Когато ножът опре до кокала, израелският министър-председател Бенямин Нетаняху беше този, който мигна пръв.
В продължение на месеци Нетаняху се бе превърнал в основната пречка за прекратяване на огъня в Газа, за значително раздразнение на собствените му преговарящи.
Това стана очевидно преди повече от два месеца с напускането на неговия министър на отбраната Йоав Галант. Като главен архитект на 15-месечната война, Галант заяви ясно, че армията вече няма какво да направи в Газа.
Въпреки това Нетаняху упорстваше. Миналата пролет той отхвърли споразумение, подписано от Хамас в присъствието на директора на ЦРУ Уилям Бърнс, и вместо това нареди настъпление към Рафах.
През есента Нетаняху се обърна за спасение към плана на генералите, целящ да опразни северната част на Газа, за да се подготви за заселване от израелци. Планът предвиждаше населението на северна Газа да бъде уморено от глад и бомбардировки, като се обяви, че всеки, който не напусне доброволно, ще бъде третиран като терорист.
Това бе толкова крайно и в разрез с международните правила за водене на война, че доеи бившият министър на отбраната Моше Яалон го осъди като военно престъпление и етническо прочистване.
Ключов момент в този план е коридорът, прокаран от военен път и поредица от аванпостове, които пресичат центъра на ивицата Газа от израелската граница до морето. Коридорът „Нецарим“ на практика щеше да намали земната маса на територията с почти една трета и да се превърне в новата ѝ северна граница. На нито един палестинец, изтласкан от северната част на Газа, нямаше да бъде позволено да се върне.
Изтрити червени линии
Никой от администрацията на Байдън не накара Нетаняху да преосмисли този план. Нито самият президент на САЩ Джо Байдън, инстинктивен ционист, който при все всичките си речи продължаваше да снабдява Израел със средства за извършване на геноцид в Газа; нито Антъни Блинкен, неговият държавен секретар, който си спечели съмнителното отличие на дипломат с най-ниско доверие в региона.
Още докато се поставяха последните щрихи по споразумението за прекратяване на огъня, Блинкен даде прощална пресконференция , на която обвини Хамас, че е отхвърлил предишните предложения. Както е обичайно при него, истината е точно обратната.
Всеки израелски журналист, който е отразявал преговорите, е съобщавал, че Нетаняху е отхвърлял всички предишни сделки и е бил отговорен за забавянето на тази.
На този фон беше необходима само една кратка среща със специалния пратеник на новоизбрания президент на САЩ Доналд Тръмп за Близкия изток Стив Уиткоф, за да се сложи край на 15-месечната война на Нетаняху.
След тази една среща червените линии, които Нетаняху така енергично рисуваше и пребоядисваше в продължение на 15 месеца, бяха заличени.
Както се жалва израелският анализатор Ерел Сегал: „Оказахме сме първите, които ще платят цената за избирането на Тръмп. Сделката ни е наложена насила … А мислехме, че ще поемем контрола над северната част на Газа, че ще ни позволят да възпрепятстваме хуманитарната помощ“.
Тази гледна точка се очертава като консенсус. Настроението в Израел е скептично към твърденията за победа. „Не е необходимо да се прикрива реалността: очертаващото се споразумение за прекратяване на огъня и освобождаване на заложниците е лошо за Израел, но той няма друг избор, освен да го приеме“, пише колумнистът Йоси Йехошуа в Ynet.
В разпространявания в медиите проект на споразумението за прекратяване на огъня ясно се посочва, че до края на процеса Израел ще се оттегли както от коридора „Филаделфи“, така и от коридора „Нецарим“ – условия, които Нетаняху по-рано отхвърляше.
Дори и без това в проекта за споразумение ясно се отбелязва, че палестинците могат да се завърнат по домовете си, включително в северната част на Газа. Опитът за прочистването ѝ от нейните жители се е провалил. Това е най-големият единичен провал на израелската сухопътна инвазия.
Отпор на агресията
Има дълъг списък с други провали. Но преди да ги изброим, случката с Уиткоф подчертава колко Израел е бил зависим от Вашингтон за всеки ден от ужасяващото клане в Газа. Високопоставен служител на израелските военновъздушни сили призна, че самолетите са щели да изчерпят бомбите си в рамките на няколко месеца, ако не са били доставките от САЩ.
В израелското обществено мнение се налага впечатлението, че войната приключва, без да е постигната нито една от основните цели на Израел.
Нетаняху и израелската армия си поставиха за цел да „сринат“ Хамас след унижението и шока от изненадващата атака срещу Южен Израел през октомври 2023 г. Те очевидно не са постигнали тази цел.
