„Това е Сантяго де Куба! Не се учудвайте от нищо!” Строфата на големия кубински поет Мануел Наваро Луна (1894-1966) концентрира духа на легендарния град, увенчан от историята с революционния повик на 26 юли 1953 г.
Това е някогашната кубинска столица, която, преди да получи името на свети Яков – Сантяго, е била наричана като целия остров – Куба.
Тук по време на войните за независимост кубинците обличат светеца-покровител на града като мамбис (така са наричани бойците от народната армия за освобождение – б. пр.), макар Сантяго да има испански произход. А Мамбистката Дева – Каридад дел Кобре, има собствен олтар в църквата, където е кръстен Бронзовият титан Антонио Масео (герой от освободителната война на Куба – б. р.).
Всичко е подготвяло легендата на онези младежи, които променят националната история в една ранна юлска утрин преди 71 години, насред карнавала в Сантяго де Куба, продължавайки традицията на бунтовниците срещу испанската метрополия, отправяли посланията си иззад маските на народните празници.
Щурмът на казармата, носеща името на Гийермон Монкада, втората по военно значение крепост за диктатурата на Фулхенсио Батиста (дошъл на власт с преврата на 10 март 1952 г. и управлявал до 1959 г.), е бунт срещу затварянето на всички законови възможности за достъп до властта на прогресивните сили.
Младите бунтовници се възползват от суматохата на карнавала през 1953 г. С въстанието си тогава Поколението на Столетието (през 1953-та се отбелязва 100-годишнината от рождението на националния герой – Апостола на Куба Хосе Марти) запалва малкия мотор, стартирал след това и големия мотор на Кубинската революция, както казва Фидел Кастро. В своята защитна реч на процеса след смазването на щурма на „Монкада”, известна като „Историята ще ме оправдае”, младият Фидел откроява силното присъствие на духа на Марти в събитията от онзи 26 юли: „Изглеждаше, че Апостолът ще умре в годината на своята стогодишнина, че паметта му ще угасне завинаги – толкова ни беше обидно! Но той живее, не е умрял, народът му се вдига на бунт, народът му е достоен, народът му е верен на неговата памет. Кубинци падат, защитавайки възгледите му. Млади хора идват за един прекрасен реванш, за възмездие – да умрат до гроба му, за влеят кръвта и живота си, за да може той да продължи да живее в душата на страната. Куба, какво щеше да стане с теб, ако беше оставила своя Апостол да умре!”
Да изненадаш небето с щурм
Преди онези забележителни събития, отприщили една от най-дълбоките революции в историята, едва 27-годишният Фидел предупреждава своите сподвижници: „Те могат да ни надвият за няколко часа или да бъдат победени… при всички случаи, чуйте внимателно!… Движението ни ще триумфира. Ако спечелим утре, това, към което се стремеше Марти, ще бъде постигнато по-бързо. Ако се случи обратното, стореното от нас ще е пример на народа на Куба.”
Карл Маркс навремето казва за парижките комунари, че са се опитали да щурмуват небето. А за онези стотина младежи, които атакуваха „Монкада” с пушки за птичи лов, може да се каже, че те се опитват да изненадат небето с щурма си. Онзи, който ще направи това сравнение, е на 22 години, когато участва в щурма на казармата и прилежащите ѝ съд и болница. Казва се Раул Кастро и ще достигне чина армейски генерал след победата на революцията.
Фидел и Абел Сантамария (вторият в ръководството на революционното движение) много точно формулират секретните задачи на въстаниците. Допреди да бъдат сведени тези задачи, мнозинството от събралите се в Сантяго не знаят как ще се действа.
Идва решителният час и всеки получава възможност да се откаже от участие в онова крайно рисково нападение. В колективната памет е останала строфата на поета от Поколението на Столетието Раул Гомес Гарсия, изречени на излизане от фермата Сибоней (там са се събирали въстаниците – б. р.): „Вече влизаме в битката за нашата човешка чест.“
135-имата бойци, които напускат фермата, водени от Фидел и Абел, са насърчени от думите на Абел: „Необходимо е всички да отидем… Свобода или смърт.“
Някои от въстаниците не стигат до посочените им точки, защото се губят в непознатия им град.
