Докато погледът на света е насочен към разпадането на евроатлантическия съюз, България изглежда се готви да финализира присъединяването си към еврозоната насред антиполитическа атмосфера. Правителството заявява, че „членството в най-развития паричен съюз в света носи значителни политически и репутационни ползи“ и че „България ще направи голяма крачка напред в отделянето си от „периферията“ на ЕС“.
В действителност обаче еврозоната е валутен съюз, раздиран от вътрешни напрежения. Изглежда сигурно, че вграденият в еврото механизъм за извличане на капитал и стойност от малки, неконкурентоспособни икономики няма да пощади България. Липсата на осведоменост за тези перспективи и зле информираните дискусии и вземане на решения от всички страни – добавени към фактически несъществуващата съпротива от страна на левицата – не вещаят нищо добро за пътя на България напред.
Рискове и ползи
Пътят на България към членство в еврозоната беше заложен в Споразумението за членство в Европейския съюз от 2007 г. – уговорка, от която Дания и Швеция имаха право да се откажат, докато Чехия, Унгария и Румъния отложиха тази стъпка.
България вече е част от Европейския валутен механизъм (ERM) и от 2020 г. е под надзора на Европейската централна банка. Днес тя изпълнява три „критерия от Маастрихт“: държавен дълг под 60% от БВП (всъщност около 20%) и бюджетен дефицит не повече от 3% от БВП; стабилни валутни курсове; и дългосрочно сближаване на лихвените проценти с нивата в еврозоната. Само инфлацията леко надвишава целевата стойност от 2,53%. Постигането на всички критерии, с изключение на един, и широкият надпартиен политически консенсус, който стои зад тази стъпка, правят присъединяването на България към еврозоната да изглежда просто въпрос на очакване на одобрението от страна на ръководството на ЕС.
Проприсъединителният консенсус между политическите лагери почти не беше засегнат от протестите срещу еврото и вандалското потрошаване на сградата на Европейската комисия и парламента в София от партия „Възраждане“ на 22 февруари. Не му попречи и опитът на тази партия да наложи подновяване на дебатите по плана за присъединяване чрез блокиране на парламентарните заседания. Тези действия бяха осъдени от почти всички останали партии, тъй като пълната палитра на дясната политика на „Възраждане“ и нейните подривни методи вече са добре познати. След като се яви за първи път на избори през 2021 г., днес тя е третата по сила партия в България – на изборите през ноември миналата година тя получи 13,4% подкрепа. Това е резултат от взаимното отчуждаване на политиката и обществото (избирателната активност на последните избори се възстанови само леко спрямо рекордно ниските 34% през юни 2024 г.) и от продължаващото търсене от хората на алтернативи на програмата за трансатлантическа интеграция, предлагана от повечето политици.
Невъзможността левичарите да си сътрудничат с „Възраждане“ или да го подкрепят е ясна от самото начало. Това е партия, която рутинно използва расистка и хомофобска реторика и активно подкрепя германската крайно дясна Алтернатива за Германия (AfD) като част от групата на Европейския парламент „Европа на суверенните нации“. И все пак, дори и на партийно-политическо ниво „Възраждане“ да изглежда единствена в заявяването на анти-евро-присъединителна позиция, нещата не са толкова ясни. Проблемът, пред който са изправени българското общество, левицата и всеки критично мислещ човек, е, че присъединяването към еврото наистина може да донесе повече проблеми, отколкото подобрения. Липсата на задълбочени изследвания и дебати по този въпрос не подсказва, че политиците, да не говорим за по-широкото общество, са наясно с призива, който отправят.
Един широко разпространен аргумент, също и сред българската (номинална) левица, гласи, че присъединяването към еврото не представлява значителна промяна. Още след инфлационната криза от 1998 г. валутният борд на Международния валутен фонд наложи обвързването на българския лев с германската марка. Процесът на интеграция в еврозоната от 2020 г. насам така или иначе отдавна е наложил икономическа усмирителна риза.
Подобни оправдания обаче не са съобразени с опита на близките държави и с очевидните рискове от присъединяването към еврозоната. Въвеждането на еврото през 2023 г. в Хърватия – подобно на България, икономика с нисък износ и малко производства с висока добавена стойност – е свързано най-вече преливане на рецесия, стагнация и други предизвикателства от еврозоната. Както твърди Мислав Житко, то влече след себе си „влошаване на позицията на труда по отношение на капитала, тъй като разходите за труд и по-лошите условия на труд се превръщат в механизми за приспособяване, необходими за привличане на капитал“. Това се изрази най-болезнено в инфлация над средната от 4,5 % към декември 2024 г., която засегна особено силно сектора на храните и търговията на дребно и доведе до серия от бойкоти на супермаркети в Хърватия, които се разпространиха в цяла Югоизточна Европа.
