Хуан Карлос Монедеро*, Sin Embargo
Проблемът с американските лидери, които не четат книги, а най-много да гледат филми, е, че те търсят сценарии за политическото си управление в Netflix. А животът не е като филмите, особено когато са американски и Министерството на войната иска да сложи ръка на сюжета.
Във Венецуела е налице определена продължителка на курса.
В тази глобална трагикомедия Съединените щати винаги играят изпълнителния продуцент, който иска да реши кой влиза и кой излиза от актьорския състав. Но Венецуела е като онези герои, които се бунтуват срещу автора и решават сами да напишат съдбата си в романа.
Ето защо започва размътване на водите, за да се пробва дали, след като не можеш да победиш врага, можеш да го объркаш. Всеки път, когато Тръмп или медиите, които го аплодират, споменават Делси Родригес, те го правят, за да се опитат да предизвикат разцепление.
Основната цел на една армия срещу врага винаги е да го разедини. ЦРУ е прекарало десетилетия в такава дейност по отслабване на онези, които са поставяли под въпрос американската хегемония. Това винаги е било правено спрямо левицата, а също и спрямо всеки друг, дори целта му да е просто защита на националният суверенитет.
През цялата си история ЦРУ е организирало тайни операции. Една трета от тях – за измамническо повлияване върху избори. Още една трета – за пропагандни дейности, включително за купуване на медии и журналисти. Последната една трета – за организиране на бунтове, държавни преврати, снабдяване с оръжие на бойни групировки или убийства на политически лидери. Не е необичайно то да се съюзява с престъпници, мафиоти, убийци и често с предатели военни, за да върши мръсната си работа.
Когато четете историята на ХХ век, разбирате отлично, че живеем в едно от онези времена, които историците на нашата епоха ще посочат след няколко години като решаващи. Яхнали сме нова историческа вълна и това, което четем в медиите днес, ще бъде сборът от ключовите елементи, предопределящ в книгите всичко, случващо се впоследствие.
Не изглежда особено умно Тръмп да стреля на толкова много места едновременно. Вероятността той да дестабилизира собствената си страна е голяма. И почтените американци се нуждаят от нашата помощ.
Четем в медиите за войната в Украйна, бомбардировките на ядрени съоръжения в Иран, войната на митата, опустошаването на Газа, разполагането на военни сили в Карибието, ангажимента на членовете на НАТО да увеличат военните разходи с пет процента от БВП, срещата между председателя на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен и Тръмп – не в някоя европейска институция, а в частен голф клуб, собственост на президента на САЩ, виждаме публикуваната нова Стратегия за национална сигурност с доктрината Монро вътре и следващия я Тръмп, убийството на повече от сто души в малки лодки край бреговете на Венецуела и Колумбия, бомбардировките в африканския Сахел, бомбардировките в Каракас, Ла Гуайра и други места, довели до смъртта на сто души, отвличането на президента Николас Мадуро и първата дама Силия Флорес, опита за дестабилизиране на Иран с поредната така наречена „цветна революция“, както и убийствата на американци при настоящата брутална операция на ICE (Имиграционна и митническа служба на СЩ – б. пр.), маскираните антиимигрантски полицейски сили на Тръмп.
Консервативното списание „Foreign Affairs“ публикува тази (миналата – б. пр.) седмица статия, озаглавена „Свят без правила“. В същата посока е и оценката на Оксфордския университет. Това списание, което винаги е защитавало официалната линия на американските и британските западни интереси, остро критикува отвличането на президента на Венецуела. И с право. Защото, както посочва, отсега нататък се оказва прегазено не само международното право, но и всякакви правила. Това е брутално втурване във филм за Дивия Запад. Макар че може би просто са паднали маските. Тръмп не се различава с нищо радикално от Клинтън, Буш, Обама или Байдън. Само дето той даже не се опитва да се прикрива.
Това е завръщане не единствено към грубата сила, но и към нейната реторика. Към това, което Стивън Милър, съветникът по националната сигурност на Тръмп в САЩ и един от най-твърдолинейните ястреби, нарече „железните закони на света от началото на времето… реалният свят… който се управлява от сила, от мощ, от власт“. Искам нещо, крада го и казвам, че го крада. Това е Тръмп, облегнат на рамката на вратата на Air Force One, който казва: „Искам петрола на Венецуела“. И те бомбардират Каракас и отвличат Мадуро.