Изненадата на щурма е осуетена от ненадейно появил се патрул и преждевременна стрелба. Рамиро Валдес стига до пост номер 3 с бунтовниците от първата кола и елиминира трима войници, когато го застига куршум, пронизал крака му. След раняването си той се изтегля към планината Сиера Маестра. Раул поема командването на действията в сградата на съда, макар битката вече да изглежда изгубена. Щурмът се е провалил – и Фидел заповядва отстъпление.
Тогава ще дойде кървавата баня на отмъщението. Най-жестоки са убийствата и изтезанията на диктатурата срещу въстаниците, завзели болницата до казармата.
25-годишният Абел със своите 19 бойци (плюс д-р Марио Муньос, сестрата на Абел – Айде, и Мелба Ернандес) превзема по заповед на Фидел гражданската болница „Сатурнино Лора”, разположена в съседство с „Монкада“. Идеята е да се избегнат рисковете от обезглавяване на акцията. Ако Фидел падне в битката, Абел трябва да бъде този, който ще го замести в командването на движението.
Абел обаче е пленен, след като армията си връща контрола над болницата. А превземането на казармата „Монкада” се проваля, след като е осуетен факторът на изненадата. Копоите на Батиста подлагат Абел на жестоки мъчения.
„Извадиха му едното око. Той продължи да мълчи. Извадиха му и другото око. Показаха кървящите късове плът на сестра му Айде. С раздрана душа тя също мълчеше”. Така писателката Грасиела Поголоти описва целия ужас около разправата и убийството на Абел в същия онзи 26 юли 1953 г. Съпротивата на двете жени сред монкадистите – Айде и Мелба – е непоклатима и достойна.
Фидел е заловен от почтен военен. Когато Фидел тихо признава на лейтенант Педро Сария, че всъщност не е Франсиско Гонсалес Калдерин, както се е представил отначало при ареста, а е ръководител на въоръженото въстание, лейтенантът му дава верния съвет, който в крайна сметка ще го спаси: „Не казвай това на никого.”
Сария не оставя Фидел нито за минута. Откарва го с автомобил. Отказва да го предаде на командира Перес Шомон, на когото заявява: „Пленникът е мой.“ И не го откарва в казармата „Монкада” (където директно избиват бунтовниците – б. р.), а в затвора „Вивак”.
Известната снимка на Фидел, който стои под окачен на стената портрет на Хосе Марти – а кубинският Апостол е интелектуалният автор на нападението – е направена именно във „Вивак”.
Там разпитът се води от полковник Алберто дел Рио Чавиано, известен като Чакала на Изтока (Сантяго де Куба е в тогавашната провинция Ориенте, тоест Източна провинция – б. р.), който също така заплашва журналистите. Той нарежда на фотографите да изпразнят работните си чанти пред него, на масата, и да оставят на същата маса филмите, които току-що са извадили от фотоапаратите си. Заповядва им да предадат всичко, до последната ролка – така военните се опитват да предотвратят разгласяването на извършеното от тях клане на въстаници. Неколцина смели фотографи обаче не изпълняват тази заповед.
Свидетелството
Изобличителната снимка на ранения в крака, но все още жив Хосе Луис Тасенде става едно от неопровержимите доказателства за избиването на задържаните след щурма на „Монкада”. Раненият Тасенде е убит вече след провала на щурма, през деня на 26 юли 1953 г. А трупът му е показан от военните заедно с труповете на други монкадисти с твърдението, че всичките са загинали при престрелките по време на самото нападение.
Тасенде е 28-годишен, родом от град Мансанийо. На 24 юли той не отива в хладилния цех на завода за масло „Нела” в Хавана, където работи. Сбогува се с близките си и заминава с групата въстаници, които пътуват към Сантяго с влак. Влакът тръгва от Хавана в 17.30 ч. на 24 юли.
