Защо напусналите по собствено желание трябва да получават пълно обезщетение за безработица?

Представете си, че сте работили десетина година на някакъв пост, старали сте се, раздавали сте се и сте плащали коректно данъци и задължителни осигуровки. Сега обаче искате да потърсите ново предизвикателство, да завършите отдавна изоставената покрай служебните ангажименти магистратура или просто да повишите квалификацията си. Искате да отделите време, за да потърсите по-перспективна позиция, по-близка до специалността ви или просто такава, в която намирате повече смисъл.

Нещата може и да са по-мрачни. Може би не получавате заплата си редовно, покривате дупките в семейния бюджет с бързи кредити и бавно затъвате в техните лихви. Може би шефът ви не признава работно време или празник, но винаги намира за какво да се хване, за да ви глоби с някоя двайсетачка от заплатата. Може би осъзнавате, че в настоящата ви фирма никога няма да се измъкнете от мизерията, несигурността или напрежението, така че трябва да я напуснете час по-скоро.

И в двата случая обаче Кодексът за социално осигуряване (КСО) ви е заложил неприятен капан. Ако напуснете по собствено желание или разтрогнете трудовия си договор по взаимно съгласие с фирмата-работодател, получавате от НОИ обезщетение в минимален размер за едва 4 месеца. В случай че досега сте получавали, да речем две средни работни заплати, сигурно е истински шок, когато по сметката ви дойдат зашеметяващите 150 лева. Всъщност, може дори да не ги забележите.

Ако обаче сте работили на минимална или просто ниска заплата, сриването до това гротескно обезщетение може да е още по-голям проблем, защото вероятно нямате никакви спестявания, с които да коригирате недостатъците на общественото осигуряване. Сигурно в такъв момент текстът в сайта на НОИ, който посочва сред принципите на осигурителната система солидарността и равнопоставеността на осигурените лица, изглежда горчиво ироничен.

Част от фирмите ще се съгласят да създадат фиктивна позиция, която после да “съкратят”, така че да получите пълното полагащо се обезщетение. В този случай ще получите 60% от досегашната си заплата за период, зависещ от стажа – при шест години, например, получавате обезщетение за осем месеца. За максималния период от 12 месеца пък трябва да сте се осигурявали поне 12 години.

Получаването на справедливо обезщетение обаче не трябва да зависи от склонността на работодателите да заобиколят Кодекса за социално осигуряване, защото мнозина няма да го направят. Според КТ “Подкрепа”, сегашният закон наказва хората, които напускат работа доброволно. Това може и да изглежда логично от гледна точка на някое удобно министерско кресло, чиято цел е да се намали броят на безработните и разходите за техните обезщетения. За целта са предвидени куп подобни малки и големи “наказания” в КСО.

Какво обаче означава правото на всеки нает работник да напусне с едномесечно предизвестие службата, която не го удовлетворява, ако той знае, че това автоматично го запраща в период на лишения и неизвестност, въпреки че всеки месец в продължение на година е внасял осигурителните си вноски, включително и 1% от дохода си за фонд “Безработица”? За огромното мнозинство, което харчи всичко, което изкарва, въпросното “право” е само поредната юридическа абстракция, обезсмислена от икономическата реалност.

Технократите веднага ще възразят, че са съгласни със справедливостта на искането, но то е икономически необосновано, тъй като и в момента фонд “Безработица” е с дефицит. По същия начин те са съгласни, че пенсиите трябва да осигуряват поне физическото оцеляване, но дефицитът на общественото осигуряване не позволява да се отделят няколкостотин милиона лева годишно за целта… докато в същото време 1 млрд. лв. от осигуровките отиват в частни пенсионни фондове, за които добре знаем, че нямат необходимата доходност, за да осигурят по-висока пенсия за когото и да е.

Вероятно дори ще се съгласят, че не е справедливо да няма необлагаем минимум върху доходите и да се плаща еднакво ДДС за ученически учебник и за Бентли (ако то не се окаже собственост на някоя фирма), но промяната е невъзможна, защото върху тази несправедливост се крепи бюджета на държавата.

Но що за държава е това, ако съществуването ѝ зависи от суровото облагане на хората с ниски и средни доходи и лишаването им от пълните обезщетения, когато решат да се опитат да променят съдбата си? Това е държава на препускащо неравенство, ширеща се бедност и лишения, потиснато потребление и политическа апатия. Държава, която спешно трябва да се промени, но за целта ще трябва да преосмислим някои от фундаменталните предпоставки, които ни водят в грешната посока. А това не е никак лесно.