Вземете за пример Бейт Ханун в северната част на Газа като микрокосмос на битката, която Хамас води срещу нахлуващите сили. Преди петнадесет месеца той беше първият град в Газа, окупиран от израелските сили, които прецениха, че в него се намира най-слабият батальон на Хамас.
Но след вълна от военни операции, всяка от които трябваше да „прочисти“ града от бойците на Хамас, Бейт Ханун се оказа градът с една от най-тежките концентрации на израелски военни жертви.
Хамас продължава да се появява от развалините, за да отвърне на удара, превръщайки Бейт Ханун в минно поле за израелските войници. От началото на последната военна операция в северната част на Газа в този сектор са загинали 55 израелски офицери и войници, 15 от които в Бейт Ханун само през последната седмица.
Ако някоя армия днес е обезкървена и изтощена, то това е израелската. Очевидният военен факт в Газа е, че 15 месеца по-късно Хамас може да набира и да се възстановява по-бързо, отколкото Израел може да убие лидерите или бойците на организацията.
„Намираме се в ситуация, в която темпото, с което Хамас се възстановява, е по-високо от темпото, с което [израелската армия] ги унищожава“, казва пред Wall Street Journal Амир Авиви, пенсиониран израелски бригаден генерал. Той добавя, че Мохамед Синуар, по-малкият брат на убития лидер на Хамас Яхия Синуар, „управлява всичко“.
Ако нещо доказва безсмислието на измерването на военния успех единствено по броя на убитите лидери или унищожените ракети, то е това.
Напук на шансовете
В една освободителна война слабите и силно превъзхожданите по оръжие могат да постигнат успех срещу огромното военно надмощие. Тези войни са битки на волята. Важна е не самата битка, а способността да продължиш да се бориш.
В Алжир и Виетнам армиите на Франция и САЩ имаха огромно военно преимущество. И двете сили се оттеглиха безславно и неуспешно много години по-късно. Във Виетнам това се случва повече от шест години след офанзивата Тет, която подобно на атаката на Хамас на 7 октомври 2023 г. се възприема по онова време като военен провал. Но символът на отпор след толкова години обсада се оказа решаващ във войната.
Във Франция белезите от Алжир са останали и до днес. Във всяка освободителна война решимостта на слабите да се съпротивляват се оказва по-решаваща от огневата мощ на силните.
В Газа решимостта на палестинския народ да остане на своята земя – дори когато тя е превърната в развалини – се оказа решаващият фактор в тази война. И това е изумителен подвиг, като се има предвид, че територията от 360 кв. км беше напълно откъсната от света, без съюзници, които да пробият обсадата, и без естествен терен за прикритие.
Хизбула се сражаваше на север, но това беше в малка помощ на палестинците в Газа, които бяха подложени на нощни бомбардировки и атаки с дронове, разрушаващи палатките им.
Нито принудителният глад, нито хипотермията, нито болестите, нито жестокостта и масовите изнасилвания от страна на нашествениците не могат да сломят волята им да останат на своята земя.
Никога досега в историята на конфликта палестинските бойци и цивилни не са проявявали такова ниво на съпротива – и това може да се окаже трансформиращо.
Защото загубите на Израел от кампанията му за смазване на Газа са неизчислими. Той пропиля десетилетия на постоянни икономически, военни и дипломатически усилия за утвърждаване на страната като либерална демократична западна държава в очите на световното обществено мнение.
Поколенческа памет
Израел не само загуби Глобалния юг, в който вложи толкова усилия в Африка и Южна Америка. Той загуби и подкрепата на едно поколение на Запад, чиито спомени не стигат дотам, докъдето стига паметта на Байдън.
Това не е мое лично мнение. Тази гледна точка е добре изразена от Джак Лю, човекът, когото Байдън номинира за свой посланик в Израел месец преди атаката на Хамас.
В интервюто, което даде при напускането си, Лю, ортодоксален евреин, заяви пред Times of Israel, че общественото мнение в САЩ все още е предимно произраелско, но това се променя.
„Това, за което съм казвал на хората тук, че трябва да се притесняват, когато войната приключи, е, че поколенческата памет не стига до основаването на държавата, Шестдневната война, войната Йом Кипур или дори към интифадата. Тя започва с тази война и не може да се пренебрегва въздействието ѝ върху бъдещите политици – не върху хората, които вземат решенията днес, а върху хората, които днес са на 25, 35, 45 години и които ще бъдат лидери през следващите 30, 40 години.“
Байдън, казва Лю, е последният президент от неговото поколение, чиито спомени и познания са свързани с „историята на основаването на Израел“.
Прощалният шамар на Лю по адрес на Нетаняху е подробно документиран в последните проучвания на общественото мнение. Повече от една трета от американските еврейски тийнейджъри симпатизират на Хамас, 42% смятат, че Израел извършва геноцид в Газа, а 66% симпатизират на палестинския народ като цяло.
