Светлана Алексиевич: „Може би Путин ще ни помогне?”

Известната беларуска журналистка и писателка Светлана Алексиевич, която е член на 7-членния президиум на сформирания в средата на август Координационен съвет на опозицията в Беларус,  допусна, че руският президент Владимир Путин може да употреби влиянието си над своя беларуски колега Александър Лукашенко, за да го накара да преговаря с опозицията, съобщава Интерфакс.

Алексиевич, която е носителка на Нобелова награда за литература за 2015 г., беше призована от следствените органи в Минск да даде показания на 26 август за дейността на съвета. Процедурата е в рамките на разследване, което да установи дали дейността на въпросния съвет не е опит за незаконно завземане на властта, каквато теза изказа беларуският президент Александър Лукашенко.

Бившата съветска република е арена на масови протести срещу управляващия без прекъсване от 1994 г. насам Лукашенко, обявен за победител и в състоялите се на 9 август президентски избори. Официалните изборни резултати, отредили на досегашния държавен глава 80% от гласовете, бяха отхвърлени от опозицията като измама и това отприщи масови протестни демонстрации.

Опозиционната кандидатка в изборите Светлана Тихановская от 10 август се намира в съседна Литва. На 14 август тя обяви във видеообръщение от Вилнюс, че с цел „прехвърляне на властта” се създава Координационен съвет на опозицията. На 17 август довереничката на Тихановская в Минск Олга Ковалкова публикува списъка на първите членове на съвета, сред които бе и Светлана Алексиевич, а на 18 август в беларуската столица се състоя и първото заседание на този съвет. Ден по-късно беше избран и 7-членен негов президиум, в който също влезе Алексиевич. Същата вечер бяха издигнати и исканията на съвета: прекратяване на политическите преследвания на властите срещу беларуските граждани, освобождаване на всички политически затворници с компенсации за пострадалите, обявяване за недействителни на изборите от 9 август и провеждане на нови избори по международни стандарти с нов състав на ЦИК и всички други изборни комисии.

Явявайки се в следствието на 26 август, Светлана Алексиевич отказа да отговаря на въпросите на следователите. Но направи изявления пред симпатизанти и медии, събрали се на улицата пред сградата. Тя увери, че Координационният съвет има за цел да се преодолее политическата криза в Беларус, а не да се извършва държавен преврат. Писателката и журналистка изрази надежда, че ще се намери мирен изход от сложната ситуация в страната.

„Необходима ни е помощта на света, може би и на Русия, за да преодолеем тази криза… Мисля, ще сигурно ще има дълги политически разигравания. Това може да ни помогне, за да започне Лукашенко да разговаря с нас. Сега той разговаря само с Путин. Но може би Путин ще ни помогне?”, казва тя. „Погрешно е да се смята, че зад протестите стоят 60 души (толкова бяха първоначално обявените членове на Координационния съвет – б. р.). Народът сам стигна до това, което става. Всеки един от нас днес се гордее с народа си. Длъжни сме да говорим и да спорим, да признаваме, че сме различни, но да търсим мирни пътища за решаване на кризата чрез диалог”, добавя нобелистката.

По повод това, че е повикана на разпит, Алексиевич каза, че не се чувства виновна за нищо и изтъкна: „Ако така ще ни разделят, накрая ще стигнем до гражданска война”.

Светлана Алексиевич е първата в света журналистка, получила Нобелова награда за литература с книги с документална публицистика. Тя е първият представител на Беларус с престижното отличие и шестият рускоезичен автор, който е удостоен с него.

Алексиевич е родена на 31 май 1948 г. в град Станислав, днес Ивано-Франковск, в тогавашната Украинска съветска социалистическа република, част от СССР. Майката на Светлана е украинка от Галиция, баща ѝ е беларусин. И двамата са били селски учители.

Дъщеря им по-късно разказва, че е изкарала цялото си детство в село в украинската Виницка област. През 1965 г. завършва училище в Копаткевич в Гомелска област, Беларуска ССР, след което работи като учител по история и немски език в училища в Мзирски район и като журналист във в. „Припятска правда” в град Нарвол.

През 1972 г. завършва Факултета по журналистика на Беларуския държавен университет и започва работа в районния вестник „Фар на комунизма” в Берьоза, Брестска област. През 1973-1976 г. работи в беларуския „Селски вестник”, а през 1976-1984 г. ръководи отдела за очерци и публицистика на списание „Ньоман”.

През 1976 г. Алексиевич се опитва да издаде „Аз заминах от село” – първата си книга с художествено-документална публицистика. Този жанр определя и цялото ѝ по-нататъшно писателско творчество. Но книгата, събрала истории на мигрирали към града беларуски селски жители, е спряна заради критика на тогавашния „паспортен режим” и заради „неразбиране на аграрната политика на партията”. Самата авторка по-късно, когато вече има възможност да издаде тази книга, се отказва, защото я смята за „прекалено журналистическа”.

