Арогантният бонапартизъм на Макрон

Педро Чавес, преподавател по политология в Университета „Карлос III” в Мадрид, „Público”

Кризата във Франция може да изглежда като Версайски епизод, който засяга единствено и изключително Двореца (в широк смисъл) с неговите персонажи: президент, политически партии, медии. Ако се погледне така, всъщност не се случва нищо уникално, просто пореден епизод от добре познатата борба за власт.

Но подобен ракурс игнорира тектоничните промени, които разтърсват нашите общества, особено по отношение на политическото представителство. Ето защо събитията след оповестяването на резултатите от парламентарните избори на 7 юли до назначаването на Мишел Барние за министър-председател на 5 октомври трябва да се тълкуват по-скоро като истинска политическа и конституционна криза.

Не би било излишно да прочетем отново труда на Маркс за държавния преврат на Луи Наполеон Бонапарт през ноември 1799 г. Въпреки че историческите аналогии са опасно нещо, възможна изглежда хипотезата за цезаристки изход в условията на социално-политически блокаж и сериозна институционална криза – точно както се е случило преди над два века във френската история. С призива си за предсрочни избори Макрон целеше французите да бъдат изплашени от перспективата за политическа бездна. Онова, което не се очакваше, беше френските избиратели да решат да направят крачка напред. Доказателство, че калъпите, които по-рано са сдържали социалните вълнения, вече не вършат работа.

Стратегическото подреждане на силите, което се създаде от ситуацията, има много измерения: изборно, политическо и конституционно на първо място. Трябва да се каже, че избирателната система е основната причина за сложността, която се появи в Националното събрание след изборите. Трите големи блока се въртят около 30% от електората (9 милиона гласа) и именно двойната система на гласуване и санитарният кордон към партията на Льо Пен по всяка вероятност са възпряли от ярка победа Националния сбор (RN). Играта със съюзяването за втория тур в крайна сметка предложи и победа по брой на депутатите за Новия народен фронт.

Въпреки тези обстоятелства, победилата коалиция има пълното право да претендира за законността и легитимността на своята победа: това бяха правилата на играта за всички участници. Спечелилата коалиция има и правото да стане правителствена, като премери в този сложен сценарий своя капацитет да управлява чрез единственото възможно средство: ad hoc коалиции, базирани на законопроекти. Всеки от другите два варианта: коалиционно правителство между Новия народен фронт (NFP) и макронистките сили или между NFP и партията на Льо Пен бяха напълно невъзможни.

Конфигурацията на Националното събрание предопределя стратегическа безизходица и при трите варианта, която беше „разрешена“ от Макрон. Той отказа да натовари с отговорността за правителство получилата мнозинство група, избра премиер от политическата десница (но не от своята група) и договори с RN прокарване на избирателна реформа, срещу което формацията на Льо Пен се съгласи да не бламира правителството, поне по съществени въпроси.

Подобно на Луи Бонапарт, Макрон управлява по цезаристки начин, той действа и предлага, за да раздели дясноцентристкото поле, за да преконфигурира изборното предложение в това пространство въз основа на обещание-заплаха: ако не направите това и това, ще дойдат червените и еколозите. Същевременно всява и напрежение в левия лагер, надявайки се да остави там в изолация „Непокорна Франция” и да откъсне „по-меките” сектори, податливи към съжаление, че остават извън правителството като наказание заради сближаването си с партията на Меланшон.

Но успехът на тези маневри далеч не е гарантиран. В такъв нестабилен парламентарен контекст незначителните промени могат да означават големи последици. Във всеки случай парламентарното инженерство не може нито да скрие, нито да реши дълбоката социално-политическа криза, причинена от президентстването на Макрон, която е и конституционна криза.

Стремжът за отстраняване на Макрон, подклаждан от „Непокорна Франция”, която се позовава на член 68 от конституцията, най-вероятно няма да стигне доникъде.  Предварително условие за влизането на такова гласуване в Националното събрание е то да бъде подкрепено от нейния Председателски съвет, а после трябва и да получи и подкрепата на най-малко две трети от гласове и в парламента, и в Сената. Това е много малко вероятно да се случи. Дори някои членове на Новия народен фронт се дистанцираха от инициативата на „Непокорна Франция”.

От своя страна формацията на Меланшон иска да постави в политическия фокус недоволството и социалната мобилизация, които обхванаха Франция през последните две години, особено при мащабните протести срещу новия Пенсионен закон. Това е достойно начинание, защото става въпрос за промяна на смисъла в представянето на същността на недоволството: от крайнодясното тълкуване към алтернативно лявото. Също така целта е да пренасочи посоката на гнева: от нарочените за „виновни” имигранти към изтъкване на политическата и институционална отговорност на Макрон.

Както добре знаем, каналите между социално-политическото и институционалното не са нито очевидни, нито в повечето случаи предсказуеми. Но Новият народен фронт се опитва да укрепи позицията си пред лицето на възможен предсрочен изборен сценарий с оглед на нестабилността на ситуацията.

Немаловажна производна на тази ситуация е въздействието върху конституционния модел, който е в сила от началото на Петата република. Четвъртата умира през 1958 г. в резултат на политическата криза заради войната в Алжир и политическата блокада, настъпила в страната. Промените тогава са в четири посоки: първо, засилване на президентските правомощия, което се превръща в истински двигател и стимулатор на политическия процес; второ, възможността, предоставена на изпълнителната власт, да обуславя законодателния процес (чл. 44 от конституцията), да се оттегля от него (чл. 39) или да ограничава обхвата на своята власт (чл. 48 и 49); трето, супер-стабилността на правителството, което не подлежи на ефективен парламентарен контрол. На основата на тези стълбове е изградена историята на Петата република. Можем да се запитаме, дали тя наистина е все още жива – не в правната си обвивка, а като модел на демократично президентстване. Най-вероятно не. Което не означава, че съчетаването на институционална криза със социално-политическа непременно води до конституционна криза. И още по-малко, че конституционната промяна е решението на политическата, социална и институционална криза, която Франция преживява.

Отляво въпросът за конституционната промяна е поставен като цел на демократизацията. Съюзът NUPES („Ново народно, екологично и социално единство”) го издигна в програмата си през 2022 г., а Новият народен фронт го включи отново и в своята програма за тазгодишните парламентарни избори.

Една такава реформа би повлияла сериозно върху големите институционални нововъведения на Петата република и би повела в друга посока: парламентаризация на институционалния живот; пропорционален изборен режим; премахване на член 49.3 от конституцията (възможност министър-председателят да реши да одобри законопроект без съгласието на парламента).

В интервюто, което TF1 проведе с Мишел Барние в същия ден на назначаването му, той наблегна върху това, какъв профил ще има изпълнителната власт спрямо парламента (който увери, че ще уважава, разбира се). И нито веднъж не спомена партиите и политическите сили в Националното събрание. Вместо това говори за обикновените граждани и тяхното значение за демократичната система. Лош симптом.

Мобилизацията, свикана от „Непокорна Франция” на 7 септември с искания за отстраняването на Макрон, макар и важна, далеч не е достатъчна, за да отправи политическо предизвикателство и още по-малко да създаде „социална“ контрасила предвид политическия блокаж. Все още всичко е във въздуха и не се вижда решение за нито една от трите кризи.

Оставяме за друг път анализа как може тази криза във Франция да се отрази в рамките на ЕС. Нека само имаме предвид, че двигателят, който от десетилетия правеше възможна европейската интеграция – френско-германската ос, е повече от блокиран.