съединените щати. Убийството на Хук беше потулено и никой не беше подведен под отговорност.
Нищо по-добро не може да се очаква за Абу Акле. Ще се говори за разследване. Израел ще обвини Палестинската власт, че не сътрудничи, както вече прави. Вашингтон ще изрази слаба загриженост, но няма да предприеме нищо. Зад кулисите САЩ ще помагат на Израел да блокира всяко смислено разследване.
Incredible images coming out of Jerusalem right now pic.twitter.com/gbHCcmlKhu
— Alan MacLeod (@AlanRMacLeod) May 13, 2022
За САЩ и Европа рутинните изявления на „тъга“ и призиви за разследване нямат за цел да осигурят осветляване на случилото се. Това може само да злепостави стратегически съюзник, необходим за проекцията на западната мощ в богатия на петрол Близък изток.
Не, тези половинчати декларации от западните столици имат за цел да разсеят и объркат. Те имат за цел да потушат евентуален отпор; да покажат безпристрастността на Запада и да спестят угризенията на съучастниците от арабските режими; да внушат, че съществува правен процес, към който Израел се придържа; и да осуетят усилията на палестинците и на правозащитните организации да отнесат тези военни престъпления към международни органи, като например съда в Хага.
Истината е, че продължилата десетилетия окупация може да оцелее само чрез безразборни – понякога случайни, понякога внимателно калибрирани – терористични актове, които да държат населението в страх и покорство. Когато окупацията е спонсорирана от главната световна суперсила, тези, които контролират този терор, са абсолютно безнаказани.
Абу Акле е най-новата жертва. Но тези екзекуции ще продължат, докато Израел и неговите войници са защитени от подвеждане под отговорност.
*Джонатан Кук е автор на три книги, посветени на израелско-палестинския конфликт, и носител на специалната награда за журналистика „Марта Гелхорн“.
About The Author