Малко са признаците, че настоящата криза на жизнения стандарт на българите няма да се задълбочи допълнително с присъединяването към еврозоната. Всъщност, макар че българските потребителски цени са високи в абсолютно изражение, те все още са сравнително ниски по стандартите на ЕС. След като паднат и последните бариери пред конвертирането на валутата, цените ще се покачат – преди да се коригират в средносрочен план, ако изобщо се коригират. Доминиращата пазарна позиция на олигопола от търговци на дребно на хранителни стоки по-скоро ще затвърди, отколкото да облекчи тази ситуация. Данните за хармонизирания индекс на потребителските цени (ХИПЦ) показват покачването на цените след присъединяването на Хърватия към еврозоната. В България, където ХИПЦ вече надхвърля сегашния хърватски и средния за еврозоната, ситуацията не изглежда да е по-умерена.
Развитие на инфлацията и ХИПЦ в Хърватия и България (и еврозоната) от 2021 г. насам
Хармонизираният индекс на потребителските цени (ХИПЦ) е основният показател за оценка на ценовата стабилност в еврозоната. Въз основа на референтна стойност за 2015 г. (=100) той измерва средното изменение на цените на всички стоки и услуги, купувани от частните домакинства за целите на потреблението. Източник: TradingEconomics.com
Друг очакван ефект от присъединяването към валутния съюз е по-нататъшното изостряне на и без това прегрятия български пазар на недвижими имоти, където цените са високи, тъй като жилищата служат за инвестиционни активи за всички – от частни лица до перачи на пари. Така по-нататъшният приток на капитали от цялата еврозона логично ще намали още повече наличието на достъпни жилища, като същевременно ще увеличи натиска върху свързаните с тях пазари на стоки и услуги. Още по-проблематично е, че паричният съюз би могъл да доведе до преливане на рискови финансови активи в българските банки, изправени пред по-ниски изисквания по отношение на собствения капитал (т.е. депозитите в твърда валута, които трябва да се държат спрямо парите, заети на длъжници) и по-висока конкуренция в цялата еврозона.
Освен тези рискове, липсата на функциониращи профсъюзи в България означава, че работниците няма да се възползват от положителните ефекти на всички нови инвестиции. За да се справят с нарастващите разходи за живот, те ще могат да работят само по-дълго време или на няколко места, или да мигрират с надеждата да получат достъп до по-високи заплати в Европейския съюз, което отново ще подхрани инфлацията. На този фон липсата на връзка между настоящия бойкот на супермаркетите и банките и призивите за съпротива срещу присъединяването към еврозоната не би могла да бъде по-иронична.
Има алтернативи
По-същественият въпрос е защо този процес – и съответното допускане, че присъединяването към еврозоната е само последната стъпка по един вече утъпкан и необратим път – остава толкова неоспорим. Ако направим сравнение с други източни държави – членки на ЕС, става ясно, че неучастието в ERM и ползите от него не е толкова нереалистична възможност, колкото се представя в България.
На първо място, Полша, Чешката република и Унгария показаха, че не толкова тясната интеграция и режимът на плаващ обменен курс могат да бъдат от полза за преодоляване както на дългосрочното развитие, така и на икономическите кризи. Икономистите и изследователите на икономическата политика – макар да посочват недостатъците на нестабилността на валутния курс – признават това, както и общите „слабости и неустойчивост на предишните основни политически модели в страните от [Централна и Източна Европа] [т.е. неолибералното отхвърляне на активната роля на държавата в икономическата политика]“.
Необходимостта да се справим с изтичането на мозъци, намаляването на населението, съпътстващите го антиимиграционни настроения и последиците от финансовата криза като че ли оправдават по-активната роля на държавата в икономическата политика. Този подход вече е пропагандиран в идеята на Чалмърс Джонсън за „държавата на развитието“ в контекста на така наречените икономически чудеса на Япония и други източноазиатски държави през 80-те години на ХХ век.
Макар и привидно да е изключена от неолибералния диктат на ЕС, държавата на развитието не е чак толкова далечна. Всъщност политическите икономисти Илиас Алами и Адам Диксън демонстрират повсеместното присъствие на държавния капитализъм под формата на „нови форми на намеса и начини на сътрудничество между правителството и бизнеса“. Това бе особено вярно по време на финансовите криза и пандемията, но е необходимо и за справяне с новите предизвикателства в областта на цифровизацията, мащабната промишленост, логистиката и веригите за доставка на суровини.
Така, докато Германия и други икономически сили проповядват евангелието на свободния пазар и ненамесата, Алами и Диксън посочват все по-централната роля на „по-настъпателните и мускулести форми на етатизъм (включващи техноиндустриална политика, стратегии за пространствено развитие, икономически национализъм, търговски и инвестиционни ограничения)“, които стават все по-приемливи предвид заплахата от „държави-измамници“ и техните национални компании.
Активната роля на държавата в икономическата и валутната политика може да се окаже трудно представима в сегашното състояние на върхова антиполитика в България, където политическото състезание и дебат, както и публичната сфера като такива, са ефективно изкоренени. Но именно затова идеите за активна държавна политика трябва да бъдат върнати на масата, за да не бъде съдбата на страната предадена на привържениците на свободния пазар и социалния дарвинизъм.
