Шеймъс Малекафзали, The Intercept
На 16 октомври по тринидадските радиостанции бе излъчено необичайно предупреждение. „Рибарите се предупреждават да намалят скоростта и да останат близо до брега поради опасения от бомбардировки от страна на военните сили на САЩ, които продължават операциите си срещу наркотиците в Карибско море“. Двама тринидадски рибари, Чад Джоузеф и Ричи Самару, бяха убити при въздушен удар на американските военноморски сили, насочен срещу лодката им, докато напускаха Венецуела за Тринидад – кратко пътуване от 6 мили, за което Джоузеф бе разказал на семейството си. Президентът Доналд Тръмп твърди, че лодката е „плавателен съд, свързан с определена терористична организация“, без да назовава наркокартела, с който се предполага, че е свързана, и че „разузнаването е потвърдило, че плавателният съд е пренасял наркотици“ по известен „маршрут на наркокартел“.
Убийството на граждани на приятелска страна, в задния двор на Америка, при целенасочен американски въздушен удар, би трябвало да бъде новина сама по себе си. Но то е само една тухла в стената на войната, която се изгражда в южната част на Карибите. Война, която едновременно се подготвя съвсем открито, но и по тревожно непрозрачен начин.
Към момента на написването на тази статия осем американски военни кораба, с екипаж от над 4500 морски пехотинци и моряци, са разположени в непосредствена близост до венецуелските териториални води. Вестник „Ню Йорк Таймс“ идентифицира ракетни крайцери, които се движат в близост до венецуелските брегове, както и безпилотни самолети „Рийпър“, разположени в близкия Пуерто Рико, заедно с редица стелт изтребители. В сряда военният министър Пит Хегсет потвърди в X, че военните са ескалирали тази кампания, като за първи път са нанесли смъртоносен въздушен удар по кораб в Тихия океан, в близост до колумбийските води, само няколко дни след като Тръмп обвини президента на страната Густаво Петро, че е „незаконен наркотрафикант“, след като той критикува американската кампания в Карибския басейн.
Някои от корабите, идентифицирани от CNN, като USS San Antonio и USS Gravely, са придобили боен опит в борбата срещу движението на хусите в Йемен, опитвайки се да пробият блокадата им в Червено море срещу товарни кораби, пътуващи към Израел. Сега тези военни ресурси на САЩ са преместени в Карибския басейн, за да се справят с следващия американски враг.
Целта е ясна: Николас Мадуро, президент на Боливарската република Венецуела. Но правителството на Съединените щати не го казва, поне не директно.
От началото на септември американската армия започна да нанася удари по предполагаеми „нарколодки“ в Карибско море, екзекутирайки без съд хора, нарочени като наркотрафиканти, след като обяви множество наркокартели за терористични организации, равни на Ислямска държава. Трафикът на наркотици не е престъпление, за което се налага смъртно наказание, но като ги обяви за терористи и твърдейки, според Тръмп, че с всеки ударен кораб спасява „25 000 души“, всичко може да бъде оправдано. Това стана още по-вярно с декларацията, че Съединените щати са в „немеждународен въоръжен конфликт“ с наркокартелите, същата декларация, издадена по отношение на войната в Афганистан; членовете на картелите бяха определени като „незаконни бойци“, същото определение, дадено на членовете на Ал Кайда.
Името на Мадуро и фалшивото обвинение, че е наркобарон, бяха посочени от Министерството на правосъдието (което се присъедини към Държавния департамент, за да обяви 50 милиона долара награда за главата му), а Венецуела беше на устата на президента всеки път, когато му се задаваха въпроси, като дори заяви открито, че е дал зелена светлина за тайни действия на ЦРУ във Венецуела и потенциално дори за удари по сушата в страната. Но новините за нарастващата вероятност от война с Венецуела останаха на заден план пред новините за спорадични удари по лодки в Карибско море, които през последните два месеца станаха толкова рутинни, че едва се забелязват. Все пак това е изненадващо, но е на път да стане толкова незначително, колкото отделните удари в Йемен по-рано тази година, а правните им последици стават толкова незначителни, колкото ударите през 2010-те години, при които бяха убити млади американски граждани с оправданието, че родителите им са терористи, така че проливането на кръвта им е било допустимо.
