По-голямата част от журналистите, които отразяват така наречените „зали на властта“ във Вашингтон, Отава, Канбера, Лондон, Париж и други градове, предпочитат рутината пред спонтанността.
Виждате ли, предсказуемостта е лесна. Успокояващо е, защото повечето столици са прозаични места, където скуката е не само приемлив факт, но и преобладаващо състояние на духа.
Ето защо пресилената реакция на жестокото хокане, което президентът на САЩ Доналд Тръмп и вицепрезидентът Джей Ди Ванс устроиха на украинския президент Володимир Зеленски, беше в унисон с упоритата любов на пресслужбата на Белия дом към фалшивата цивилизованост пред импулсивната истина.
За разлика от много други експерти и колумнисти, които веднага и почти повсеместно се втурнаха към познатите кабелни новинарски мрежи, за да изразят неверието и шока си от „срамното зрелище“ на нетактичния американски главнокомандващ, който „унижава“ своя гост, „герой от войната“, аз бях запленен от забележителните сцени, които се разиграваха на живо на екрана на компютъра ми.
Вместо да гледаме оркестрирана и лесно забравима сценична площадка с усмихнати чуждестранни сановници и държавни глави, които посещават все така вежливия президент в Овалния кабинет, беше освежаващо да станем свидетели на явна демонстрация на грубостта, безпардонността и бруталността на властовата политика, която обикновено се случва далеч, далеч от камерите, а оттам и от репортерите и обществеността.
Няма да им е приятно да си го признаят, но морето от записвачи, които стояха като неми манекени, докато Тръмп, Ванс и Зеленски си разменяха реторични удари в продължение на няколко болезнени рунда, очакваха още един кротък, незначителен работен ден като много други кротки, незначителни работни дни.
Те знаят предсказуемата роля, която играят по време на тези хореографски пантомими.
Стъпка 1: Пристигнете в Овалния кабинет.
Стъпка 2: Запишете как чуждестранния държавен глава говори хубави и сладникави неща за президента на САЩ.
Стъпка 3: Запишете как президентът на САЩ говори хубави и сладникави неща за чуждестранния държавен глава.
Стъпка 4: Предайте, че президентът на САЩ и чуждестранният държавен глава са казали хубави и сладникави неща един за друг.
Стъпка 5: По-късно се обадете на източници, които твърдят, че на четири очи президентът на САЩ и чуждестранният държавен глава не са си казали хубави и сладникави неща един за друг.
Стъпка 6: Съобщете, като се позовавате на анонимни източници, че въпреки че публично са говорили хубави и сладникави неща един за друг, насаме, в интерес на истината, президентът на САЩ и неговият усмихнат гост не могат да се понасят.
На практика това беше шаблонната арка на голяма част от репортажите, след като френският президент Еманюел Макрон и британският премиер Киър Стармър предприеха поклонението си във Вашингтон миналата седмица, за да масажират и омилостивят Тръмп.
Верен на неортодоксалната си природа – ако трябва да се изразим ласкаво – Тръмп и неговият нахъсан вицепрезидент нарушиха този традиционен сценарий, било по замисъл, било инстинктивно, със Зеленски.
Репортерите и коментаторите останаха объркани и дезориентирани. Това не трябваше да се случва по начина, по който се случи – възроптаха те – очевидно разочаровани от факта, че трябва да действат като журналисти, а не като стенографи.
Голяма част от хиперболичното възмущение, насочено към Тръмп, е плод не толкова на това, което той е казал на Зеленски – тъй като антипатията му към Украйна и нейния президент е очевидна – а на това как и къде го е казал: в Овалния кабинет пред телевизионните камери.
Това е, което американската светска класа смята за толкова пошло и ужасяващо – Тръмп се заканваше и тормозеше открито, докато по-дискретните и „дипломатични“ президенти се заканваха и тормозеха при закрити врати.
Крещящата ирония е, че американските телевизионни мрежи и личностите, които ги управляват, използват излъчването „на живо“, за да привлекат аудитория, изкушена от спешността на настоящето и перспективата, че всеки момент може да избухне истинска, а не измислена драма и конфликт.
В петък в Овалния кабинет наистина избухнаха драма и конфликт, които заслужават внимание, но вместо да ги приемат, същите тези мрежи и личности се уплашиха от тях и ги определиха като неприлични и неприсъщи за президентския пост и за самите Съединени щати.
Ето една новина за вайкащите се щрауси:
Освен да лъже с патологична лекота и да заповядва на други да убиват без ни най-малко съжаление или разкаяние, грубостта, арогантността и бруталността са задължителни характеристики на всеки президент на САЩ – демократ или републиканец.
Тръмп не е изключение. Той е правилото.
Администрацията на симпатичния, завършил Харвард президент Джон Кенеди използва мафията, за да се опита да убие младия и харизматичен кубински лидер Фидел Кастро, и дава мълчаливото си одобрение за преврата в началото на ноември 1963 г., при който е свалено правителството на Южен Виетнам и е убит президентът Нго Дин Дием.
Наследникът на Кенеди, Линдън Джонсън, беше почти двуметров грубиян, който физически нападаше много по-дребни държавни служители, които го ядосваха.
През 1965 г. разгневеният Джонсън извиква в Кемп Дейвид канадския министър-председател Лестър Пиърсън, за да си поприказват, след като носителят на Нобелова награда за мир осъжда американските бомбардировки над Северен Виетнам.
Знае се, че Джонсън е хванал Пиърсън за яката на ризата, усукал я е и е вдигнал министър-председателя за врата, крещейки: „Ти се изпика върху килима ми“.
През същата година разгневеният Джонсън блъска тогавашния председател на Федералния резерв Уилям Мартин в стената, защото е повишил лихвените проценти против волята на президента.
„Момчетата умират във Виетнам, а на Бил Мартин не му пука“, гневи се Джонсън.
Ричард Никсън, олицетворение на президентската почтеност, нарежда на ЦРУ да блокира, осуети, подкопае и дестабилизира демократично избрания социалистически президент на Чили Салвадор Алиенде.
А в сравнение с вулгарния антисемитизъм на Никсън пламенните забележки на Тръмп към Зеленски изглеждат доста умерени. На запис той се оплаква, че Вашингтон „е пълен с евреи“ и че „повечето евреи са нелоялни“.
Независимо дали ридаещите коментатори и телевизионни водещи са готови да го признаят или не, Тръмп беше прав. Сензационните фойерверки в Овалния кабинет са страхотна телевизия.
Този път станахме свидетели на изумителните, исторически думи и дела на друг „гангстерски“ президент в реално време, докато се случваха.
About The Author