Светът не беше подготвен за такова брутално поведение в една южноамериканска страна. Бомбардировките над Каракас и отвличането на Мадуро разчупиха нещо в почтените умове. Лула заяви, че е била премината „неприемлива граница“. Русия, Китай, Колумбия, Европейският съюз, Южна Африка и други страни излязоха със силни изявления. Усещането, че се навлиза в нов етап, е повсеместно. Но никой не е в състояние да проумее какви ще бъдат следващите стъпки. Сякаш целият свят просто стои и чака събитията да се разразят.
Истината е, че САЩ не правят нищо много по-различно от това, което винаги са правили: организират преврати, предопределят избори, убиват кандидати и инсталират президенти. Разликата е, че левицата е забравила, че това е естественото поведение на САЩ като имперски полицай. Защото тези неща се случват, само когато печели левица, отказваща да се подчини. Ненапразно Тръмп стреля само вербално по Клаудия Шейнбаум, Густаво Петро, Лула да Силва и дори по Педро Санчес, който е същият като онзи мексикански генерал, когото Панчо Виля се е канел да разстрелва – не е нужно кой знае какво, а само няколко ритника, за стане отново послушен.
Това, което се случи във Венецуела, всъщност е просто още една от тези операции, но то се случи във време, когато светът беше забравил, че това е типичното поведение на империите. То предизвика по-голямо възмущение, защото стана в момент, когато Тръмп дразни твърде много хора, прави го открито и, понеже е побойник, се заканва да го прави на още повече места.
Но глобалната десница се нуждае от приказка, включително в САЩ. Те трябва да обясняват какво се случва с Мария Корина Мачадо, да настояват, че искат да ограничат трафика на наркотици, да забравят помилването, дадено на хондураския наркопрезидент Луис Орландо Ернандес и да сеят подозрения към чавизма.
Да предизвикват разцепления е едно от най-любимите оръжия на силните. Вече съм казвал, че ступорът около отвличането на Мадуро породи опит за разцепление на силите на чавистите. За тази цел бе направен опит да се изгради версията, в която Делси Родригес уж е предала Мадуро – нещо, което едва ли е съвместимо с присъствието на сина на Николас Мадуро Морос, депутата Николас Мадуро Гера, на полагането на клетва на Родригес като временна президентка. Не е съвместимо и със собствените думи на самия Мадуро от Ню Йорк, в които той призовава за подкрепа към Делси Родригес.
В подхранването на стратегията на империите винаги има полезни идиоти, включително от предполагаемата крайна левица, които, без нищо за рискуват, поддържат напълно безоснователно въпросната теза.
Точно обратното – решимостта на Родригес и на правителството, което е практически същото правителство, като това на Мадуро (видеокоментрът на Монедеро, по който после е подготвена статията, е качен в YouTube в същия ден, в който Родригес все пак направи някои размествания в правителството – б. пр.) – ясно показа на Тръмп, че единственият начин да гарантира мирна Венецуела и да осъществи дългогодишната си мечта да открадне петрола ѝ е чрез преговори с чавизма. И че Родригес продължава делото на Мадуро, точно както Мадуро е продължил това на Чавес.
Дилемата на Венецуела е подобна на тази, пред която е изправен Съветският съюз (СССР е основан през 1922 г., така че Монедеро явно има предвид Съветска Русия – б. пр.), когато е трябвало да избира между мир и революция. След като пристига в Русия от Германия през април 1917 г. с бронирания влак, предоставен от германците, Ленин произнася една реч на Финландската гара в Санкт Петербург. Речта разгневява дори самите болшевики, защото Ленин е убеден, че запазването на революцията означава сключване на мир с Германия и Австро-Унгарската и Османската империи, докато други лидери искат да продължат войната. Те се опитват да изградят версията, че Ленин, а после добавят и общо болшевиките, е предател в служба на германците. Та затова те са го пратили в запечатан вагон от Швейцария в Русия.