От съображения за сигурност членовете на групата не общуват помежду си. Росендо Менендес, родом от Артемиса, е единственият, който не трябва да полага никакви усилия, за да се прави, че не познава останалите, защото наистина познава само едного – именно Тасенде, член на Военния комитет на ръководството на движението, отговарящ за контингента от тези 18 души, поели с влака.
Раул Кастро сяда до Тасенде, поглежда билета и след това разбира къде отиват. „Монкада?“ Тасенде отговаря сякаш нехайно: „Да“.
Раул разказва през 1954 г. от „образцовия затвор” на остров Пинос, където са хвърлени монкадистите: „Членовете на групата се изредиха да обядват във вагон-ресторанта един по един, сякаш не се познават. С изключение на нас с Тасенде – ние дойдохме заедно още при качването във влака и затова отидохме и да хапнем нещо заедно. Там той ме информира за целта на начинанието… Стомахът ми се сви и апетитът ми изчезна. Бях наясно с мащаба и укрепеността на казармата, тъй като съм учил в Сантяго де Куба в продължение на няколко години. Тасенде се разсмя и ми каза: яж, Раулчо, че утре няма да имаш време.”
В Сантяго де Куба се настаняват за нощувка в хотел „Перлата на Куба” досами гарата. Вечерят в хотелския ресторант около 19 часа на 25 юли със сочно пиле с ориз, предварително поръчано за тях от помислилия за всичко Абел Сантамария.
„За да изглежда по-нормално присъствието ни там, Тасенде през малки интервали пусна няколко монети в музикалния автомат, който трябваше да изсвири поръчаните така от него песни. Но не ги чухме, защото имаше вече предварително зарeдени от други клиенти музикални изпълнения. А ние, щом приключихме с яденето, се разотидохме по стаите си да чакаме – бяха ни предупредили, че ще дойдат да ни вземат,” разказва още Раул. Той наблюдава през прозорците карнавалните тържества, които в Сантяго обикновено са много шумни.
Тасенде сяда в първата кола, преоблечен в униформата на сержант от армията на диктатора. Възложено му е да отключи портата на казармата и да освободи пътя до пост номер 3 на автомобилната колона с въстаници, водена от Фидел. Той е сред малцината нападатели, които успяват да влязат в казармата в тези трескави начални минути. Макар планът да се проваля преждевременно (бунтовниците са разкрити от случайно появил се патрул, който открива огън по тях – б. пр.), под пороя от куршуми младият Хосе Луис Тасенде стреля и се съпротивлява, докато не го раняват лошо в крака и кръвта му го залива до глезена. Според едни свидетелства раняването му е от картечен откос, според други – от осколки от граната. Негов другар го полага в легло в будката на охраната до входа, а Тасенде махва с ръка на групата край него да го оставят и да се оттеглят. Те познават неговата отдаденост, вярват, че скоро ще ги последва. Остава сам след бъркотията, поема си дъх и после успява да се измъкне на улицата. Но там го вижда войникът Монико Гарсия от армията на Батиста. Приема ранения Тасенде за „свой” заради армейската му униформа на сержант, взима го на гръб и го отнася до близко кръстовище, там се качва се него в автобус на градския транспорт и в 6 часа сутринта го оставя в болница за спешна помощ.
Дежурен в болницата е д-р Анибал Мартинес Хустис, който цяла нощ се е занимавал с ранени при пиянски сбивания по време на карнавала. В неговите ръце попада и обилно кървящият „сержант”, който е в тежко клинично състояние. Години по-късно този лекар описва силата на духа на младия Тасенде, който понася жестоката болка без оплаквания. Дават му обезболяващо, зашиват раната и слагат превръзка, докато се подготвя операционната. Кракът му е с тежка фрактура и съдово увреждане. Трябва да бъде ампутиран.