Доста читатели на сп. „Ньоман” са запомнили неин очерк, публикуван там през 1977 г. и посветен на създателя на съветските служби за сигурност Феликс Дзержински под заглавието „Мечът и пламъкът на революцията”. Алексиевич пише в този очерк: „През цялото време ми се иска да цитирам самия Дзержински. Дневниците му. Писмата му. И го правя, не защото искам някак да облекча журналистическата си задача, а заради своята влюбеност в неговата личност, в думите му, в почувстваните от него мисли.”

През 1983 г. Алексиевич е приета в Съюза на писателите на СССР. Същата година тя пише нашумялата си книга „Войната няма женско лице” – документална повест за жените, участвали във Великата отечествена война. Книгата първоначално излиза като отделни глави в списанията „Ньоман” и „Октомври”, а през 1985 г. е публикувана и като самостоятелно издание.

Втората ѝ книга се казва „Последните свидетели” и тя е за спомените на хора, които са били деца по време на войната. Излиза също през 1985 г.

Третата книга е публикувана четири години по-късно, през 1989 г., по заглавието „Цинкови момчета”. Посветена е на съветската намеса в Афганистан и на провокираните от нея брожения в съветското общество. Заглавието идва от цинковите ковчези, с които са връщани в родината загиналите в онази война съветски войници. Група майки на такива жертви обаче съди Алексиевич за изкривяване на фактите.

Следващата книга на авторката – „Омагьосани от смъртта” – е от 1993 г. Тя разказва за самоубийствата, предизвикани от резките социални промени в бившия СССР.

През 1997 г. е публикувана петата творба на Алексиевич – „Чернобилска молитва”, която, както личи от заглавието, е изградена от беседи с очевидци на аварията в Чернобилската АЕЦ. В текста обаче се изследва и социалната катастрофа, довела до „потъването на огромния социалистически континент”.

„Времето на секънд хенд” е шестата книга на Алексиевич, излязла през 2013 г- и е посветена на феномена на съветския човек и на травмата от разпадането на социализма.

Изследователи на творчеството на журналистката и писателката обединяват всичките ѝ книги в тематичен цикъл, условно наречен „Хроника на Голямата утопия”. Тя е авторка също на драматургични творби и на над 20 сценария за документални филми.

Заради разногласия с управлението на Лукашенко в Беларус Алексиевич от началото на 21-ви век до 2013 г. живее в чужбина – в Италия, Франция и Германия, след което отново се връща в родината си. Удостоявана е с многобройни чуждестранни литературни награди, като най-престижната, разбира се, е присъдената ѝ през 2015 г. Нобелова награда за литература.

Оценките за творчеството ѝ са разнопосочни. Според американската журналистка Александра Алтер талантът на Алексиевич я нарежда на едно ниво с други майстори на нехудожествената проза като Труман Капоти или Норман Мейлър. Но пък руската писателка Татяна Толстая смята, че Алексиевич работи с груби методи, само и само „да изстиска сълза”.

На свой ред известната социоложка Елена Гапова обобщава, че текстовете на Светлана Алексиевич са „образци на моралната философия, начин за обсъждане на етичните въпроси, преди всичко на проблемите за търсене на смисъла на страданието, изпитвано от съветския, а после и от постсъветския човек”.

Алексиевич определя своите политически възгледи като подкрепа за социалдемокрацията, която според нея е „по-мекият вариант за преход” към капитализма.

Журналистката и писателката е отдавнашен критик на президента Лукашенко, но и на опозицията срещу него, в която според нея „няма политици”, а само „културолози, мечтатели и романтици”.

След присъединяването на Крим към Русия през 2014 г. Алексиевич публикува остра критична статия във „Франкфуртер Алгемайне Цайтунг”, осъждайки цялостната руска политика спрямо Украйна.

По време на среща с читатели през 2015 г. Алексиевич казва, че е по-добре да се убиват идеите чрез спор, а не да се убиват хората. За жителите на постсъветското пространство журналистката и писателката смята, че те „отначало 70 години са били лъгани, а после още 20 години са били ограбвани”, в резултат на което сред тях се появили „много агресивни и опасни за мира хора”, поставящи като приоритет величието на държавата над качеството на живота.

През 2018 г. пък на Алексиевич ѝ се налага да отмени своя изява в Одеса, след като получава заплахи заради свое твърдение, че има и украински принос към Холокоста.

На челната страница на своя сайт самата Светлана Алексиевич е написала следното: „Дълго търсих жанра, отговарящ на начина, по който аз виждам света. На начина, по който е устроено окото ми, ухото ми… Пробвах… И избрах жанра на човешките гласове… Своите книги аз ги виждам и чувам по улиците. Оттатък прозореца. В тях реални хора разказват за главните събития на своето време . войната, разпадането на социалистическата империя, Чернобил, а всички те заедно оставят в словото историята на страната, нашата обща история. Старата и най-новата. И всеки поотделно – историята на своята малка човешка съдба. Днес, когато светът и човекът станаха толкова многолики и многовариантни (изкуството все по-често признава своето безсилие) и документът в изкуството става все по-интересен, без него вече е невъзможно да си представим пълната картина на нашия свят”.