Това не е ново явление. Проучване две години преди войната показа, че една четвърт от американските евреи са съгласни, че „Израел е държава на апартейда“, а мнозинството от анкетираните не намират това твърдение за антисемитско.
Дълбоки щети
Войната в Газа се превърна в призмата, през която ново поколение бъдещи световни лидери виждат израелско-палестинския конфликт. Това е сериозна стратегическа загуба за една държава, която на 6 октомври 2023 г. смяташе, че е приключила с палестинския въпрос и че държи световното мнение в джоба си.
Но щетите са повече и по-дълбоки от това.
Антивоенните протести, осъдени от западните правителства първо като антисемитизъм, а след това обявени за тероризъм, създадоха световен фронт за освобождението на Палестина. Движението за бойкот на Израел е по-силно от всякога.
Израел е на подсъдимата скамейка на международното правосъдие както никога досега. Не само че има издадени заповеди за арест на Нетаняху и Галант за военни престъпления и продължаващо дело за геноцид в Международния съд, но и безброй други дела са на път да залеят съдилищата във всички големи западни демокрации.
В Обединеното кралство е заведено съдебно дело срещу BP за това, че чрез своя тръбопровод от Азербайджан до Турция доставя суров петрол на Израел, за който се твърди, че след това се използва от израелската армия.
Освен това израелската армия наскоро реши да скрие самоличността на всички войници, участвали в кампанията в Газа, поради опасения, че могат да бъдат преследвани за престъпленията си при пътуване в чужбина.
Тази значителна стъпка е предизвикана от малка група активисти, кръстена на Хинд Раджаб – шестгодишно дете, убито от израелските войски в Газа през януари 2024 г. Базираната в Белгия група е подала в Международния наказателен съд доказателства за военни престъпления срещу 1000 израелци, включително видео, аудио, съдебномедицински доклади и други документи.
Следователно прекратяването на огъня в Газа не е краят на кошмара на Палестина, а началото на този на Израел. Тези правни действия ще наберат скорост, когато истината за случилото се в Газа бъде разкрита и документирана след края на войната.
Вътрешни разделения
У дома Нетаняху ще се завърне от войната в една страна, която е по-разделена вътрешно от всякога. Води се битка между армията и харедимите, които отказват да служат. Предстои битка между светските и религиозните ционисти. С отстъплението на Нетаняху по отношение на Газа крайната десница на заселниците усеща, че възможността за създаване на Велик Израел е изтръгната от челюстта на военната победа. През цялото това време се наблюдава безпрецедентно изселване на евреи от Израел.
В регионален план Израел остава с войски в Ливан и Сирия. Би било глупаво да се смята, че тези продължаващи операции възстановяват възпиращата сила, която Израел загуби, когато Хамас нанесе удар на 7 октомври 2023 г.
Иранската „ос на съпротива“ може да понесе някои тежки удари, след като ръководството на Хизбула беше унищожено и след като се оказа значително разтегната в Сирия. Но подобно на „Хамас“, „Хизбула“ не е унищожена като бойна сила.
А сунитският арабски свят е разгневен от събитията в Газа и продължаващите репресии в окупирания Западен бряг както никога досега.
Неприкритият стремеж на Израел да раздели Сирия на кантони е толкова провокативен за сирийците от всички вероизповедания и етноси, колкото плановете му да анексира зони B и C на Западния бряг са екзистенциална заплаха за Йордания. Анексирането ще се разглежда в Аман като акт на война.
Процесът на деконфликтизация изисква търпелива работа на десетилетия на възстановяване, а Тръмп не е търпелив човек.
Сега Хамас и Газа ще останат на заден план. Огромната загуба на човешки животи е засегнала всяко семейство. Но това, което Газа постигна през последните 15 месеца, може да преобрази конфликта.
Газа показа на всички палестинци – и на света – че може да устои на тотална война и да не отстъпи от земята, на която стои. Тя разказва на света, с оправдана гордост, че окупаторите хвърлиха всичко, което имаха срещу нас, и не се стигна до нова Накба.
Газа казва на Израел, че палестинците съществуват и че няма да бъдат усмирени, докато израелците не разговарят с тях при равни условия за равни права.
Може би ще са необходими още много години, за да се осъзнае това, но за някои вече е така: „Дори да завладеем целия Близък изток и дори всички да ни се предадат, няма да спечелим тази война“, пише колумнистът Яир Асулин в „Хаарец“.
Но постигнатото от всички в Газа, които останаха на място, е от историческо значение.
*Дейвид Хърст е съосновател и главен редактор на Middle East Eye. Той е коментатор и говорител за региона и анализатор на Саудитска Арабия. Бил е водещ международен журналист на в. „Гардиън“ и кореспондент в Русия, Европа и Белфаст.
About The Author