Такива аргументи действително са били изтъквани и трябва да бъдат взети предвид при разглеждането на възможностите пред България. Това е най-очевидно в сравнителното изследване на Корнел Бан и Клара Волинтиру за България и Румъния. В него се показва как България ефективно е „платила за валутния борд с изоставане от Румъния по много икономически показатели“, включително БВП на глава от населението и ръст на заплатите (за периода 2008-2018 г.), корпоративна задлъжнялост и необслужвани заеми, и накрая, по отношение на равнището на заетост и населението, изложено на риск от бедност.За да улесни обществения дебат по тези въпроси, през 2022 г. лявото Движение 23 септември организира конференция, на която се обсъждат горепосочените критики и алтернативни подходи.То продължава своите протести срещу валутния съюз. В по-широкия контекст на ЕС Брекзит накара дори ентусиастите в ЕС да осъзнаят, че е необходима „диференцирана интеграция“ с повече възможности за отказ от политическите условия и различна дълбочина на интеграцията, за да се запази ЕС като жизнеспособен проект.
Ненаучените уроци от дълговата криза в еврозоната
Ако тези аргументи не правят необходимостта от преразглеждане на интеграцията на България в еврозоната достатъчно очевидна, то ненаучените уроци от гръцката дългова криза би трябвало да са достатъчни. Скрито пред очите ни, гръцкото правителство е изплатило изцяло заемите на МВФ, докато институционалните и частните кредитори са получили над 80 млрд. евро под формата на плащания и лихви. Въпреки това неизплатените задължения в размер на 413 млрд. евро вероятно са неустойчиви, въпреки жертвите, наложени на населението и икономиката на страната. Чуждестранните инвестиции генерират ограничени държавни приходи, тъй като са съсредоточени в недвижими имоти, приватизация и изкупуване на все още многобройните необслужвани кредити. Това води до по-нататъшно лишаване на икономически слабите от техните активи и до изтегляне на капитали от икономиката (често към офшорни финансови центрове).
Не се наблюдава реално развитие на производствените и експортно ориентираните икономически сектори на Гърция с висока добавена стойност, както поради конкурентния натиск на еврозоната, така и поради фактическата забрана за активни инвестиции и насочване на индустриалното развитие. Ето защо не е чудно, че съотношението на държавния дълг към БВП намалява, но се очертава да се задържи на равнище около 135%, което поражда съмнения относно перспективите за изплащане на целия дълг до 2060 г. Има дори прогнози за нова дългова криза до 2032 г., когато изтича отсрочката на лихвените плащания по заема от 2013 г. от Европейския инструмент за финансова стабилност.
Това означава, че тежките условия, при които работят и живеят повечето гърци, ще останат същите, а може и да се влошат. В допълнение към най-дългите средни работни часове и третото най-ниско заплащане в сравнение с ЕС, Гърция въведе шестдневна работна седмица без ясни правила за адаптиране на заплатите. По този начин се очаква да се увеличат печалбите на бизнеса и емиграцията на квалифицирана работна ръка на фона на общия спад на населението от 20-30%, изпреварван само от Латвия и Литва.
Важният извод за България и всички останали кандидати за присъединяване към еврозоната е, че дори гръцкият сценарий да не се осъществи, не съществува механизъм за излизане от пътя на извличане на стойност и задълбочаване на маргинализацията, пред който са изправени малките периферни държави. Аргументите на привържениците на присъединяването към еврозоната, че България ще има право на глас при вземането на решения, свързани с нейната фискална и финансова политика, са доста абсурдни, както показват разкритията в книгата „ Възрастните в стаята“ на Янис Варуфакис. В мемоарите на гръцкия бивш финансов министър се разказва всичко за строго сценарийното провеждане на процеса на вземане на решения в Еврогрупата и за фактическата власт на Германия да налага вето. Изключенията изглеждат малко вероятни.
Преди всичко са необходими дебати, които да се занимават с тази тема. Трябва да се признае, че присъединяването на България към еврозоната не е безалтернативно. В същото време пътят на обезлюдяване и периферизация при приемането на еврото със сигурност е вероятна перспектива. Левицата (или това, което е останало от нея) трябва да се заеме с тези въпроси и да установи начини за защита на интересите на работниците и нисшите класи от предстоящото навлизане на бизнес интереси и апатична политическа класа. Последните изглежда са забравили или никога не са разбирали как да поддържат и изследват алтернативни политически пътища в свят, който настоява, че има само един консенсус.
Филип Лотолц е работил като асистент в катедрата по политически науки и международни изследвания в университета в Бирмингам. Понастоящем той провежда изследвания върху политиката на (не)сигурност и историческите геополитически конфликти като научен сътрудник в Центъра за изследване на конфликтите в Университета в Марбург.
About The Author