Основните медии отразяват атаките и масивното военно натрупване извън границите на Венецуела, но сериозността на ситуацията, с оглед на съмнителните обвинения и потенциалната мащабна инвазия на страната с най-големите петролни резерви в света, странно не се усеща, особено от правителството, което стои зад нея.
Основният етап от подготовката за войната в Ирак беше процес, който отне повече от година, с одобрения от Конгреса за употреба на сила, речи пред ООН, широко разпространяване на невярна информация чрез многобройни медийни организации на най-високо ниво, с истории за изтичане на информация и разкрития, оръжия за масово унищожение и нарастваща заплаха в Багдад, която надвисва не само над Кувейт, но и целия свят. Големите новинарски агенции пуснаха таймери за обратно отброяване до инвазията и поставиха цялата страна Ирак на прицел в своите графични изображения. Масови протести на милиони предшестваха инвазията, опитвайки се напразно да я спрат, но все пак показвайки в голям брой, че опозицията срещу войната няма да мълчи. За разлика от това, потенциалната инвазия на Венецуела се третира като почти предрешена.
Венецуела от години е демонизирана в медиите, превръщайки се в любимо плашило на американските политически трилъри и предизвиквайки интереса на хората, когато антиправителствени протести разтърсват страната. Но Венецуела не заплашва американските интереси военно, няма програма за балистични ракети, с които да удари сърцето на Америка, няма програма за оръжия за масово унищожение, нито дори обвинения за такава програма. Няма почти никакви изтичания на информация, никакви твърдения за глобална заплаха, никакво медийно измиване на разузнавателна информация. Разказът обаче е бил начертан от самото начало – и без силна опозиция срещу него, не е имало нужда да се оправдава.
Мадуро и неговото правителство бяха определени като терористи със задна дата, като безброй наркокартели бяха обявени за терористични организации, след което САЩ установиха връзки между тези картели и венецуелската държава, а Мадуро беше обявен за шеф на картел. Като ги наричат терористи, срещу Венецуела и нейния народ могат да бъдат извършени най-жестоките кланета, а от друга страна, не е необходимо да се обръща много внимание на това, тъй като атаките срещу „терористи“ са станали нещо обичайно както за американското правителство, така и за медиите.
Вече знаем, че евентуална инвазия във Венецуела би била катастрофа. Прогнозите от 2019 г. предвиждаха, че за поддържането на реда ще са необходими до 200 000 американски войници, без да споменаваме планинския терен, който войниците ще трябва да прекосят, и кошмарното въстание, което ще накара Ирак да изглежда като детска игра.
Но потенциалните рискове от намеса вече не са предмет на внимание за правителството, точно както изграждането на държавата, стабилизацията и създаването на функционираща демокрация вече не са обявените приоритети, каквито може би са били за предишните президенти. Военната доктрина на Тръмп се фокусира изцяло върху смъртта, унищожението, терора и дестабилизацията като цел – без да се интересува от последствията, без да се интересува от оправдания и с отчаяно желание да създаде провалили се държави там, където преди са съществували функциониращи такива. Това арогантно отношение към бъдещето може да се види в публичните изявления на представители на администрацията, като един неназован съветник казва пред Axios: „Да оставим Мадуро на власт във Венецуела е като да направим Джефри Епщайн директор на детска градина.“
Войните в чужбина по безсмислени причини съществуват от незапомнени времена, но ерата на оправданите войни – като войни, които правителството отделя време да оправдае пред обществеността, независимо дали се основават на истина или лъжа – е на път да приключи. Джо Байдън оправда бомбардирането на Йемен пред обществеността, като заяви, че е необходимо да се запази „времето за доставка на продуктите“. Тръмп оправдава бомбардирането на Венецуела с това, че „300 милиона души са умрели от свръхдоза наркотици миналата година“ – цифра, която никой не намира за правдоподобна, но това е все едно, защото никой вече не се смущава от това очевидно невярно твърдение.
Когато на 15 октомври репортер го попита дали ЦРУ ще бъде упълномощено да „елиминира“ Мадуро, Тръмп даде отговор, който неволно обобщи абсурдността на войната, в която САЩ бавно и несъзнателно се впускат: „Това е абсурден въпрос. Не е точно абсурден въпрос, но не би ли било абсурдно да отговоря на такъв въпрос?“
About The Author