Междувременно в болницата влиза група войници – те носят друг прострелян от своите. Виждат Тасенде на ярка светлина и веднага разбират, че всъщност е преоблечен бунтовник. Разпознават го по ниските цивилни обувки, евтиния колан и ръчно бродираните фалшиви нашивки. Откарват го с въоръжена охрана във Военната болница, откъдето е отведен за разпит в полка на казармата.
По същото време Сенен Карабия Карей, армейски лейтенант, отговарящ за фотографския отдел на полка, е изпратен от полковник Чавиано да снима пострадалите при щурма военни. Той обикаля казармата и търси следи от битка. „В един от коридорите на болницата, към дясното крило, което завършваше в болнична стая, видях човек, ранен в крака. Стори ми се потиснат. Седеше на пода и беше облечен във военна униформа с нашивки на сержант. […] Веднага го снимах,“ разказва по-късно Сенен Карабия.
Часове след това военният фотограф продава няколко копия от направената снимка на фоторепортера Панчито Кано, който работи за списание „Боемия” и също документира ставащото. (Сенен Карабия е убеден, че продава кадри с ранен сержант и това ще потвърди армейската теза, че въстаниците са причинили голямо кръвопролитие сред военните, което не е така – б. л.).
Сътрудничка на Кано е стажантката Марта Рохас, студентка в Школата по журналистика „Мануел Маркес Стерлинг”. Те и двамата чуват силна стрелба в пет и петнайсет сутринта, идваща от района на казармата „Монкада”. Репортерският рефлекс ги води на мястото на събитията, където цари бъркотия.
Чак следобеда, около 18 часа, началникът на казармата полковник Алберто дел Рио Чавиано показва на няколко журналисти и фотографи (сред тях са Панчито Кано и Марта Рохас – б. р.) местата на сблъсъка с въстаниците, из които са разпилени около 40 трупа. Няма ранени или арестувани бунтовници. Военните държат да внушат, че всичките са загинали в битка.
(На журналистите прави впечатление, че по труповете личат следи от мъчения, а по дрехите, в които очевидно са преоблечени постмортем, няма дупки от куршуми, каквито би трябвало да има, ако са загинали в битка. Фотографите са оставени да правят снимки на тази видима постановка, но Панчито Кано си дава сметка, че на излизане сигурно ще им вземат филмите за проверка, преди да се разреши публикация. Той успява да предаде на Марта Рохас ролките с направените кадри, а тя ги крие в невидимите джобовете на широката си пола. На излизане, когато полковник Чавиано наистина взема всички филми, за да ги прати за цензура в Главния щаб в Хавана, Кано дава намиращите се в чантата му филми, които е заснел на карнавала. Когато после се сдобива и с кадрите на Сенен Карабия, Кано изпраща Марта с автобус в Хавана, в редакцията на „Боемия”, където тя отнася целия материал. Самият Кано се укрива, защото е наясно, че военните ще го подгонят, още щом проявят негативите и разберат, че им е пробутал карнавални снимки. Да не говорим за реакцията след публикуването на разобличителните кадри, предадени от Марта – те предизвикват експлозия сред общественото мнение. Наред с другото, те разкриват също, че Тасенде е бил пленен жив, а после трупът му е бил показан на журналистите като един от уж загиналите в битка въстаници – б. р.)
Снимката на ранения Хосе Луис Тасенде, направена от Сенен Карабия, се превръща във важно доказателство за мъченичеството на този мъжествен революционен борец.
Свой принос за разобличаване на постановката на военните имат и етичните и смели съдебни лекари, начело с д-р Прието Арагон, които издават заключения за смъртта на 61 млади въстаници. Медицинското становище конкретно за Хосе Луис Тасенде гласи следното: „Изглежда се касае за лице, което първо е било ранено, а по-късно е било убито. Пряката причина за смъртта е вътречерепен и торакален кръвоизлив, а непряката причина е нараняване от огнестрелни оръжия.”