В книгата си „Векът на революцията“ историкът Жозеп Фонтана пише, че „примирието, което трябваше да сложи край на войната, започва на 15 декември 1918 г. (годината е посочена погрешно, всъщност става дума за 1917 г. – б. пр.), а седмица по-късно тръгва мирната конференция в Брест-Литовск, където се намира германският щаб (…). По това време сред революционните лидери има вътрешни спорове. Докато Ленин е за приемането на каквито и да е условия на германците, колкото и неблагоприятни да са те, защото приключването на войната е необходимо за консолидирането на новия режим, мнозинството от членовете на Централния комитет, и особено Николай Бухарин, се противопоставят на това, убедени, че в Централна Европа е на път да избухне революция (стачките от януари 1918 г. в Германия, които мобилизират повече от милион участници, подхранват тази илюзия) и че е необходимо да се води революционна война, за да се стимулира този процес.“
Както често се случва, дискусията бушува между тези, които виждат революцията като консолидирана, и тези, които гледат с по-хладен разум на ситуацията към онзи момент. Нужен е конкретен анализ на конкретната ситуация, както винаги казваше Ленин.
Фонтана продължава: „Заради тежките искания на германците и техните съюзници Троцки напуска заседанието на 10 февруари, настоявайки за политика „нито война, нито мир“, тоест прекратяване на военните действия без никакво споразумение (но денят преди това германците вече са подписали отделен мирен договор с Украйна, която по този начин провъзгласява своята независимост). Преговарящите от страна на Централните сили обявяват тогава, че примирието изтича на 17-ти. А на 18-ти подновяват боевете. Руснаците не са в състояние да окажат адекватна съпротива. След това те са принудени да приемат още по-сурови условия от първоначално предложените. И на 3 март е подписан договор, с който Русия губи Украйна, която трябва да стане германски протекторат, части от Полша, Финландия и по-голямата част от балтийските територии, както и други в Кавказ, които са отстъпени на турците.“
Любопитно е, че най-умерените фракции са тези, които се противопоставят на мира: „Социалистическите революционери, меншевиките и някои от техните либерални съюзници се противопоставят на унижението от този мирен договор, подписан в Брест-Литовск (и довел до загуба на 26 процента от населението на Руската империя и значителна част от нейното селскостопанско и промишлено производство). За известно време те се надяват, че подновен съюз със силите на Антантата ще им позволи да възобновят войната срещу Германия.“
И в крайна сметка тези сектори, които уж най-радикално са против мира, се съюзяват с царската армия и международните сили срещу Руската революция.
Сега се намираме в исторически момент, в който американският звяр заплашва от Вашингтон да разгърне пълната си военна мощ, за да постави на колене всеки, който му се противопостави и не може да поддържа опозиционно поведение. Този звяр е способен да деактивира оръжията на врага, да влезе в дома ти и да отведе президента ти.
Дълго ли ще продължи това? Малко вероятно е. Тръмп се страхува от междинните избори в САЩ. Ако демократите спечелят, той знае, че може да се озове в затвора.
Разумното решение за тези, които са с насочен към главата им пистолет, е да спечелят време и да отдалечат оръжието от слепоочието си.
Ленин имаше право. И правителството на чавистите, което преживява стоварилата му се буря, също има право. Делси Родригес, Диосдадо Кабейо, Падрино Лопес, Хорхе Родригес и самият Мадуро избират да пощадят народа си от смърт. Това е разумно и им прави чест. Въпреки болката. Въпреки огромната болка, която изпитват в момента.
Чакаме международната общност да се събуди и американците да се отърсят от тази червенокоса миазма. А почтените страни по света биха могли да започнат, като отзоват посланиците си за консултации, за да може американският народ да разбере, че светът смята Доналд Тръмп за нещо дори по-лошо от персона нон грата.
*Авторът Хуан Карлос Монедеро е испански политолог, социолог и публицист, един от основателите на испанската партия „Подемос“, преподавател в мадридския университет „Комплутенсе“, задълбочен познавач на Латинска Америка и конкретно на Венесуела. Текстът на статията е публикуван в мексиканското издание „Sin embargo“. Цялото съдържание е изразено от Монедеро и в негов видеокоментар, появил се в YouTube на 16 януари.
About The Author
