Първите за тази година отломки от лодки, известни като “призрачни кораби”, вече бяха открити по крайбрежието на Северна Япония. Това са попилените от бури останки от крехките дървени лодки с ненадеждни двигатели, с които севернокорейски рибари навлизат дълбоко в морето посред зима в отчаяно търсене на риба.
Често всичко, което оцелява, е разбитият дървен корпус на лодката, но в някои случаи японците откриват телата на рибари, загинали от глад и жажда, докато са се носели във водите на Японско море. Понякога се намира и някой оцелял рибар, който обяснява, че двигателят на лодката се е повредил, свършило е горивото или е станал жертва на друга фатална злополука.
Броят на тези “призрачни кораби” нараства, като през 2017 г. са открити 104 – повече, отколкото през която и да е предишна година. Реалният брой изчезнали в морето лодки вероятно е по-голям, тъй като много съдове може да са потънали без следа в хилядата километра бурно море между Северна Корея и Япония.
Причината толкова много рибари да рискуват живота си е гладът в Северна Корея, където рибата е най-евтиният начин за осигуряване на протеини. Правителството налага квоти за рибарите, което ги принуждава да навлизат дълбоко в морето. Част от улова им след това се продава на Китай срещу валута, което превръща рибата в основна част от севернокорейския износ.
Фактът, че през миналата година севернокорейските рибари са предприемали все по-големи рискове и все повече от тях за губели живота си, показва, че в известен смисъл международните санкции срещу Северна Корея са успешни – страната очевидно се намира под огромен икономически натиск. Но подобно на санкциите по други чести на света от миналото и настоящето, този натиск не е върху севернокорейския лидер Ким Чен Ун, който изглежда особено добре охранен, а върху бедните и безсилните.
Икономическите санкции не могат да се похвалят с особен успех при налагането на политически промени, но по отношение на вкарването на страни в бедност и мизерия нямат равни. Такива санкции на ООН бяха наложени срещу Ирак между 1990 и 2003 г. Теоретично те бяха насочени срещу Саддам Хюсеин и неговия режим, макар че не правеха нищо, с което да го премахнат или отслабят. Даже напротив – политическите елити на управляващата партия се възползваха от недостига на редица стоки, за да се обогатяват, като монополизират доставките. Омразният голям син на Саддам – Удай, натрупа огромни печалби благодарение на контрола върху вноса на цигари в Ирак.
Бюрократите в ООН, отговарящи за санкциите срещу Ирак, винаги са претендирали, че са попречили на Саддам да възстанови военната си сила. Това винаги е било лицемерна лъжа: иракската армия не воюва за него повече при началото на санкциите през 1991, отколкото го прави след това. Абсурдно е изобщо да си представяш, че диктатори като Ким Чен Ун или Саддам Хюсеин могат да бъдат повлияни от страданието на народите си.
А тези страдания са съвсем реални. През 90-те години посетих иракска болница, където не можеха да осигурят кислород и нямаше гуми за линейките. Веднъж докато минавах през провинцията северно от Багдад ме посрещнаха местни фермери, държащи прашни рентгенови снимки на децата си, защото си бяха помислили, че може да съм чуждестранен лекар.
Саддам Хюсеин и неговите висши помощници бяха справедливо екзекутирани за престъпленията си, но чуждестранните политици и чиновници, отговорни за режима на санкции, довел до смъртта на толкова много невинни, заслужават място до тях на ешафода. Време е на налагането на икономически санкции да започне да се гледа като на военно престъпление, тъй като те включват колективно наказание за милиони невинни, които умират, разболяват се или са принудени да оцеляват с огризки от бунищата.
Нищо в това не е особено ново. Икономическите санкции са като средновековните обсади, само че с прикачен пиар апарат, който да оправдава това, което се върши. Разликата е, че някогашните обсади са били насочени към отделни градове, а модерният им вариант цели да бъдат насилствено подчинени цели държави.
Политиците намират санкциите за привлекателни, защото могат да бъдат представени пред публиката като по-хуманни, отколкото военни действия (разбира се не и пред хората, върху които страдат от санкциите). Обикновено се претендира, че храните и медицинското оборудване не попадат под санкциите, но не се споменават финансовите и други регулаторни препятствия, които правят доставките им в санкционираната държава невъзможни.
Пример за това са драконовските санкции, наложени срещу Сирия от страна на САЩ и ЕС, които трябваше да са насочени срещу президента Башар Асад и да спомагат за падането му от власт. Те напълно се провалиха в тази си цел, но за сметка на това изтекъл през 2016 г. вътрешен доклад на ООН показва убедително как ембаргото пречи на доставката на помощ от международни организации. Макар за тази помощ да има изключение в санкциите, хуманитарните агенции не могат да я доставят, тъй като банките и частните компании не искат да имат каквото и да е общо със Сирия от страх да не бъдат наказани. В доклада се цитира европейски лекар, работещ в Сирия, който заявява, че “косвеният ефект от санкциите… прави вноса на медицински инструменти и консумативи изключително труден, почти невъзможен”.
Хората би трябвало да са също толкова разгневени от тези неща, колкото са от разрушаването на болници от бомби и артилерия. Но снимките на рентген или апарат за диализа, които не функционират заради липса на части, не могат да се конкурират за внимание с образите на убити и ранени от фронта. А тези, които умират, защото медицинското оборудване не работи в следствие на санкциите, ще го направят недраматично и далеч от вниманието.
Ембаргото е скучно, а войната е вълнуваща. Няколко неуспешни ракетни удара срещу Риад от страна на йеменските хути бяха широко отразени, макар нито един саудитец да не загина. Сравнете това с оскъдното отразяване на саудитското ембарго срещу контролираните от хутите територии, което спомага за най-мащабния масов глад в близката история. Добавете към това темата за епидемията от холера в Йемен, която според Световната здравна организация е отнела живота на 2000 души, а заразените са над милион.
Пиар маневрите, с които биват оправдавани санкциите, често са едни и същи, независимо от конкретните обстоятелства. Една от мантрите е, че причинените икономически щети пречат на санкционираните да харчат пари за оръжия и терор. Президентът Тръмп отхвърля ядрената сделка с Иран с аргумента, че тя освобождава пари за финансиране на външнополитическите авантюри на Техеран – макар че цената на тези авантюри не е голяма, а иранската активност в Ирак вероятно дори носи печалба.
Санкциите са колективно наказание също толкова, колкото и килимните бомбардировки в Източен Алепо, Мосул и Рака. Те може би дори убиват повече хора от бомбите и шрапнелите, тъй като продължават с години и ефектът от тях се натрупва. Смъртта на толкова много севернокорейски рибари в техните ненадеждни дървени лодки е един от страничните ефекти от санкциите, но съвсем не е нетипичен пример за токсичното им въздействие. Както обикновено, те удрят погрешната цел и няма да имат повече успех срещу Ким Чен Ун, отколкото имаха срещу Саддам Хюсеин.
About The Author