Само шестима от щурмувалите казармата „Монкада” в Сантяго де Куба падат убити в началната престрелка. Другите 55 са жестоко изтезавани и убити след това.
Казармата „Монкада”
Пред съда, пред който са изпратени оцелелите монкадисти, Фидел изобличава убийците: „Те не убиваха в продължение на минута, час или ден, а цяла седмица, през която побоищата, изтезанията, хвърлянията от покрива и разстрелите не спират нито за миг. Това беше изтребление, управлявано от перфектни майстори в престъплението. Казармата „Монкада” се превърна във фабрика за мъчения и смърт, а неколцина недостойни мъже превърнаха военните униформи в касапски престилки.”
За щурма на въстаниците срещу казармата са мобилизирани 158 сподвижници. Убити са 61 от тях, а 50 са арестувани. 32-ма от 50-те арестувани са осъдени на различни срокове лишаване от свобода. Още 17 монкадисти се налага да напуснат страната, за да се спасят от преследвания.
Половината от десетимата водачи на въстанието – петима, са убити. Четирима са хвърлени в затвора. Само един успява да замине в изгнание, посочва историкът и журналист Марио Менсия Кобас.
Още от първите си дни в затвора Фидел започва да разработва идеи как да се преструктурира революционната организация така, че да е способна да реагира на несгодите.
„Има моменти, в които всичко може да бъде красиво и героично (…). В такива моменти човек е в състояние да рискува всичко, за да запази това, което наистина има значение, което е страстта, довела ни до „Монкада”. Тя носи имената на нашите паднали другари, има техните погледи, техните топли и силни ръце, техните заредени с истина думи. Тя може да се казва Абел, Ренато, Борис, Марио или да носи някое друго име, но винаги, днес и утре, тя се нарича Куба (…). Има и други моменти, в които нито изтезанията, нито унижението или заплахите, не са способни да победят тази страст, доведела ни до „Монкада“”. Това пише години по-късно Айде Сантамария, сестрата на Абел. Онзи щурм разтърсва душата на един народ, който никога не се е примирявал да живее в окови.
Около година по-късно, на 19 юни 1954 г., Фидел изпраща от затвора на остров Пинос писмо до двете единствени жени монкадистки Мелба и Айде: „Макар да не е за вярване, Абел и аз не винаги сме мислили еднакво. И въпреки това бяхме най-близки идейно (…) Днешните обстоятелства са различни и не ни дават възможност да обсъждаме всички точки, както тогава, но имаме начертана линия, към която трябва да се придържаме. В Сантяго де Куба ви казах, че сте си извоювали място в ръководството на Движението. Заявих същото, веднага щом се събрахме тук с останалите затворници и официално потвърдихме това. Също така решихме, че ръководството на Движението ще бъде тук, на остров Пинос, където се намираме мнозинството от ръководилите борбата, както и самоотвержените другари, които доброволно избраха пътя на затвора. Следователно всяко решение по съществени точки се взима тук. Вие, като членове на висшето ръководство и отговарящи за Движението навън, трябва стриктно да спазвате договореностите, сключени тук, и трябва да го правите с усърдието и дисциплината, съответстващи на задълженията и отговорностите на позициите, които заемате… ”
За Фидел Движението не само продължава да съществува дори и в онзи труден момент, но той поддържа лидерството си с голямо чувство за дисциплина и отговорност през цялото време. Демонстрира желанието си да продължи борбата чрез реалистична програма, интелигентна тактика и стратегическа визия.
„Заради достойнството и честта на кубинския народ, тази революция ще триумфира“, се казва в манифеста, огласен малко преди въстаниците да поемат към „Монкада”. С този манифест те се заклеват да се борят за надигане на народно въстание. И го постигат – с много жертви, с изгнание, с партизанската мобилизация в Сиера Маестра, с революционната офанзива, довела до победата на 1 януари 1959 г.
Победа, след която им предстоеше да се справят с още по-големи трудности…
About The Author
